История на Първото българско царство

Трябва да споменем и Тудор Доксов, според когото покръстването на българите е станало в годината „етх бехти“. Златарски поддържа становището, че по онова време българите са приемали за начало на гръцкото летоброене от сътворението на света годината 5505 пр. Р. Хр., при което се получава, че преминаването на Дунава е станало през 6185 г. от сътворението на света. След това той твърди, че те са си служили с лунни години. Почти без съмнение покръстването се е извършило през септември 865 г. Това прави 191 лунни години след преминаването на Дунава, единадесета циклова година, или „етх“, според тълкуването на Микола. А петият месец приблизително отговаря на септември.

По-нататък Златарски се опитва да докаже, че в староруската хроника, известна като хроника на „Нестор“, е използвано пра българското летоброене. Но според мен опитът му е несполучлив. Макар и русите да са придобили голяма част от културата си чрез България, няма причини да смятаме, че те биха възприели една тюрко-монголска хронологична система. Но проблемът за хронологията, използвана от русите, е толкова сложен, че не възнамерявам да навлизам в него.

Има обаче два други въпроса, на които си струва де се спрем. Кои са всъщност Авитохол и Ирник, дълголетните родоначалници на рода Дуло? Твърде лесно е да се изкушим от приликата в имената (моят стар учител Бъри би се отнесъл към това с дълбоко неодобрение) и да отъждествим Ирник с Ернах, сина на Атила. Наистина, Атила е умрял през 453 г., 16 години след възкачването на Ирник, според нашето тълкуване на Именника. Но Именника си служи с големи и зъкръглени числа, а и в него е допусната грешка по отношение на продължителността на Ирниковото управление. Вярно е, че за Ернах знаем само, че след смъртта на баща си е владеел земи в Централната Дунавска равнина, но изглежда след това се е преселил заедно с брат си Денгизих в „Малка Скития“, което явно означава Бесарабия, и вероятно двамата с Денгизих са били убити по време на набег в Империята — макар и да съществува легенда, че Ернах е умрял като римски наемник в Панония. Но като се има предвид неспокойният дух на племената от степите, при които ту едно, ту друго племе придобивало надмощие над останалите, не е изключено един потомък на Ернах — потомък на великия Атила — да е станал вожд на едно или повече от тези племена, придобило известност под името „българи“. Йоан Никиуски нарича Кубрат-Курт „владетел на хуните“; според Никифор той е бил господар на уногондурите — име, което би трябвало да е съставено от „хун“ и името на някое друго племе; а Теофан съобщава, че уногодурите са били едно от подвластните му племена. Вярно е, че името Дуло никъде не се среща във връзка с Атила, но не се споменава и никое друго родово име, а родовите имена имат свойството да оказват обратно въздесйтвие. Но ако приемем, че Ирник е Ернах, трябва ли да отъждествим и Авитохол с Атила? Името Авитохол навярно произлиза от тюрко-монголската дума awit, прародител — но не е изключено и името Атила да е от същия корен. Тук обаче навлизаме в сферата на легендите.

Независимо от всичко, смятам, че родът Дуло трябва да е бил на особена почит. Първото лице в Именника след дълголетните Авитохол и Ирник е наместникът Гостун от рода Ерми, който след две години е сменен от Курт. Като се има предвид, че Курт е управлявал 60 години, той навярно е наследил трона още като дете. Ако не е бил престижът на рода му, властта несъмнено е щяла да премине в ръцете на някой възрастен. Но Гостун е бил само наместник — може би вуйчо на младия владетел. Йоан Никиуски нарича Курт племенник на Органа. Можем да предположим, че Органа е бил предишният владетел от рода Дуло и след смъртта му Курт е останал единственият жив представител на рода от мъжки пол.

Към края на Именника се появяват странни несъответствия. Там за приемник на Телец е посочен Умор, който управлявал 40 дни. Но от надеждни извори знаем, че Телец е бил убит през 764 г. и е наследен от Сабин (неспоменат в Именника), зет на Кормисош. След няколко месеца той бил свален и на неговото място българите поставили някой си Паган, който, след като отишъл в Константинопол, за да се опита да сключи мир с императора, бил свален от Умор, а след няколко седмици той на свой ред бил свален от някой си Токту, който заедно с брат си Баян бил пленен и убит от византийците през 766 г. След това в България настанала анархия, докато на престола не се възкачил един владетел с неизвестно потекло, Телериг. Защо Именникът споменава Умор, но не и Сабин и Паган? Предполага се, че той е бил съставен скоро след смъртта на Умор. Но защо ли в него е отбелязан само най-мимолетният измежду тези бързопреходни владетели?

