те са обезсърчителна пречка, която го принуждава непрекъснато да прави уговорки или да признава своята неосведоменост — нещо, твърде неприятно за самочувствието му. Възможно е да се появят нови сведения, да бъдат открити нови надписи, които да хвърлят светлина върху много въпроси, но това още повече възспира историка: той никога не би могъл да се надява, че ще изрече последната дума за ранната българска история.
По тази причина малко историци са се опитвали да обхванат изцяло историята на Първата българска държава. В Западна Европа са й били посвещавани само по една-две глави в общи трудове върху историята на Балканите или на България, а най-значителният от тях — „Geschichte der Bulgaren“ на Иречек, превъзходен за времето си, вече е остарял. Останалите нямат особена стойност. В Англия все пак има една глава в четвъртия том на „The Cambridge Mediaeval History“ — четивна, но незибежно повърхностна. Единствено в трудовете си за различни периоди от историята на Константинопол западните автори засягат по-целенасочено ранната българска история, но само частично. И все пак, някои от тези трудове са от голямо значение, например „History of the Eastern Roman Empire, 802—867“ от Бъри (неговата „Later Roman Empire 395-800“ е писана твърде отдавна, за да ни бъде от полза днес), „Empire Grec au Xme siecle“ на Рамбо и солидните монографии на Шлюмберже за късните македонски императори. Делото на Кирил и Методий даде подтик за появата на богата литература, посветена главно на България и отличаваща се най-вече с различните си религиозни предразсъдъци. Най-умерената сред тези книги е забележителната „Les Slaves, Byzance et Rome“ на Дворник. Освен това, автори като Бъри, Иречек, Маркварт и други са писали статии и монографии по различни въпроси, свързани с българската история; цитирал съм ги в приложената библиография, а където е необходимо — и в бележките към текста. Самият аз в книгата си „Emperor Romanus Lecapenus“ подробно съм разгледал по-късните Симеонови войни.
Но едва у славянските автори откриваме подобаващ интерес към ранната българска история. Напоследък някои руски историци, като Палаузов, Дринов, Голубински, Успенски и Василевски, писаха върху различни аспекти и периоди на ранната българска история, а също така извършиха разкопки и откриха надписи с огромна стойност. През последните години самите българи се насочиха към изследване на този период от историята си. Трябва по-специално да спомена Иванов, на чиято книга за богомилската книжнина съм дълбоко задължен, както и най-значителния от изследователите на ранната българска история — проф. Златарски. Освен че е автор на множество твърде полезни монографии и кратки статии, Златарски е единственият историк, заел се с написването на цялостна история на този период; засега, в първите два обемисти тома на своя труд, той е достигнал до падането на Първото българско царство. Този труд, написан с огромна ерудиция и находчивост, е абсолютно задължителен за всеки изследовател на ранната българска история1. Позволил съм си да не се съглася с някои оценки и тълкувания на проф. Златарски. Но на трудовете му, както и на личната помощ, която ми е оказал, дължа толкова много, че се затруднявам да намеря подходящ израз на своята признателност.
Трябва да дам пояснение и за метода на транслитериране, който съм използвал.# Като цяло съм се ръководил от правилото да използвам оригиналното прабългарско или славянско име — там, където то е безспорно, а в съмнителните случаи — да транслитерирам гръцкото.2 Същото правило съм прилагал и към славянските топоними. В един случай преднамерено съм се отклонил от него: в началото на своята книга наричам града, известен днес като София, с византийското му име Сердика, но след IX в. го наричам София. Всъщност през X и XI в. той е носил гръцкото име Триадица, а славянското му име е било Средец. Но тъй като тези имена не са просъществували дълго, сметнах, че използването им би представлявало излишно усложнение.
