постигнатото, Юстиниан потеглил обратно през вражеската страна, но по пътя прабългарите му устроили клопка. Армията му била разгромена, а самият той едва успял да се спаси и да се добере до Константинопол. Така прабългарите били оставени на мира.
През 701 г., 58 години след раздялата си със своите братя, Аспарух умрял. Наследил го Тервел от рода Дуло — негов син или може би внук. Следвайки Аспаруховата политика, Тервел продължил мирно да укрепва държавата си, докато през 705 г. злокобната фигура на Юстиниан II — вече обявен извън закона, с отрязан нос и език — отново не се намесила в българската история. От детронирането си през 695 г. бившият император живеел в изгнание в Херсон, а в последно време — в двора на хазарския хаган, за чиято дъщеря се бил оженил. Но хаганът се обърнал срещу него и той трябвало да спасява живота си с бягство. По-разгневен и непоколебим от всякога, той дошъл при Тервел и го помолил за помощ. Тервел бил доволен — той знаел, че най-добре риба се лови в мътна вода. Той предоставил войската си от прабългари и васални славяни на Юстиниан и двамата владетели тръгнали на поход към Константинопол. Стените на града ги спрели, а отвътре гражданите се подигравали на бившия император. Но след три дни Юстиниан успял да проникне в града през един водопровод. Внезапната му поява можела да се обясни само с предателство, с магия или пък с подкопаване на стените. Градът бил обхванат от паника. Император Тиберий побягнал, а Юстиниан бързо възвърнал мястото си в двореца и на трона. Той не забравил своя благодетел — Тервел бил поканен в града, седнал до императора и бил удостоен с титлата кесар.
Кесар е висока титла, но вероятно императорът и ханът я тълкували различно. В имперската йерархия кесарят бил втори по ранг след императора, но все пак негов подчинен. Можело да се помисли, че приемайки титлата, Тервел признавал себе си за подвластен на императора — за нещо като имперски наместник в България. Но Тервел определено нямал такива намерения. Той не познавал тънкостите на византийската история и етикет. За него било ясно само, че императорът желае (и едва ли не е длъжен) да го удостои с гръмко звучаща титла и да го постави редом със себе си; той приел тези почести като признание за своето могъщество, което щяло да издигне неговия престиж в собствената му държава и в целия свят. Неговите представи за сключената сделка се потвърдили и от факта, че Юстиниан го отрупал с несметни дарове и му отстъпил малката, но важна област, известна на славянски език като Загория „отвъд планините“ — областта, която се намирала между източните склонове на Хемус и Бургаския залив. Но градовете, разположени в самия залив — Месемврия, Анхиало и Девелт — останали владение на Империята. На Тервел била обещана и ръката на императорската дъщеря, но тя все още била малко дете и бракът така и не се осъществил. България трябвало да чака още две столетия своята първа царица- чужденка.56
Междувременно византийците станали свидетели на интересно зрелище — прабългарският хан с щедра ръка раздавал злато на войниците си и мерел купищата императорски дарове с варварския си камшик.57
Мирът бил краткотраен. Юстиниан, който никога не забравил причинените му неправди, бързо забравил оказаната помощ. През 708 г. той се подготвил да нападне България — несъмнено Тервел бил поискал нови дарове или пък по-голям данък.