Изводът, до който достигнах, проучвайки Именника на стари години, е че той е ненадежден документ, чиято стойност е по-скоро филологическа, отколкото историческа. Той изглежда е бил съставен от някой необразован грък, който верятно съвсем слабо е знаел езика на прабългарите. Той може и да се е постарал да запише правилно прабългарските думи, но е бил небрежен с числата, а в текста може би са се промъкнали и допълнителни грешки при превеждането му на славянски език — гръцките цифрови знаци се четат извънредно трудно, освен ако не са изписани много ясно. Ето защо, макар и да смятам, че имената на владетелите, както и датите, означени с прабългарски думи, са навярно достоверни, то сега съм убеден, че годините, изписани с цифри, са толкова произволни, че изобщо не можем да разчитаме на тях — и следователно всеки опит да се разработи една цялостна и логична теория за изясняването на Именника и датите в него е обречен на неуспех. Извинявам се за това песимистично заключение. Но едно от тъжните неща, които човек осъзнава в течение на един дълъг живот, е крайната ненадеждност на повечето исторически данни.

1981 г.

ПРЕДГОВОР

На Балканския полуостров спомените живеят дълго. Столетията на турското господство са отминали като една-единствена нощ, а страстите на предишните векове са останали живи, сякаш са от вчера. В една земя, където непрестанно са се смесвали различни народи, а границите рядко са били естествени и никога дълготрайно справедливи, още от далечни времена международната политика и нейният летопис са били проникнати от дух на съперничество и враждебност. Балканските историци се поддават на този дух. Осъзнавайки добре помощта, която една благоприятно изложена история би оказала на страните им, те не могат да се въздържат от смекчаването на фактите, от представянето на историята в изгодна за тях светлина. Това е напълно разбираема, но погрешна политика. Тя често сама осуетява постигането на желаната цел — например в случая, когато славянските историци в хор очернят Източната римска империя, само защото е била предимно гръцка, забравяйки, че да омаловажаваш враговете си е най-несигурният начин да възвеличиш себе си. Но освен това тази политика отдавна е престанала да оказва въздействие зад граница. В Западна Европа, където националните съперничества не са така нестихващо ожесточени и поради това науката е успяла да се разграничи от патриотизма, твърденията на балканските историци вече са изгубили своята убедителност.

Толкова по-зле, защото в историята на Балканите има много интересни и значителни епизоди, които си заслужава да бъдат отбелязани. Но малко от тях са описани задоволително. В Източна Европа страстите са били прекалено бурни, а на Запад се е утвърдило мнението, че в Източна Европа не се е случило нищо съществено до възникването на т. нар. „Източен въпрос“ през XVIII в. Така Първата българска държава е останала смътен и малко известен период. Дори самото й име звучи изненадващо за западноевропееца. Но нейната история заслужава внимание — както поради значението й за европейската история, така и заради собствените й достойнства и великите личности, които са я управлявали. Написах тази книга с надеждата да й спечеля поне част от това заслужено внимание. Следвайки правилото, че историкът няма за задача да се намесва в съвременната политика, аз съм се ограничил единствено с историята на Първата българска държава. Но бих се радвал, ако тя събуди интерес и симпатия към страната, която е нейна днешна наследница, тъй като според мен това е един от естествените стремежи на всеки историк.

От самото начало Първата българска държава изправя историка пред едно голямо затруднение. Историята й ни е известна почти единствено от чужди извори. Освен ценния, но оскъден Именник на българските ханове, няколкото жития и малобройните надписи, повечето открити наскоро, разполагаме предимно със сведенията на хронистите от Източната римска империя и с някои откъслечни свидетелства на западните летописци. На изворите съм се спрял по-подробно в края на книгата. През цялото време обаче трябва да се имат предвид неизбежните празноти в информацията, с която разполагаме — особено по отношение на вътрешно-политическия развой и събитията по границите, отдалечени от цивилизования свят. Подобни празноти са идеална почва за необузданото въображение на шовинистите, но за сериозния историк