българин, за когото светът бил чувал дотогава. Така че е възможно солунчани да са нарекли местния прабългарски вожд с неговото име, само че изопачено. Или пък просто в мартиролога имената са напълно объркани. Но като че ли е най-добре да не се правят опити за разкрасяване на известните ни факти и да не се търси връзка — родствена или именна — между Кубер и хан Кубрат. Кубер е бил просто някой прабългарски вожд, който може да е бил в авангарда на Аспаруховите нашественици, но по-вероятно, имайки пред вид географията на Балканите, е дошъл от Панония. Възможно е да е бил Кубратов син, обиколил много земи; възможно е да е въстанал срещу аварите заедно с Алциок или пък по-късно, независимо от него. Във всеки случай след дългата обсада, прекратена едва след намесата на светията, за Кубер не се чува нищо повече. Племената му се смесили със своите съюзници, славяните и били асимилирани от тях. Така те поставили основите на българските претенции относно Македония.
Най-младият син отишъл в Равена. Тук гръцките хронисти са допуснали една малка и напълно простима грешка. За тях Равена е бил един от големите градове в Италия и около него в тези смутни времена, когато толкова народи били изтласкани от земите си, се били заселили много варвари, сред които и прабългари.37 Ето защо хронистите използвали Равена като синоним на Италия. В действителност най-младият син стигнал по-далеч. По времето на лангобардския крал Гримуалд (662—671 г.) прабългарският „дук“ Алцеко навлязъл мирно в Италия и предложил на краля да стане негов васал. Гримуалд го изпратил заедно с войската му в Беневент, при сина си Ромуалд, който му предоставил за заселване три села близо до своята столица — Сепинум, Бовианум и Изерния. Той се заселил там с хората си и „до ден днешен“ (един век по-късно) те продължили да говорят отчасти на родния си език.38 Нямаме причини да се съмняваме, че тук става дума за съдбата на петата група от Кубратовите българи, уморени и объркани в края на дългия си път. Името Алцеко твърде много напомня за Алциок, но това не доказва нищо. Явно двамата вождове не са имали нищо общо помежду си.
Така прабългарите се разделили и се пръснали из цяла Европа, от Волга до подножието на Везувий. Остава ни само да разкажем за най-могъщия им клон, единствения, оцелял сред бурите на столетията. Аспарух, не така буен, както по-младите си братя, но по-предприемчив в сравнение с по-старите, минал по бреговете на Черно море, прекосил големите реки на степите и стигнал до блатистите земи, където Дунав се влива в морето.
[#11 Нито един автор от VI в. всъщност не нарича кутригурите или утигурите „българи“, но идентичността им става ясна при по-късните автори.]
[#16
[#22 Приемам теорията на Златарски. Вж. Приложение II.]
[#26
[#27
Глава II
ВАРВАРИ НА БАЛКАНИТЕ
Векове наред Балканският полуостров бил арена на варварски нашествия, земя, която дивите племена плячкосвали, опустоша-вали и оставяли разорена след себе си. Но до шестото столетие нито едно от тях не я превърнало в свой постоянен дом. Готи и гепиди, сармани и хуни — всички минали оттук, оставайки зад гърба си кръв и пожарища, а после се отправили да търсят по-богати земи. На един по-мирен народ — славяните — се паднало да наследи Балканския полуостров.
Тук определението „мирен“ е относително. Но проникването на славяните станало почти незабележимо, скрито в сянката на по-страховити и драматични преселения. През IV в. славяните изглежда още са се спотайвали в своята родина — горите на Западна Русия. В началото на VI в. светът, който до този момент ги пренебрегвал, с изумление осъзнал, че славяните са залели цяла Централна Европа — от Елба и Алпите до руските реки, от Балтийско море до Сава и Дунава. Имперските държавници, следящи с безпокойство Дунавската граница, се разтревожили. Макар и не така диви като хуните, славяните били твърде многобройни, а едно от техните племена, антите, намиращо се тогава при устието на Дунава, се славело с войнските си качества.
