История на Първото българско царство

от войни, за да се противопостави. Но българи живеели и по склоновете на Витоша и Рила, както и в долините и край езерата на Албания и Северна Македония. Дотам не стигнали опустошенията на русите, нито пълчищата на императора, за да се сражават с българите и да жънат плодовете, които те били поливали с кръвта си. Там българите били горди и непокорни, те не искали и да знаят за разпоредбите, издадени край Босфора. Династията на Крум залязла безславно, но точно когато денят преминавал в нощ и мракът се сгъстявал, небето на запад се озарявало в златно и червено.

[#16 Т.е. преди смъртта на константинополския патриарх Теофилакт. Вж. Иванов. Богомилски книги, с. 22 сл.]

[#27 Писмото на Теофилакт, с 374 сл.; Слово Козмы; Синодик на цар Борис, с. 34 сл.; Euthymius Zigabenus. Contra Bogomilos, passim; Евтимий Акмонски, y Ficker. Die Phundagigiten, passim; Тайната книга (у Иванов. Цит. съч.). За вярванията им по-подробно вж. Иванов. Цит. съч., с 24 сл. и Leger. La Litterature Slave.]

[#40 Zonaras, III, p. 512—13, твърди, че Никифор бил подтикнат от маджарско нашествие. Обаче Кедрин (Скилица), II, с 372, на когото се основава хрониката на Зонара, загатва, че това е бил само претекст. Явно нашествието, за което говори Зонара, е плод на погрешно тълкуване на този пасаж у Скиляца.]

[#45 Не е ясно кои са били тезь княгини. Те едва ли са били дъщери на Петър и Мария, както често се смята, тъй като техният брак бил сключен 41 години по-рано, а княгините явно са били съвсем млади. Най- вероятно те са били дъщери или на Борис II (макар че, както подразбираме, той надали е бил достатъчно възрастен за това), или на някой по-голям, но вече починал син на Петър.]

[#51 Относно хронологията вж. Приложение X.]

[#52 „Нестор“ твърди, че руската войска наброявала 10 хиляди души (с. 56), но според по-късните гръцки хронисти тя е била 30 пъти по-голяма (300 хиляди души у Зонара, с. 524; 308 хиляди у Кедрин, II, с. 384). Числото, посочено от „Нестор“, вероятно представлява само броя на русите, но освен тях е имало и печенеги и маджари, а по-късно и българи. Вероятно броят, посочен ?? Лъв Дякон (с. 109) — 30 хиляди души — е приблизително точен.]

[#59 Leo Diaconus, p. 126. Този Йоан вероятно е бил внук на пълководеца на Роман I, Йоан Куркуа, брат на дядото на Йоан Цимисхи; баща му се е казвал Роман.]

[#65 Основният извор за този поход е Лъв Дякон (с. 105—159), който е бил съвременник на събитията и разказът му е много изчерпателен. Описанието на Скилица (Cedrenus, II, pp. 392—413) не е така подробно, но съдържа един-два допълнителни факта. Зонара просто го преразказва накратко (III, с 523—32). La Chronique dite de Nestor (pp. 53—59) е неточна и прекомерно патриотична, но разкрива някои факти, като например възпиращото влияние на княгиня Олга. Едно отлично съвременно критично описание на войната може да се намери у Schlumberger. Epopee Byzantine, vol. I, ch. I—III.]

[#68 Ibid., loc. cit. Не е известно кога е бил заловен Роман, нито пък кога е бил скопен. Той се споменава като скопец няколко години по-късно (Cedrenus, II, p. 435), като се казва, че е бил кастриран от паракимомен Йосиф. Двете деца на Борис вероятно са били дъщери, тъй като за тях не научаваме нищо повече.]

