опасни, докато си оставали покорни и сравнително разединени. Маламир умолявал брат си да се върне към старите си божества — слънцето и луната, на които се кланяли всички порядъчни българи. Но славната участ на пръв български мъченик твърде много блазнела Енравота и той не се съгласил. Така ханът се принудил да го накаже със смърт.152
Три години по-късно, през 852 г., самият Маламир умрял. Той Бил наследен от своя племенник, сина на Звиница Борис.153
Новият хан Борис бил млад и изпълнен с пламенната дързост, присъща на младостта. Той жадувал да възроди бойната слава на България и нейните ханове, позабравена през управлението на чичо му. Първата му стъпка била събирането на войски около южната граница, с намерението да бъде нарушен Маламировият мир. Но, както разбираме, императрица Теодора се оказала достоен противник. Тя му изпратила послание, че ако нападне Империята, лично тя ще поведе войската си срещу него и ако той я победи, победата над една жена няма да му донесе никаква слава, а ако бъде победен, ще стане за посмешище. Младият хан се почувствувал засрамен. Но освен това императрицата добавила към женската си дипломация и предложението за коригиране на границата. Тя била изместена на юг и вървяла от околностите на Девелт в продължение на около 40 км в южна посока към Железни врата в Странджа планина, а след това на запад, за да се слее с Еркесия при Сакар планина. Това не била голяма жертва от страна на императрицата — наистина, отстъпената територия включвала Анхиало и Девелт, но подобно на други крепости, опустошени още от Крум, те си стоели разрушени и полуизоста-вени, а цялата област пустеела от войната насам. Чрез тази отстъпка императрица Теодора постигала целта си: по това време тя не можела да си позволи да воюва. Преследването на павликяните по източната граница й причинявало повече неприятности, отколкото заслужавала подобна богоугодна политика.154
След това Борис насочил вниманието си на северозапад. През 852 г. той бил изпратил пратеници при Людовик Немски в Майнц, за да известят за възкачването му на престола и да подновят договора, сключен от чичо му. Но на следващата година, несъмнено окуражен от безкръвните си победи на юг и подстрекавай от съперника на Людовик, краля на западните франки Карл Плешиви, Борис нахлул във франкска територия. Но въпреки подкрепата от страна на местните славяни, той бил победен и трябвало да се оттегли. Така мирът скоро бил възстановен. По всяка вероятност Борис е искал да присъедини към държавата си Панонска Хърватия, която по онова време била васално княжество на франките; твърде е възможно победата, за която претендират франкските аналисти, да е била извоювана всъщност от хърватите. Това, което знаем, е, че Борис нахлул в Хърватско, но претърпял неуспех и трябвало да се оттегли и да сключи мир, като получил и богати дарове. Но хърватите никога не станали негови васали, нито пък му плащали данък.155
По западната граница имало и други врагове. Борис горял от желание да отмъсти за пораженията на Пресиян, нанесени му от сърбите, а освен това той разбрал, че една силна Сърбия несъмнено би затруднила експанзията му както в Хърватско, така и в Северна Македония. Последното съображение вероятно го накарало да обяви война. Изглежда, че през цялото първо десетилетие на управлението си Борис се занимавал с продължението на Маламировите дела и отмествал границата си все повече към планините на Албания и дори към най-северните върхове на Пинд. През 860 г. той изпратил пратеници в Константинопол. Не са ни известни нито целта, нито резултатите от тази мисия, освен че заради аудиенцията на българите пратеникът на арабите бил заставен да чака.156 Вероятно Борис е искал да бъдат признати завоеванията му в Македония и е целял да си осигури неутралитета на Константинополското правителство, преди да нападне сърбите. Но както и Пресиян, той не постигнал нищо. След смъртта на Властимир трона му си поделили неговите синове Мутимир, Строимир и Гойник. Те се обединили срещу нашественика, устроили му клопка в своите коварни долини, разгромили го и взели в плен сина му Владимир и 12-те велики боляри. За да ги откупи, Борис бил принуден да сключи мир. Той трябвало позорно да се оттегли, ескортиран от Мутимировите синове до пограничната крепост Раса (Рашка, близо до Нови пазар). Там те си разменили дарове, като сръбските князе дали на хана двама роби, два сокола, две хрътки и 90 кожи. Това сприятеляване със синовете на Мутимир дало плод по-късно, когато сръбските князе се скарали помежду си. Мутимир, който взел връх в борбата за властта, изпратил братята си заедно със семействата им в тъмница в България и с това дал на българите удобен предлог неведнъж да се намесват в делата на сърбите. Така в крайна сметка Борис компенсирал последиците от своето поражение.157