Юстиниановата войска се разположила край Анхиало, а флотата хвърлила котва в пристанището. Войниците му се чувствували в безопасност и забравили за дисциплината. Затова една ненадейна атака на прабългарите ги разгромила напълно. Сам Юстиниан потърсил убежище в крепостта; след тридневна обсада той успял да избяга на корабите си и се завърнал в Константинопол опозорен. Но Тервел не се възползувал от победата си: нещо повече, той проявил необикновена липса на злопаметност и през 711 г. изпратил 3000 души да придружат Юстиниан при бягството му във Витиния. Те останали с него, докато положението му не станало съвсем безнадеждно и едва тогава го оставили сам с трагичната му съдба.58
Вътрешните борби в Империята през следващите няколко години дали на Тервел нови възможности за намеса. През 712 г., под предлог, че иска да отмъсти за приятеля си Юстиниан, той нахлул в Тракия, достигнал до самите Златни врата на Константинопол и се оттеглил невредим и отрупан с плячка.59 През 716 г., когато над Империята била надвиснала заплаха от арабско нашествие, Теодосий III (чието управление било мимолетно) се опитал да заздрави положението си, като сключи договор с Тервел — първият български договор, чиито условия са ни известни. На първо място договорът определял границата: тя трябвало да минава край Милеона, неизвестно за нас място, което трябва да е било някой връх на Голямоманастирските възвишения, може би Бакаджик. Вероятно границата е следвала линията, по-късно укрепена от българите и известна като вала Еркесия; тя била дълга километри и се простирала от северния бряг на Бургаския залив в посока запад-югозапад през Бакаджик до Марица. Областите по на запад били твърде неспокойни, за да може да се очертае определена граница. Втората точка от договора определяла данък, който императорът трябвало да плаща на хана всяка година — в дрехи и кожи на стойност 30 литри злато. На трето място договорът предвиждал размяна на пленници и взаимно предаване на бегълци, дори и такива, които са враждебно настроени към правителството на страната си в момента; гражданските войни в Империята вероятно са принуждавали много заговорници да търсят убежище в България. Четвъртата точка уреждала свободната търговия между двете държави, при условие, че търговците имали грамоти и печати на стоките си; на онези, които нямали, стоките трябвало да се конфискуват.60
Скоро след сключването на договора Теодосий бил свален, но неговият приемник, Лъв III Исавър очевидно го потвърдил чрез своя пратеник Сисиний Рендакий. През 717 г., когато арабите предприели втората си голяма обсада на Константинопол, Тервел оказал помощ на Империята, като извършил набег (впрочем много изгоден за него) срещу лагера на арабите. Но на следващата година, когато арабите били разгромени и прогонени, Тервел като че ли изгубил благоразположението си към Лъв III и дори се включил в заговор в полза на сваления император. Център на заговора бил Солун, в него участвувал и Сисиний. Но заговорът се провалил, а скоро след това, през май 718 г., Тервел умрял.
Управлението на Тервел било неспокойно, а политиката му — променлива и своенравна. Но тя била оправдана от постигнатите резултати. Готовността му да се притече на помощ в междуособ-ните борби на Империята, въпреки нарушенията на мирния договор от страна на императорите, го направила твърде важна фигура в политиката на Империята. През тези трудни години нито един император не можел да си позволи да се разправи с агресивните варвари — нещо, което иначе би било съвсем естествена политика. Единственият, който направил краткотраен и злощастен опит за това — Юстиниан II — не посмял да го повтори, опасявайки се, че ако успее, би изгубил най-сигурната си подкрепа. Междувременно незаменимият Тервел укрепвал собствените си позиции. Границата му отскочила далеч на юг от Хемус, обгърнала Загория и достигнала чак до Родопите. Не знаем точно докъде се е простирала на запад; Сердика и Филипопол все още били имперски крепости, но българското влияние непрекъснато се разширявало. Фактът, че солунските заговорници били в тясна връзка с хана, бил тревожен. Но още по-тревожно било това, че прабългарите били пуснали здрави корени в своя нов дом. Скитническите племена, дошли само преди 30 години, сега владеели държава, която се простирала от земите отвъд Дунава до Тракия, и при това се радвали на достатъчно спокойствие, за да могат да вкусят от благата на търговията. Те все още били обособени от славяните, най-вече в центъра на държавата (който изглежда бил с по-ясно изразен прабългарски характер); те били земевладелската, ръководеща аристокрация — подобно на норманите, които три века по-късно щели да внесат ред сред изостаналите англосаксонци. Но известно сливане на двете етнически групи било неизбежно, макар че все още много славяни недоволствували от натрапва-нето на прабългарите.
Подробностите, естествено, не са ни известни, но че такова смесване действително е съществувало, се доказва от историята на следващия половин век. В продължение на 37 години след последния заговор на Тервел имперските хронисти не споменават нищо за прабългарите. Дори в Именника на българските ханове липсва името на тервеловия приемник, който управлявал 6 години — до 724 г. След него дошъл хан Севар, управлявал до 739 г., но и за него не знаем нищо, освен че като своите предшественици и той бил от рода Дуло. С него този велик род, родът на Атила, залязъл.61
С края на старата почитана династия настъпил период на граждански войни. Съперничеството между прабългарските първенци и боляри било прекалено голямо, за да бъде признато за по-дълго време върховенстото на някой измежду тях. Нещо повече, те се разделили на две групировки. Едните, тълкувайки погрешно политиката на Тервел, били за пълно разбирателство с Империята и с жадно око поглеждали към
