полза на Рим. Фотий си правел сметка, че в задоволството си Рим няма да оспорва валидността на решението, а от друга страна, утвърждавайки правото на императора да взима подобни решения, Константинопол си осигурявал спокойно бъдеще.213
Легатите се върнали обратно в щастливо неведение. Рим ликувал от победата си. Но папата лекомислено бил забравил, че най-голямо отношение към сделката имат самите българи. В началото на 880 г. в папския двор пристигнало пратеничество на Борис. Йоан бил изпълнен с очакване, но българският пратеник, болярин на име Функтика, само поднесъл почитанията на своя владетел и съобщил, че в България нещата вървят добре. Това било всичко. Все пак Йоан възприел събитието като добър знак. В отговор той изпратил писмо, преизпълнено с надежди214, а освен това писал и на император Василий, за да изрази задоволството си.215 Но от България не дошъл никакъв отговор. Йоан бил озадачен и разтревожен. В края на 880 г. той писал ново писмо, в което питал по какво нещастно стечение на обстоятелствата от България не идват повече пратеници — хърватският епископ Теодосий Нински му бил дал да разбере, че се подготвя ново пратеничество. Но отново не последвал отговор. Същата участ имало и следващото му писмо от 881 г.216 Йоан не можел да разбере какво се е случило. Най-сетне към края на същата година епископ Марин, бившият приятел на Борис, се върнал от мисия в Константинопол и му отворил очите за онова, което се било случило в действителност на събора от 879 г. В яростта си Йоан свалил от длъжност двамата легати, които били присъствували на събора, и отлъчил Фотий от църквата.217 Но изведнъж истината започнала да го осенява: той започнал да осъзнава защо Фотий се бил отказал така леко от правата си над България. Фотий не бил забравил българите. Той разбирал, че Борис в никакъв случай не би поискал отново да бъде зависим от Рим; порядките на Източната църква му подхождали много повече. А Борис прекрасно умеел да се грижи за себе си.
Рим претърпял поражение. Йоан бил надхитрен от патриарха; победата му била отнета с измама. България, страната, за която наследниците на св. Петър се борили с такива усилия, им се изплъзнала завинаги. Но на папа Йоан не му било писано да живее още дълго с горчивото си унижение. На 15 декември 882 г. той починал, отровен, както се говорело, от враговете си. На негово място дошъл епископ Марин; зад всичко това се криела някаква зловеща тайна.218
Борис избрал Изтока пред Запада и изборът му бил почти неизбежен. На пръв поглед изглеждало, че би било по-изгодно да предпочете властта на далечния Рим пред господството на близкия Константинопол. Но в действителност Рим не можел да му даде онова, което искал, нито пък го привличал толкова силно. В Константинопол императорът държал в ръцете си върховната власт и върховенството му било узаконено от църквата. Той бил не само кесар, но и божи наместник, следователно всичко — и кесаревото, и божието — му принадлежало. От друга страна, на Запад открай време съществувала двойнственост на властта. Римската църква отказвала да признае зависимостта си от каквато и да е светска власт. Амбициите й били интернационални и единственият й неограничен владетел бил римският папа. А той не само не допускал намесата на който и да е светски владетел, но се стремял да ръководи и мирските дела. Каквито и да са били първоначалните подбуди на Борис да приеме християнството, той несъмнено възнамерявал да използува покръстването за своите собствени цели — обединяване на страната и укрепване на самодържавието. Негов пример за подражание бил императорът; цезаропапизмът на Империята трябвало да бъде пренесен в България. Тъй като Константинопол не бил склонен да му даде независимостта, която искал, той се обърнал към Рим, но скоро разбрал, че Рим винаги се е стремял към далеч по-строг контрол. Този ход му бил от полза единствено като заплаха, с която да държи Константинопол в напрежение.
