си остава загадка. Според някои това били племената Хун-ну, страшилището на Китай. Но готите, които ги познавали Най-добре, били на друго мнение. Те разказвали за злите магьосници, прогонени от готския крал Филимер извън пределите на Скитското му кралство, които при скитанията си общували със злите духове на пустинята. От този противоестествен съюз се родили хуните.4 Оттеглянето им е така забулено в неизвестност, както и появата им. Неотдавна Европа бе залята от милитаристична вълна и всяка войнствена нация запОчна да се хвали със страховитите си прадеди; всички те с гордост наричаха Атила ако не свой дядо, то поне братовчед. От всички тях българите като че ли имат най-голямо право да претендират за това; кръвта на „Бича божи“ днес тече в долините на Балканите, разредена от изминалите векове и от кротостта на славяните.
По време на хунските нашествия Империята все още е била единствената цивилизована държава в Европа, затова се налага да се обърнем за сведения към нейните хронисти. Те не съобщават много; степите били размирни и твърде загадъчни и много неща оставали неясни за хронистите. Те се опитвали да осветлят етническите проблеми, но често се оказвало по-лесно да изоставят опитите си и в търсене на художествен ефект наричали всяко прииждащо племе „скити“ или „кимерийци“. И все пак пред нас се открояват някои факти. След смъртта на Атила държавата му рухнала. Населението й, което вероятно е било само конгломерат от сродни племена, обединени под властта му, отново се разпаднало на отделни племена и всяко поело по своя път. Едно от тях щяло скоро да стане известно под името „българи“.
За първи път прабългарите се споменават със собственото си име през 482 г., около 30 години след смъртта на Атила. Император Зенон, който воювал с двамата Теодориховци и техните готи, решил да се обърне за помощ към „българите“ — племе, очевидно населяващо земите на североизток от Дунава.5 Този случай подсказал на прабългарите, че от Империята може да се извлече известна полза. През следващите няколко години те извършили поредица успешни небези на Балканите — през 493, 499 и 502 г.6 Те отново се намесили и в съдбата на великия Теодорих, като през 504 г. се съюзили с гепидите срещу него.7 През 505 г., когато един варварски вожд на име Мундо (сродник на Атила, според някои гет, а според други — гепид) бил нападнат при Маргум (там, където Морава се влива в Дунава) от „гърците“ (имперските войски), пълководезът на Теодорих, Пиций, му се притекъл на помощ. Гърците привлекли на своя страна прабългари и в тази битка прабългарите претърпели първото си поражение.8
През 514 г. бунтовникът Виталиан наел прабългари в бунта си срещу император Анастасий.9 През 535 г. те навлезли в Мизия; през 538 г. многочислени прабългарски орди, предвождани от двама владетели, нахлули на Балканите и успели да победят и пленят няколко византийски военноначалници, сред които и един покръстен хун на име Акум.10 На следващата година Мундо отново се появил на сцената. Сега той управлявал Сирмиум и тъй като старият му покровител Теодорих бил мъртъв, той потърсил покровителството на император Юстиниан. Мундо се оказал полезен васал — той разгромил прабългарските нашественици така успешно, че никакви други хуни не посмели да преминат Дунава.11 И така, за известно време за прабългарите не се чувало нищо.
Всъщност прабългарите, за които се споменаваше досега, били племе с не особено голямо значение — скитаща и прехеранваща се с грабежи издънка на по-велики народи, останали на Изток. Към тях насочват вниманието ни историците от времето на Юстианин — епоха, когато за известно време в света е царил малко повече ред.
Според Прокопий някога в областта на изток от Азовско море и на север от Кавказ живеел народ от хуни или кимерийци. Техният владетел имал двама сина — Кутургур и Утургур. След смъртта му те си разделили народа и Кутургур тръгнал да завладява нови земи. Той успял, за сметка на готите тетраксити от Таманския полуостров, кримските готи и други племена, живеещи по северните брегове на Черно море. Племето му превърнало тази област в своя база, от която извършвало и по-далечни набези. Но Утургур останал в старата си родина.12 Вероятно тези владетели-епоними са били родени от склонния към опростяване ум на Прокопий. Но едно е сигурно — че през VI в. са съществували две близко родствени хунски племена от българския клон на хуните , живеещи от двете страни на Азовско море — кутригурите на запад и утигурите на изток — и дипломатите в Константинопол се видели принудени да им обръщат внимание.
