— Миличките ми мецани, че иска ли се питане за туй нещо!… Яжте, яжте — колкото ви е сладко, толкова си хапнете, все едно, че крушата е ваша… За приятели и аз като брат ми душата си давам!
Мечките не чакали друга покана. Отишли веднага под крушата, хапнали си сладичко от нападалите по земята презрели плодове, сетне се изгубили като всеки друг път мирно и тихо в гората. И след туй всичко тръгвало, както преди, когато Анго бил Сиромах Анго и си нямал на света нищо друго освен тази камениста нивичка с крушовото дърво сред нея… Мечките слизали от планината всяко пладне, похапвали си от нападалите круши и си отивали; пак идвали, пак си отивали — така ден след ден чорбаджи Алчо — скрит в храсталаците край нивата — гледал всеки път със свито сърце как горските баби се гощават с крушите му и все сумтял сърдито:
— Плюскайте, ненаситници, плюскайте, че после ще трябва със злато да ми се отплащате!…
Накрая — като решил един ден, че вече е дошло време и той да изпита благодарността на мечките — чорбаджията легнал под крушата и също като Сиромах Анго се престорил на мъртъв. Докато чакал да се зададат от гората двата звяра, сърцето на алчния човек се къпело неспирно в сладки мечти:
„След като мечките ме оставят сам в Златната долина, няма да постъпя като оня глупак Анго — да си напълня само джобовете и пазвата със злато. Охо, чорбаджи Алчознае какво да прави!… Още същата вечер ще прескоча до село и ще се върна пак в Златната долина с девет празни биволски коли. Ще награмадя колите догоре със злато и тихомълком ще го откарам у дома. Пак ще се върна с празните коли, пак ще ги откарам пълни в къщи. И няма да мирясам, докато не изскубна последната златна тревица в Златната долина, докато не измета последната златна песъчинка от нея. Едва тогава…“
Какво щял да стори чорбаджи Алчо с толкова много злато, той не успял да измисли, защото в туй време откъм гората отекнали тежките стъпки на мечките и след малко те се спуснали в нивата… Видели опружения човек под крушата, взели да се вайкат:
— Ай, ай, и тоя не дочака жив да получи наградата ни! — въздъхнала едната мечка. — А като брат си и той не беше лош…
— Няма що, ще трябва и нему да се отплатим посмъртно… — обадила се на свой ред другата мечка. — Хайде да го отнесем да прекара вечния си сън в Сребърната долина!…
Тези думи накарали чорбаджи Алчо да загуби и ума, и дума от завист. И като забравил, че мъртвите не говорят, той се провикнал жално-милно:
— Не ща в Сребърната долина… Искам като Сиромах Анго и мене да ме занесете в Златната долина, че най-хубавата си нива му харизах за този пущинак!…
Същия миг — изплашени от гласа на възкръсналия измамник — двете мечки търтили да бягат презглава към планината. И чорбаджи Алчо останал сам… Разбрал веднага какво е сторил, но било вече много късно да поправи грешката си, затуй от мъка взел, че тоя път наистина… умрял.
Юнаци
На една висока поляна до гъста тъмна гора преди много години имало четири кошари. Стопаните на кошарите си живеели мирно, сговорно. Денем пасели стадата по лъките и тучните ливади. А вечер — веднага щом мръкнело — овчарите се събирали на едно място, наклаждали буен огън и до късна нощ прекарвали край него, унесени в сладки приказки.
Веднъж най-старият от овчарите — както се били разприказвали за туй, за онуй край топлата жарава на огъня — току рекъл:
— Какво ли ще правим, братя, ако сега от гората излезе вълк и налети на овците ни?
Тримата му по-млади другари тозчас настръхнали като петлета. Очите им засвяткали храбро. Главите им под рунтавите калпаци се завъртели заканително. И устата на всички избоботили страховито в един глас:
— Ех, де да имахме тоя късмет!
Сетне тримата момци започнали да се хвалят в надпревара:
— Аз ще го настигна с три-четири скока, ще прекърша като топла погача гръбнака му с гетата си и от кожата му ще си направя нов кожух за зимата! — рекъл единият от тях.