Тази война със сърбите била последното събитие в живота на езическата държава. Вече започвала драмата, която щяла да промени съдбата на България и на половин Европа. За вътрешното състояние на държавата през последните дни от стария й живот имаме малко повече информация, отколкото за по- ранната й история. Превесът на славянския елемент в страната вече се забелязвал осезателно. Славянският език се говорел от всички. Гръцкият все още бил необходим за официалните надписи, тъй като нямало славянска азбука, но езикът на прабългарите вече бил изчезнал напълно или почти напълно.158 Българските ханове от Крум насам покровителствували славяните и ги привличали в двора си, а синовете на Омуртаг и Борис дори носели славянски имена.159 В необятните български земи отвъд Дунава съотношението между двата етнически елемента навярно било приблизително равно, макар че и славяни, и прабългари се били смесили с останките от неизброими племена, които оставили свои потомци в Източните Карпати. Но на юг от Дунава, там, където по онова време бил центърът на държавата, славяните далеч превъзхождали по брой прабългарите, особено в новите македонски провинции, на които българските владетели отделяли такова голямо внимание. Единствено военната аристокрация се запазила изцяло прабългарска. В продължение на още няколко поколения имената в тези среди останали без следа от славянско влияние, а прабългарските титли се запазили чак до падането на Първата българска държава. Само титлата „хан“ била заменена със славянската „княз“ от момента, в който влязла в употреба славянската писменост. Властта на тази аристокрация била ограничена от Крум, но се засилила отново при по-мекото управление на Маламир. Кавхан Исбул, който можел да си позволи да подари на своя хан водопровод, със самата си щедрост показал колко могъщ поданик е всъщност. Изглежда ханът бил зает в непрестанни борби с прабългарската аристокрация, желаейки да управлява, подобно на императора, еднолично и с помощта на ненаследствен административен апарат. А аристокрацията вероятно се е стремила чрез законова уредба да ограничи правомощията му до тези на обикновен предводител на съвета на болярите. Покровителствуването на славянските средни и низши класи от страна на хановете очевидно било насочено срещу прабългарската аристокрация — те дори създали славянска аристокрация, която да й съперничи. Вероятно Крум и Омуртаг се опитвали да се справят с положението, като включвали и славяни в съвета на болярите, които неизбежно се превръщали в техни оръдия, а също и като по различни начини нарушавали наследствения принцип. По- слабият Маламир обаче отново дал свобода на прабългарите и в резултат на това трябвало да понася покровителството на влиятелни сановници, като кавхана Исбул. Това нелеко положение било наследено и от младия Борис. Вероятно областните управители са били избирани измежду тези боляри и те управлявали десетте комитета на държавата със силата на оръжието, настанени в укрепени лагери.160
Преобладаващата част от населението била заета със земеделие, живеела в свободни селски общини и водела първичния пасторален начин на живот, който се е запазил почти непроменен на Балканите чак до наши дни. Но тогава започвала да се оформя малобройна търговска средна класа. Присъединяването на градове като Девелт и Анхиало приобщило към българските предели известен брой гърци и арменци, останали в разрушените градове, които несъмнено охотно са се възползували от нововъзникналите условия за търговия. А край крепостите във вътрешността на страната като Сердика се запазило население, което претендирало, че има римски произход. Нещо повече, България водела търговия и с други страни: българската сол от Трансилвания се изнасяла в страни, бедни на сол, като например Моравия, а повечето от стоките, изнасяни от Византия за Централна Европа, минавали през български територии — или по оживения път Константинопол—Адрианопол—Филипопол—Сердика—Белград, или по пътя от Солун, който се вливал в първия при Ниш. Вероятно превозът на тези стоки се е извършвал най-вече от гърци и арменци, но сигурно и местните жители понякога са се включвали в търговията. Малко вероятно е българите вече да са разработвали мините, които така обогатили по-късните балкански владетели, а занаятите, като например строителството, били в ръцете на гърците — пленници или нови поданици.
Всъщност културата на страната била изцяло в чужди ръце. Липсата на писменост правело невъзможно
