внезапно нападнали града. Адрианопол бил съвсем неподготвен — никой не очаквал, че Самуил ще се отдалечи толкова от центъра си. Той избивал и рушал, без да срещне съпротива, а след това се оттеглил така ненадейно, както бил дошъл, с богата плячка и множество пленици. Но тази блестящо проведена акция закъсняла: след осеммесечна обсада Видин бил на път да падне. Василий изчакал още малко, превзел града с пристъп — вероятно в началото на септември — и след като поставил в него силен гарнизон, бързо се отправил на юг, за да пресрещне завръщащите се български войски. Походът му нагоре по Тимок и Морава, през враждебни, непокорени земи, бил не по-малък подвиг от Самуиловия поход до Адрианопол.
Императорът се срещнал с българския цар и войската му близо до Скопие, на брега на Вардар реката била придошла, а Самуил бил забравил горчивия урок при Сперхей. Двете армии се разположили на лагер на двата бряга: императорската — със съответните предпазни мерки, а българската — с дръзко безгрижие, уверена, че реката е непроходима. Но един гръцки войник открил брод и императорът се промъкнал незабелязано с войската си на отвъдния бряг. Нападението било така неочаквано, че българите дори не направили опит да се отбраняват. Всички, включително и Самуил, побегнали панически. Лагерът им, заедно с царската палатка и цялата плячка от Адрианопол, паднал в ръцете на императора.
След битката българският управител на Скопие предал на императора ключовете на града. Това бил Роман, евнухът, синът на Петър, последната издънка на Крумовата династия.446 Василий го посрещнал благосклонно и го направил патриций. Той завършил необичайната си кариера като управител на Абидос.
От Скопие тръгнал на изток, срещу крепостта Перник, която охранявала долината по горното течение на Струма. Но Перник бил разположен в непристъпна местност и бил отбранявай мъжествено от най-способния Самуилов воевода, Кракра. След като изгубил много хора и се убедил, че Кракра е неподкупен, Василий снел обсадата и късно през зимата на 1004 г. се оттеглил в изходната си база във Филипопол. Оттам той скоро се завърнал в Константинопол.447
Така за четири години Самуил изгубил половината си царство. От Железни врата на Дунава до Солун, цялата източна част на Балканския полуостров била в ръцете на императора, с изключение единствено на София, Струмица и няколко крепости около Перник и Мелник, по западните склонове на Родопите. Имперски гарнизони били разположени по границата с Тесалия и по течението на р. Вардар. Походът бил един от най-блестящите в историята на византийското оръжие. Той показал, че при добро командуване имперската армия все още е най-съвършената военна машина, която тогавашният свят познавал. Той показал още, че българите, въпреки цялата си храброст и дързост, въпреки хитростите и клопките, вече не могат да й бъдат достоен съперник. Като всеки голям български пълководец, Самуил избягвал откритите сражения и разчитал на бързината, на засадите и внезапните нападения. Но сега той бил изправен пред противник, който можел с усилени преходи на премине и през най-дивата вражеска земя, без да се остави да бъде изненадан в някоя долина или планински проход; противник, който бил забравил за всичко друго и бил твърдо решен, че няма да спре да воюва, докато България не изчезне от лицето на земята.
Дори и привържениците на Самуил започнали да осъзнават истинското положение. През 998 г. имперските сановници изменили на императора, за да дойдат при Самуил, изгряващото величие. Но сега, с вероломна предвидливост, собствените му служители започнали да преминават на служба при императора. Всяка измяна била тежък удар за Симеон. Пялата му сила се опирала на неговите управители, воеводи и подчинените му войници. Обикновенният му народ, изглежда, бил прекалено беден и безучастен или, като богомилите, преднамерено пасивен, за да го подкрепи или да се опълчи срещу него. И макар че засега чужди войски не били достигнали високопланинските езера, където била столицата му, Самуил можел с право да бъде изпълнен с мрачни предчувствия за бъдещето.
През 1005 г. язвата на предателството разяла сямото сърце на неговото семейство. Дъщеря му Мирослава и мъжът й Ашот Таронит избягали от Драч, в чието управление той участвал, и отишли в Константинопол. Ашот отдавна жадувал да се върне в предишния си дом и бил убедил княгинята, че съпружеският дълг стои над синовния.