Но като оставим настрана практическите съображения, Константинопол без съмнение бил несравнимо по-внушителен за българите, отколкото Рим. Те нямали толкова далечни спомени за дните, когато Рим бил господар на света, а Константинопол бил все още само Византион, затънтен град в далечна провинция. Те виждали Рим такъв, какъвто бил по тяхно време — един мръсен град, разположен на мътна река, богат единствено на църкви, прелати и огромни разпадащи се руини. Как можел той да се сравнява с най-богатия град във вселената, Константинопол, люлка на изкуствата и знанието, с неговите кули, блестящи кубета и безкрайни стени, с търговските кораби, тълпящи се в пристанищата, с дворците, изпълнени с мозайки и гоблени, и с императора, седнал на златния си трон? Цялото това великолепие било пред очите им още от деня, когато за първи път преминали Дунава. Защо им трябвало да прекосяват суровите Албански планини и ветровитото море, за да се кланят на един умиращ град, когато пред самия им праг кипял такъв бляскав живот? Рим не можел да се мери с Константинопол по жизненост и съвършенство на цивилизацията, а и българите вече били попаднали под гръцко влияние. Гърците били построили дворците им в Плиска и Преслав, били им дали гръцката писменост, с която да пишат своята история, били им нарисували картини и изтъкали платове. Представителите на Рим не били направили нищо за тях, само им говорели на непонятен латински и им двали властни нареждания. За Борис било съвсем естествено и разумно да вземе точно такова решение.
Ако на Борис му била дадена възможността да задържи Формоза или Марин, историята може би е щяла да поеме по друг път, макар че вероятно и те като него скоро щели да възнегодуват срещу папското вмешателство. Но съдбата не позволила на тези амбициозни духовници да се отклонят от предначертаната им кариера, като се свържат с България. И двамата достигнали до висотата на папския престол, Марин през трупа на един отровен папа, а Формоза — сред бури и смутове, които не му дали мира и в гроба.
Междувременно всичко гръцко било на мода в България. Заедно с гръцките проповедници тук дошли и гръцки майстори, за да строят църкви и домове, подобаващи на християнските големци. Българите дори се надпреварвали да получат поне част от прочутата ученост на гърците. Болярите бързали да изпратят синовете си на учение в Константинопол.219 Сред тях бил и Симеон, по-малкият син на самия хан. Борис бил добре осведомен за онова, което ставало в императорския дворец. Той знаел, че там расте най-малкият син на император Василий, когото бащата готвел за патриаршеския престол. Борис намирал тази идея за превъзходна; тя била напълно в духа на цезаропапизма. По-малкият му син трябвало да замине за Константинопол и след като изтече определеното време, да се върне в България, овладял познанията на гърците, за да стане архиепископ и духовен глава на България.
Но модата се мени. На България не й било съдено да се превърне в обикновен провинциален придатък на Византия. Благодарение най-вече на своите велики ханове българите имали твърде развито национално чувство, за да се поддадат на асимилация. А имперските политици, далновидни в своята умереност и преследвани от призрака на Рим, решили да не оказват прекалено голям натиск върху България. Сега единствената им цел била да укрепват християнството в България — най-вече заради самото християнство, а не толкова заради Империята. Това била алтруистична политика, породена до голяма степен от неподправено мисионерско усърдие — и както повечето алтруистични начинания, тя вероятно щяла в края на краищата богато да се отплати.
Към края на 881 г., когато папата и патриархът все още били официално в приятелски отношения, в Константинопол пристигнал бележит гост — Методий, надживелият своя брат славянски апостол.220 Той отдавна желаел да посети отново родината си, а император Василий и старият му приятел Фотий имали да обсъждат с него много неща. Той се върнал в Моравия на следващата пролет221, но Василий задържал при себе си един славянски свещеник и един дякон, заедно с богослужебните книги, които братята били написали на славянски език. Имперските управници научили за делата на големия мисионер от собствената му уста и това ги насърчило да подражават на методите му. Рим отдавна жънел плодовете от дейността на Солунските братя. Но те били изпратени от Константинопрол и сега дошло време и той да извлече полза от тях. При това Константинопол имал едно голямо предимство пред Рим: римската църква едва ли би допуснала да се извършва богослужение на какъвто и да било друг език, освен латинския. Гърците не страдали от такива предразсъдъци. Те оставяли грузинците да се молят богу на грузински, абасгите — на своя език, а и двете църкви считали себе си и били приемани радушно като подвластни на константинополския патриарх. Василий и Фотий решили, че и те трябва да се възползуват от литургията на св. Кирил. В Константинопол била основана славянска школа, вероятно с намерението да бъде използвана като база за покръстването на русите, а и за да съдействува на делото в България.222
885 г. била повратната точка в историята на славянското християнство. През тази година Методий