Глава IIIКРАЯТ НА ЕДНО ЦАРСТВО

В Западна България по времето на руското нашествие живеел един комит, или областен управител, на име Никола. От жена си Рипсимия той имал четирима синове, които нарекъл Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Те били известни под общото име комитопули, т.е. синове на комита.409 Не се знае на коя област е бил управител Никола, нито пък кога е умрял. По време на абдикирането на цар Борис той вече бил наследен от синовете си и към тях били обърнати очите на западните българи с надеждата, че ще запазят независимостта им. За историята на тяхното въстание не знаем нищо. Очевидно император Йоан Цимисхи не се интересувал от размириците в България след победата си при Дръстър. Вниманието му било насочено най-вече към източната граница. Научаваме само, че следвайки старата политика на Империята, той заселил голям брой арменци-павликяни край Филипопол и по тракийската граница.410 Така целял да разреди и отслаби славянското население, но го отслабил главно в едно отношение, за което, като набожен владетел, би трябвало да съжалява — засилил влиянието на дуалистичната ерес. С по-западните области императорът не се занимавал. Едва след смъртта му през януари 976 г. управиците в Константинопол осъзнали напълно, че там не само има голям брой непокорени българи, но и че те енергично се борят за своята независимост.411

Те вече се били опитали да си осигурят външна подкрепа. През 973 г., по време на Великденските празници, старият император на Запада Отон I се намирал в Кведлинбург и приемал пратеници от разни народи. Сред тях имало и български посланици. Но Отон бил на прага на смъртта, а синът му си имал и други грижи. Мисията не постигнала нищо.412

Междувременно властта над западните земи постепенно се съсредоточавала в ръцете на най-младия от комитопулите, Самуил. Не се знае със сигурност как точно братята са управлявали независимото царство. Вероятно то е било разделено на четири и всеки от тях е управлявал своята област в своеобразен федеративен съюз с останалите, начело на който е стоял най-старият брат Давид.413 Но съдбата облагодетелствувала Самуил. Скоро Давид бил убит от влашки разбойници в местността Хубавите дъбове, между Кастория (Костур) и Преспа, в най-южния край на царството. Мойсей обсадил имперския град Сяр — вероятно през 976 г., при вестта за смъртта на страшния император Йоан. Там Мойсей бил убит от камък, хвърлен от защитниците на крепостта.414 Изглежда, Арон е бил с по-кротък характер от братята си и в крайна сметка тъкмо миролюбието му го погубило. Засега той се задоволявал с това да играе второстепенна роля спрямо Самуил, който навярно към 980 г., ако не и по-рано, вече носел титлата цар.415

От сключването на мира при Дръстър до смъртта си през 976 г. император Йоан пренебрегвал западните земи, въпреки че навярно е имал намерение да се занимае с тях по-късно, при удобен случай. След смъртта му младият Василий II, номинален император вече от 13 години, поел изцяло управлението. Но в продължение на четири години останал с вързани ръце заради голямото въстание на Варда Склир в Азия. Чак до 985 г. положението му било несигурно; самият той се веселял и нехаел, докато всички негови министри и военачалници заговорничели против него.

Това бил удобният момент за Самуил. Още през 976 г. комитопулите проявили достатъчно агресивност, за да нападнат Сяр, и въпреки че акцията се провалила, под нейното прикритие те успели да наложат властта си над цялата онази територия от бившето царство на Петър, разположена западно от линията, която тръгвала от Дунав на юг и минавала далеч на изток от София, макар че Филипопол все пак останал източно от нея. Същевременно Самуил се борел да издигне престижа на царството си и да укрепи духовната му мощ, като отказал да се примири с премахването на независимата патриаршия. Старите й седалища Дръстър и Преслав били изгубени, но в София, изглежда, е бил поставен патриарх на име Гаврил или Герман; след това седалището му се пренесло във Воден, а оттам в Мъглен и в Преспа. След смъртта му неговият приемник Филип се установил в Охрид.416 Тези странствувания са съпътствували придвижването на Самуиловия двор, който след като останал известно време в София и Воден, през последните петнадесетина години от столетието се установил в Преспа, а скоро след 1000 г. се пренесъл в Охрид, светия град на Климент и Наум, истинското средище на западнобългарската култура.417 Наличието на патриаршия, която контролирал непосредствено, значително укрепило позициите на Самуил, особено като се има предвид, че за разлика от Петър, той не можел да бъде заподозрян в прогръцки настроения. А явно Самуил е действувал много предпазливо и спрямо богомилите. Не разполагаме с преки сведения за това, но по всичко изглежда, че през цялото си управление той никога не е влизал в стълкновения с народа. Вероятно аристокрацията