и на липса на блогочестивост.186 Въпросът за убийството бил предмет на гражданското законодателство, но правото на убежище в християнския храм трябвало да се спазва.187 Многоженството, което се равнявало на прелюбодейство, било далеч по-тежко престъпление. Всички излишни съпруги трябвало да бъдат отстранени, а свещеникът да наложи съответно покаяние.188 Николай също така изразил желание ханът да смекчи твърде суровите си наказания. Той му показал колко безполезно и варварско е да се изтръгват показания с помощта на мъчения и осъдил мерките на Борис спрямо бунтовниците. Той дори смятал, че ханът е постъпил прекалено сурово, като е отрязал носа на онзи грък, който се представял за духовник.189 Дори и най- непреклонните езичници, макар и да се налагало да бъдат избягвани от праведните християни, трябвало да бъдат спечелвани чрез убеждение. Само един вид престъпници трябвало да се наказват безмилостно — вероотстъпниците, които се заклевали във вярност към християнството, а след това отново се връщали към езичеството. Това бил единственият непростим грях.190
Борис бил запитал също и дали страната му би могла да има свой патриарх. Николай трябвало да бъде предпазлив в отговора си. Западната църква, която оглавявал, се отнасяла с недоверие към патриарсите. Въпросът на Борис бил породен от просто душното му желание да бъде равен с Източния император. Отговорът на папата бил уклончив: Борис щял да има свои епископи, а по-късно, когато българската църква се разраснела — и архиепископ; едва след това можело да се помисли и за патриарх. Константинопол не желаел да му даде дори и епископи, затова Борис трябвало засега да се задоволи с обещанието за архиепископ от Рим.191
Римските духовници се заловили за работа с похвално усърдие. Борис им предоставил неограничени права във владенията си, като прогонил всички други духовници и мисионери. Латинският заменил гръцкия като богослужебен език. Римските мисионери започнали да строят църкви и да просвещават паството, внасяйки светлината на християнската вяра и в най-мрачните домове, като същевременно проповядвали благочестиво покорство спрямо светската власт. Борис ликувал. По стария обичай на прабългарите, стиснал косите си в ръка, той се заклел във вечна вярност към престола на св. Петър.192 Папският двор също бил във възторг и превъзнасял достойнствата на хана из целия западен свят. С изключение на Константинопол, всички били доволни.
Тази победа се дължала най-вече на такта и обаянието на един човек — Формоза Портуенски. Той спечелил изцяло любовта и доверието на хана и Борис спрял върху него избора си за патриарх, какъвто все още се надявал да получи от Рим. Една година по-късно, през 867 г., той изпратил в Рим ново пратеничество с искането Формоза да бъде ръкоположен поне за архиепископ.193 Но Николай не бил свикнал да му нареждат; Борис трябвало да разбере какво представлява римската църква. Ако той бил посочил когото и да било друг освен Формоза, вероятно молбата му щяла да бъде удовлетворена. Но в папския двор започвали да гледат на Формоза с недоверие. Първоначално той бил сметнат за подходящ да отиде в България заради всеизвестната си омраза към гърците. Но той бил прекомерно амбициозен и може би насърчавал мечтите на Борис за автономна българска църква, на която да стане независим патриарх. Известно е поне, че Борис винаги енергично подкрепял исканията на Формоза.194 Николай бил изпълнен с подозрения: той напомнил на хана, че Формоза е епископ на Порто и диоцезът му се нуждае от него след толкова продължително отсъствие. Той отзовал първите си пратеници и на тяхно място изпратил в България двама нови епископи: Гримуалд Полимар-тийски и Доминик Тривенски.195
Това разгневило българите, но папата смятал, че сега вече може да си го позволи. Обстановката в Европа се била изменила. През септемри 867 г. император Михаил бил убит от коняря, с когото бил завързал ексцентрична дружба, и Василий Македонец заел мястото на жертвата. Василий се стремял към популярност; освен това той кроял планове за Италия и Илирик, които щели да бъдат подпомогнати от добри отношения с Рим. Дори в Константинопол Фотий имал врагове, които не му били простили за стореното спрямо Игнатий. Василий незабавно отстранил Фотий от патриаршеския престол и върнал на него Игнатий. След това изпратил послание до папата, с което канел негови представители на събор, на който миналото щяло да бъде забравено, щяло да се утвърди официално старшинството на Рим и да се загатне върховенството му и думата „Filioque“196 изобщо нямало да се споменава. В това Николай съзрял пълното тържество на Рим и на отстъпчивата му политика бил сложен край. Но той твърде малко познавал владетелите, с които си имал работа — самозванеца Василий и бившия варварин Борис.