Бурята се разразила по времето на император Юстиниан — в началото по-слабо, с отделни набези. През 534 г. славяните предприели първия си набег през реката. През 545 и 549 г. те проникнали до Тракия, през 547 г. — до Драч; през 550 г. застрашили Адрианопол и великия град, за който толкова дълго и все още напразно воювали — Солун.39 През 558 г., следвайки кутригурите, те достигнали стените на Константинопол.40
Към края на века аварите постепенно се превръщали във все по-голяма заплаха и славяните решили да си намерят по-сигурни домове отсам Дунава. През 581 г. те за първи път навлезли в Балканите и останали там.41 През следващите години поселищата им стремително се увеличили. Между 584 и 589 г. те нахлували не по-малко от десет пъти в Континентална Гърция.42 Аварите последвали славяните-бежанци и дори се случвало да се съюзяват с тях срещу Империята. През 597 г. те извършили първата голяма обсада на Солун, когато се наложило св. Димитър да се притече на помощ за спасяването на своя град.43 През 601 г. император Маврикий, след като победил аварите, сключил договор, според който границата на Империята все още минавала по Дунава.44 Но това си останало само на думи. През следващите години размириците около узурпирането на властта от Фока, както и войната с персите наложили изтеглянето на имперските войски от Балканите и славяните се оказали с развързани ръце. Те нахлули в Далмация, разрушили старата столица Салона и залели целия полуостров на изток, докато към четвъртото десетилетие на века само големите крайбрежни градове и Албанските планини останали незасегнати; дори в Пелопонес възникнали славянски селища.45
Междувременно аварската мощ на Балканите нараствала, за да достигне своя апогей с голямата обсада на Константинопол през 626 г., в която участвували и славяните като техни васали.46 След неуспеха на обсадата аварското могъщество отслабнало. В северния край на Аварския хаганат вождът Само освободил чехите и моравците; а на юг балканските славяни получили подкрепления от придошлите сродни на тях племена — хърватите и сърбите. С отслабването на аварското господство владенията на Империята нараствали; император Ираклий, който най-сетне извоювал победа във войните с персите и аварите, принудил балканските славяни да признаят върховенството му. Той дори се опитал да укрепи влиянието си посредством християнски мисионери. Но освен по крайбрежито на Далмация, където местните мисионери от светите латински градове подпомагали делото, опитите за покръстване почти не дали плодове.47
След залеза на аварите до идването на Аспарух откъм делтата на Дунава полуостровът се радвал на няколко десетилетия относителен покой. Империята успяла до известна степен да си възвърне властта. Крайбрежните градове така и не паднали в ръцете на славяните (макар че Солун неведнъж се избавял буквално като по чудо) и сега, с настъпването на мира, започнали да разпростират своето търговско, а следователно и политическо влияние над съседите си. В централната част на полуострова, в Северна Македония, в долината на Морава и край вододелните гръцки планини славяните били фактически независими, но на изток, край планините Хемус и Родопа, Империята поддържала няколко вътрешни градове-гарнизони, които охранявали пътищата към Константинопол — градове като Адрианопол, Филипопол и в самото сърце на варварските земи — Сердика (София).48 Самите славяни не представлявали голяма заплаха. Те били разбойници и грабители, но не и организирани завоеватели. В по-стари времена единствено антите били постигнали известна политическа организация. И макар че скоро хърватите, а малко по-късно и сърбите щели да се избавят от хаоса, на този етап балканските славяни все още били разединени и неорганизирани. Езикът, който говорели, бил. в основата си общ, а вероятно еднакви били и езическите им вярвания. Но общото между тях свършвало дотук. Те били разделени на малки племена, всяко оглавено от своя местен вожд49, и били склонни да завиждат на съседите си. Някои от племената се препитавали изцяло с грабежи, но изглежда повечето били миролюбиво настроени земеделци. Славяните били прекалено многобройни, за да се задържат дълго на едно място. Но след като залели цялата страна, вече нищо не им пречело да улегнат и