Но Мирослава не била единственият изменник на семейството. Ашот донесъл на императора писмо от тъста на царя, Йоан Хрисилий, под чието камандуване останал Драч. Йоан предлагал да предаде града на имперските войски срещу известно възнаграждение за себе си и титлата патриций за двамата му синове. Предложението било прието. Патрицият Евстатий Дафномил пристигнал с флота в Адриатика и поел управлението на града. Ашот получил магистърски сан, а Мирослава — званието зости и с това станала една от най-видните придворни дами на Империята.448
Загубата на Драч била тежък удар за Самуил — както за чувствата, така и за могъществото му. Той вече нямал излаз на Адриатическо море, освен през Дукля, княжеството на неговия предан зет Владимир.
Събитията от следващите девет години се губят в неизвестност. Изглежда, че след 1006 г. император Василий всяка година е нахлувал в България449, а през 1009 г. Самуил претърпял тежко поражение при селището Крета, вероятно близо до Солун.450 През всичките тези години имперските войски напредвали все повече към столицата на Самуиловите владения. Само планините на Северна Македония и Албания останали в Самуиловите ръце, както и долината по горното течение на Струма, защитавана от Кракра. Вероятно от Кракра Самуил научил, че всяка година императорът нахлува с войските си през тясната клисура Кимбалонгус или Клидион (с. Ключ), която води от Сяр към долината на Струма. Самуил съставил план да завземе прохода и така да спре императора или да го принуди да направи обход, при който българите да се окажат врязани дълбоко в тила на ромейската войска. През 1014 г. Самуил приложил на дело плана си и завзел клисурата, като преградил входа й с дървена стена. Същевременно той изпратил други военни части, водени от Несторица, към Солун, за да отвлекат вниманието на императора. Но Несторица бил разбит от имперския стратег Теофилакт Вотаниат, който след това се присъединил към императорската войска, наближаваща Кимбалонгус.
При вида на здравите български прегради Василий се поколебал, а след няколко неуспешни атаки съвсем се обез-сърчил. Но неговият военачалник, филипополският стратег Никифор Ксифий, предложил да направи обход с част от войската през гористите планински склонове и да нападне Самуил в гръб; той се надявал на успех. Василий приел плана.Ксифий поел през горите на Беласица и успял да излезе в гръб на Българската войска. На 29 юли Василий устремно атакувал преградната стена. В същия момент Ксифий внезапно нападнал българите в тил. Така изненаданите българи попаднали в клопка. Много от тях паднали убити, а още повече били пленени. Самият Самуил се спасил само благодарение на твърдостта и мъжеството на своя син и успял да избяга в крепостта Прилеп. Пленниците наброявали 14 или 15 хиляди. Василий, чиято снизходителност се била изчерпала, решил да даде на царя суров урок. Всички пленници били ослепени, като на всеки сто души бил оставен един с по едно око. Така, водени от еднооките си другари, те били изпратени при своя цар.451
Междувременно Василий се насочил на север, за да си разчисти сметките със западнородопските области, храбро отстоявани от Кракра. Той стигнал до Струмица и превзел съседната крепост Мацукион. Оттам той изпратил войска, начело с Вотаниат, да изгори преградите, издигнати от българите по пътя към Солун. Вотаниат изпълнил успешно задачата си, но на връщане попаднал на българска засада и загинал заедно с всичките си войници. Тази победа окуражила българите, но не им помогнала особено. Императорът продължил похода си през областта — една от многото, наречени Загория, „отвъд планините“ — и дори най-силната и непристъпна крепост, Мелник, се предала в негови ръце. След превземането й той се оттеглил за известно време в Мосинопол и там, на 24 октомври, в лагера му пристигнали радостни вести.452
Ослепените жертви от Кимбалонгус най-сетне стигнали при своя цар. Самуил бил в Преспа, болен от тревога и страх. При вида на ужасяващото шествие, в което била превърната могъщата му войска, той не издържал и получил апоплектичен удар. Дали му малко студена вода и той дошъл на себе си, но след това отново загубил съзнание и след два дни, на 6 септември 1014 г., починал.453
Това бил краят. Последният лъч на залязващото слънце озарил България при теснините на Кимбалонгус. Сега паднал здрач , изпълнен със забързани смътни фигури, които трескаво се мъчели да предотвратят неизбежната нощ. Девет дни след смъртта на Самуил синът му Гаврил Радомир, когото гърците наричали Гаврил Роман, бил провъзгласен за цар. Навярно по времето на бащината си смърт той е бил някъде далеч с войската си и му е трябвало известно време, за да се върне. Въпреки цялата си храброст и внушително телосложение Гаврил Радомир не притежавал величието на баща си. Той далеч не бил способен да внуши