Не му и било писано да разбере истината за тях. На 13 ноември 867 г. той умрял със самочувствието на победител.197
Неговият приемник Адриан И бил личен враг на Формоза. По-твърдо от всякога папският двор отказал да задоволи искането на българите. Гримуалд и Доминик продължили по пътя си към България, а Формоза и Павел Популонски трябвало да се върнат при своите паства, останали без водач. Но Борис не се отказвал от надеждата да има архиепископ, избран от самия него — ако не Формоза, то някой друг, който лично му допадал. Имало един дякон на име Марин, когото Николай бил изпратил с мисия в Константинопол в разгара на войната си с Фотий. Императорът отказал да го допусне в пределите на Империята и той намерил подслон в българския двор, където спечелил приятелството на хана. Той нямал диоцез, който да го призовава — защо тогава да не стане архиепископ на България? Заедно със завръщащите се епископи към Рим потеглило второ пратеничество, отново водено от Петър. Но Адриан II бил непреклонен. Борис трябвало веднъж завинаги да разбере, че папата има намерение да назначава само този, когото той намери за добре, и то във всички краища на духовните си владения.
Към края на 869 г. в Константинопол се събрали представители на всички патриаршии на събор, известен с гръмкото име Осми вселенски събор. Папските легати — епископите Стефан Непийски и Донат Остийски и приятелят на Борис, Марин — се държали с цялото самодоволство на несъмнени победители. Но не всичко преминало така гладко, както очаквали. Император Василий бил на различно мнение относно процедурата по процеса на Фотий. Обаче те се придържали към инструкциите си и накрая удържали победа. На 28 февруари 870 г. съборът бил закрит, при нараснала враждебност от страна на всички присъствуващи, но папските пратеници били удовлетворени от постигнатото. Три дена по-късно неуморният Петър, пратеник на своя братовчед, българския хан198, пристигнал в Константинопол, за да узнае от Вселенския събор на коя патриаршия трябва да се подчинява България. Василий отново свикал събора. Представителите на източните патриаршии, приети добре от Василий и споделящи неприязънта на гърците към претенциите на Рим, охотно се присъединили към гръцките епископи и подкрепили историческата истина, като отговорили, че България е подчинена на Константинопол. Папските пратеници представлявали незначително малцинство и могли единствено да изразят своя протест. След това те омърлушено потегили обратно към своя господар. По ирония на съдбата се забавили девет месеца, по-голямата част от които прекарали в плен на далматински пирати. Игнатий едва изчакал заминаването им и на 4 март ръкоположил архиепископ и епископи на България — вероятно посочени от Борис.199
Положението коренно се променило. Сега границата била затворена за римските проповедници, а римските епископи били изгонени позорно.200 Вместо латински, в църквите отново прозвучал гръцки език. Борис бил доволен. Той показал на великите първосвещеници, че трябва да се отнасят към него с уважение, а гърците, които действували по-гъвкаво от латините, си извлекли поука. Българската църква пак била подвластна на Константинополската патриаршия, но сега яремът бил значително по-лек. Архиепископът на България бил втори по ранг след патриарха, а българският владетел негласно се ползувал със същите права спрямо висшите си църковни служители, както и императорът. Така Борисовата мечта за автономна църква се осъществила на практика. Но Константинопол си запазил формалното върховенство, в случай че някога, в далечно бъдеще, то се окажело от полза.
Тези новини били страховит удар за Рим. Папата изобщо не бил очаквал подобно непокорство и неблагодарност от един варварин, нито пък такова лукавство и дързост от страна на благия стар патриарх, към когото, като жертва на Фотий, той благоволявал да се отнася с доверие. Той изпратил до Василий писмо, в което с тон на обида и изненада поискал обяснение за станалото.201 Но Василий, макар и приятелски настроен, бил непоколебим. Когато през декември 872 г. Адриан умрял, положението с нищо не се било променило.