[# Тук е пропуснат един неголям пасаж, разглеждащ транслитерирането на личните и географски имена на английски език, който няма отношение към българския читател. В превода имената са дадени според
Разграничил съм названията „прабългари“ и „българи“. С първото наричам хунските нашественици, съставили ядрото на България, а с второто — народността, образувана от сливането на прабългарите и славяните. Изразите „Империята“, „императорът“, „имперски“ се отнасят до Източната римска империя, известна със заблуждаващото късно „научно“ име Византюг. За тогавашния свят тази империя е била просто „Империята“, а „императорът“ — василевсът, който властвувал в Константинопол. Във всеки случай, за Изтока положението не се променило с появата на конкурентните императори в Германия.
Историческите извори съм разгледал накратко в Приложение I, а в края на книгата съм приложил подробна библиография. Страниците, посочени в бележките към текста, се отнасят до цитираните там издания.
В заключение искам да благодаря най-сърдечно на своите български приятели, които ми оказаха голяма помощ — не само при посещенията ми в България, но и като ми осигуриха карти. Съжалявам единствено за това, че не успях да посетя лично великолепните паметници на старобългарската архитектура в Преспа и Охрид, които днес са на територията на Югославия.
[#3 Според мен терминът „византийски“ е допустим, когато става дума за цивилизацията на Империята, но самата Империя е била съзнателна наследница на световната Римска империя и значението й в никакъв случай не може да се нарече местно.]
КНИГА I
ЧЕДАТА НА ХУНИТЕ
Глава I
ПЕТИМАТА СИНОВЕ НА ХАН КУБРАТ
Някога, по времето, когато император на Византия бил Констанс, край бреговете на Азовско море живеел хан на име Кубрат. След време той умрял, но оставил петима синове, на които завещал да живеят в сговор помежду си. Скоро братята се скарали — както често се случва между синове на владетели — и след като си разделили наследството, всеки поел по своя път, повеждайки след себе си своята част от племето. Само най-старият брат, Баян, останал в родните земи; вторият брат, Котраг, преминал Дон на север и се заселил на отсрещния бряг, четвъртият брат се отправил далеч на запад, пресякъл Дунава и дошъл в Панония, където попаднал под господството на аварите; най-младият стигнал още по-далеч и за вършил дните си в Пентаполиса на Равена. А третият брат, наречен Аспарух, преминал Днепър и Днестър и се заселил в земите край Долния Дунав.
Там живял той със своето племе, докато император Константин, недоволен от присъствието на тези варвари край самите граници на Империята, решил да се разправи с тях. Императорските войски поели към Дунава и нахлули в земите на варварите, а Аспаруховите орди ужасени се оттеглили в своята твърдина и четири дни се укривали там. Но имтераторът страдал от болки в краката; той решил да отпътува за своя град Месемврия, за да се лекува. Варварските съгледвачи били нащрек. След отпътуването на имтератора варварите излезли от своето укрепление и се хвърлили в атака. Императорските войски останали без предводител и мислейки, че императорът им е побягнал, също се впуснали в бягство. Варварите ги преследвали по петите, прекосили Дунава и нахлули в провинция Мизия. Земите тук се харесали на Аспарух и хората му, те били победители, а императорът не можел да им се противопостави. И така, те останали в тези земи и потомците им живеят там до ден днешен.
Макар и да звучи като приказка, тази история, описана от гръцките хронисти3, с общо взето правдиво сведение за заселването на прабългарите в България. Но това не бил първият контакт на Империята с прабългарските племена. Държавата на Кубрат, „отдавна наричана Велика България“ (въпреки че всъщност величието й датирало съвсем отскоро), имала минало, отчасти известно на константинополските историци. Нека да се върнем назад и, спирайки се на предишните им набези в цивилизования свят, да надникнем в забулените от мъгли степи и да се опитаме да разберем кои са били онези прабългари, чието нашествие през VII в. така размирило и без това неспокойните Балкани.
За Хуните, помели Европа като буен порой, се е говорило много. Но откъде са дошли и къде са отишли