По онова време в степите живеели няколко хунски племена, които имали взаимоотношения с Империята: сабирите, чиято владетелка, войнствената вдовица Боа, поискала съюз с императора13, ултизурите и вуругундите, близки родственици на кутригурите и утигурите, които Агатий споменава, само за да разкаже за гибелта им14; сарагурите, урогите и оногурите, жертва на разрастващото се сабирско могъщество15. Но, може би само с изключение на сабирите, единствено кутригурите и утигурите изглежда са притежавали значителна мощ и стройна организация.
През 528 г. владетелят на кримските хуни, наречен Грод, (Теофан променя за благозвучие името му на Гордас, а Йоан Антиохийски — на още по-мелодичното Гордиан) дошъл в Константинопол, за да бъде приет в лоното на християнската църква. Неговите кримски хуни вероятно са били кимерийците, за които говори Прокопий — т. е. кутригурите, заселили се в кримските територии на готите, които били християни. Несъмнено Грод е имал значителна власт; императорът вече го бил викал да помогне на иберите срещу персите. Но имперските дипломати прекалено избързали — това ранно покръстване се провалило. Когато Грод се завърнал в земите си, решен да унищожи сребърните и златни идоли на своя народ, поданиците му се разбунтували и го убили, след което издигнали на негово място брат му Мугел. Мугел предпочел да остане езичник.16.
Междувременно мощта на кутригурите растяла. Готите тетраксити, разгромени от кутригуите, все още съществували под покровителството на утигурите. Те били ревностни християни и през 548 г. изпратили пратеник в Константинопол под предлог, че искат нов епископ, а всъщност желаели да известят за тревожните събития в степите. Предупреждението им било основателно: през 551 г. 12 хиляди кутригури, начело с вожда си Хиниалон, подстрекавали от гепидите, нахлули на Балканите и ги опустошили. Спомняйки си за сведенията, дадени му от готите тетраксити, император Юстиниан спешно изпратил дипломатическа мисия с дарове при утигурския хан Сандилх, за да го склони да нападне кутригурите в гръб. Сандилх на драго сърце удовлетворил молбата му и дори се престарал. Но Юстиниан, с цялото двуличие, присъщо на византийската дипломация, съобщил на кутригурите, че земите им са нападнати, дал им пари да се оттеглят и дори предложил да ги подслони във владенията си, ако при завръщането им се окажело, че са останали без дом. Разтревожените кутригури се оттеглили и скоро след това 2000 от тях, начело със своя вожд Синион, който навремето бил служил при Велизарий, се върнали в пределите на Империята и се заселили в Тракия. Сандилх, раздразнен от двойнствената политика на императора, му изпратил протестно послание — устно, по специални пратеници, тъй като хуните не умеели да пишат. Но Юстиниан не обърнал внимание на оплакванията им и просто продължил да изпраща на утигурите сумата, с което ежегодно ги подпомагал.17
Настъпило краткотрайно затишие. Но кутригурите били неукротими. През 558 г. начело с предводителя си Заберган те настъпили отново с още по-могъщи сили. Войската им се разделила на три части: едната нахлула в Континентална Гърция, другата нападнала тракийския Херсонес, а третата, най-голямата, водена от самия Заберган, преодоляла Дългата стена и достигнала покрайнините на Константинопол. Императорът изпаднал в паника и призовол престарелия Велизарий да спаси Империята. Стратегията му се оказала успешна и кутригурите били надхитрени и отблъснати. Докато първата им войска била задържана от укрепленията на Термопилите, втората била разбита от племенника на императора, Герман, в Тракийския Херсонес. Междувременно императорът отново изпратил посланици при утигурите. Понеже се опасявал, че те ще бъдат недоволни след първия си опит за съюз с Империята, той им съобщил, че кутригурите са ограбили парите, предназначени за тях през тази година; императорът можел да си ги върне и сам, но предпочитал да изпита приятелството им, като остави това на тях. Доводите му успели да убедят Сандилх, а освен това той желаел и да си получи парите. И така, кутригури и утигури се впуснали с настървение в междуособни борби, които поглъщали всичките им сили, докато на сцената не се появило ново действуващо лице, което изведнъж ги заставило да се укротят.18
В началото на VI в. над населението на Тюркестан господствувало племе, известно в Далечния Изток