— Никакъв кожух няма да правиш! — възпротивил се вторият младок. — Кожата на вълка ще опънем на най-личното място пред гората за поука на другите вълци, ако рекат да дойдат пак насам!
А третият, най-младият от овчарите, разперил ръце, като да спре другарите си, сякаш те били вече хукнали подир вълка, и викнал гръмко:
— Оставете го, братя, на мене! Аз ще го хвана с голи ръце, ще извия врата му като на петровско пиле и ще го сваля в селото жив, та мало и голямо да види какви юнаци сме!…
Не щеш ли, още не бил заглъхнал юначният вик на третия момък, и кучетата край кошарите сепнали нощната тишина с тревожния си лай. Миг след туй от гората изтичал един голям вълк. Пакостникът потънал в една от кошарите и докато храбреците да се опомнят, той излетял оттам с най-охранената овца на дебелия си врат и се изгубил с нея в тъмния лес.
Юнаците — изумени от внезапното нападение — се размърдали едва тогава.
Скочили на крака, пръснали се по кошарите. Бавили се там, колкото се бавили, накрая пак се събрали край огъня, като всеки стискал в десницата си заканително някакво оръжие. Първият от младоците поклащал свирепо една брадва, другият — вила, третият — кралимарковски дрянов кривак. Но и тримата — щом се намерили на сигурно до огъня — погледнали еднакво страшно към леса и викнали еднакво бойко в един глас:
— Напред, братя, да отървем овцата и да накажем разбойника!
След туй размахали свирепо оръжията си и се люшнали дружно към гората. Ала щом стигнали на десетина крачки до нейната пълна с тайни межда, преследвачите току млъкнали и запрели.
Спогледали се. И оня, дето се канел да си направи кожух от вълчата кожа, се обадил тихичко:
— Бре, полудяхме ли, та сме тръгнали по туй темно-темнило в гората, какво ще намерим в тъмницата там!… Я да почакаме да съмне, пък тогава ще дадем на вълка да разбере кои сме!
— Прав си, братко, така ще направим! — съгласили се веднага с него останалите двама юнаци.
Сетне тримата младоци се върнали при огъня, разположили се край жаравата и зачакали да се раздени. А като съмнало, на свой ред се обадил овчарят, дето искал да опъне вълчата кожа пред гората:
— Ако навлезем така в леса, злодеят може да ни издебне някъде между дърветата и да ни погуби нахалост до един. Затуй нека първен изсечем гората, па след туй на чистичко да хванем разбойника!
Храбреците се съгласили без много спор и с това предложение. Размахали брадвите, започнали да повалят дърво след дърво. Така към пладне стигнали до една малка горска полянка. И там какво да видят: на тревата лежали оглозганите кости, рогата и копитата на отвлечената овца, а от злосторника — ни следа!
— Брейййййй, подушил е страхливецът, че идем, и е офейкал!… Язък! Селото не можа да види какви юнаци сме! — изпъшкал момъкът, дето искал с голи ръце да извие врата на вълка и да го отнесе жив в селото.
— Не се кахъри за това — обадил се зад гърба му най-старият овчар, оня, дето първи попитал какво ще правят, ако изскочи от гората вълк. — Останките на изядената овца ще покажат най-добре на всички какви юнаци сте!…
Злият вълк
Преди много, много години в една просторна гора шетал страшен вълк, голям злосторник. Всичко живо в леса пищяло от него. Днес сърна — крепнала се кротичко на някоя поляна да се напасе тревица — с един скок ще повали. Утре дива коза — отбила се на потока да си сръбне бистра водица — без милост ще погуби. Друг път някоя още по-голяма беда ще стори… Така не минавало ден този зъл пакостник да не разплаче с нещо горския свят.
Додеяло на животните да търпят вълчите злини, па се събрали да помислят какво да сторят, какъв колай да намерят, за да се отърват от злодея. Мислили, мислили — тоя рекъл едно, оня предложил друго — накрая вкупом дружно решили:
— Отсега нататък всеки от нас ще бъде нащрек за всички, че открай време се помни: „В кошара, дето
