да атакува с всичките си останали сили крепостта Драч. Това било последното му начинание. Както се биел пред стените на града, бил нападнал от един воин, в когото изведнъж му се сторило, че разпознава дуклянския княз Владимир, убития от него светец. Той неистово се развикал за помощ, но помощ не дошла. И така, неизвестният воин, бил той призрак или някой случаен грък, или пък български заговорник, сразил царя.465
Смъртта му означавала край за България. Синовете му били млади и неопитни и дори най-разпалените български воеводи започнали да разбират, че по-нататъшната съпротива е безсмислена. Веднага щом научил новината, императорът потеглил към Константинопол. Докато прекосявал полуострова, много от противниците му идвали да се помирят с него. В Адрианопол го чакали синът и братът на Кракра, които носели вестта, че храбрият воевода слага оръжието и му предава непристъпната си крепост Перник. Василий ги приел благосклонно и ги почел с високи санове; Кракра бил удостоен с титлата патриций. В Мосинопол дошли пратеници от Битоля, Моровизд и Липлян466, които предали ключовете на своите градове. В Сяр самият Кракра се явил пред императора заедно с воеводите на още 35 крепости, които му били подвластни. Скоро дошъл и Драгомъж, воеводата на Струмица. Със себе си той довел Йоан Халд, пленен от Самуил преди 22 години, когато били разгромени Таронитите. Императорът дал на Драгомъж титлата патриций и продължил към Струмица. Когато наближил града, дошли нови пратеници, начело с българския патриарх Давид.
След смъртта на Иван Владислав, вдовицата Мария поела управлението и по съвет на патриарха решила да предаде България на императора при някои условия, гарантиращи сигурността на семейството й. Най- големият й син Пресиян и двама от братята му се противопоставили на тази политика, напуснали Охрид и отишли в планините. Но по-голямата част от двора я подкрепила. Сега Давид носел две писма до императора. По същото време пристигнали и воеводата Богдан, управител на „вътрешните крепости“, който до такава степен бил привърженик на Империята, че дори убил войнствения си зет. За награда бил удостоен с титлата патриций.
От Струмица Василий отишъл в Скопие, където поставил силен гарнизон, командуван от Давид Арианит. Самият той триумфално се върнал обратно в Щип, оттам в Просек на р. Вардар и продължил на юг, а след това на запад, стигайки до Охрид. Пред портите на града императорът бил посрещнат лично от царицата, заедно с всички членове на царското семейство, които се намирали там — трима от синовете й, шестте й дъщери, един незаконороден синове от Самуил, както и двете дъщери на Гаврил Радомир и петимата му сина, единият от които бил ослепен. Василий благосклонно приел капитулацията им. В Охрид той намерил и съкровищницата на българските царе, която нямал време да отвори при предишната си краткотрайна окупация на града. Тя била пълна със златни монети, златоткани дрехи и златни корони, обсипани с бисери. Златото, възлизащо на 100 центинария, той раздал на войската. След това, като оставил в града силен гарнизон, командуван от Евстатий Дафномил, поел на юг. В лагера му се явили още българи — Несторица и младият Добромир, с всичките си хора. Дори и Пресиян и братята му, най-големите синове на царицата, се спуснали от дебрите на планината Томор, където Василий бил пратил по следите им преследвачи, и се предали в ръцете му. Василий ги приел в Преспа. На Пресиян той дал титлата магистър, а останалите направил патриции. Било средата на август.
В Преспа пред Василий склонил глава, макар и не по своя воля, още един виден българин. Воеводата Ивац, горд и независим, се бил затворил в двореца си на р. Девол, заобиколен с прекрасни градини. Близо два месеца императорът преговарял с него, увещавайки го да се предаде доброволно. Но Ивац хранел оргомни амбиции да стане цар и се опитвал да печели време. През август, според обичая си, Ивац поканил свои приятели и роднини да празнуват заедно празника Успение Богородично. Тъй като преговорите все още продължавали, Евстатий Дафномил помолил да бъде приет на празника. Ивац бил изненадан, но и поласкан, че един враг се оставя в ръцете му, и го приел сърдечно. След гощавката Евстатий поискал да говори насаме с Ивац. Те се уединили в една отдалечена градина. Когато останали сами, гъркът неочаквано повалил българина, запушил му устата и му избол очите. Двама слуги на Ивац чули първите му приглушени викове и повикали останалите. Всички българи се стекли на мястото, разярени от тази злоупотреба с гостоприемството на техния приятел. Но Евстатий ги изчакал спокойно и когато се събрали, се обърнал към тях с дълга реч, убеждавайки ги, че е истинско безумие да се противопоставят на Империята. Неговите думи, както и увереността му им направили силно впечатление и те осъзнали безсилието си срещу могъщия император. Те благоразумно се покорили на съдбата и заедно с Евстатий и ослепения Ивац отишли в Преспа при императора. За награда Евстатий бил назначен за стратег на Драч и получил цялото имущество на Ивац.
По същото време Никулица, предателят от Лариса, който се криел в планините, след като бил изоставен от последователите си, се отказал от съпротивата и една вечер се предал на императора. Но Василий не пожелал да го види и направо заповядал да го хвърлят в тъмница в Солун.
От Преспа Василий направил обход през Драч, Колония и Дринопол, без да уреди нещата там, и дошъл в Костур. Там той заварил две от дъщерите на Самуил, които били доведени в лагера му. Когато видели там царица Мария, яростта им била безгранична. Едва ги удържали да не я убият на място. За да избегне подобни недостойни сцени за в бъдеще, Василий изпратил плененото царско семейство в Константинопол. Подобно на княгиня Косара, царицата била удостоена с титлата зости. А самият император, който нямал повече работа тук, се отправил на юг, за да посети своята провинция Елада. На път през Тесалия той видял купища български кости, белеещи се все още по бреговете на Сперхей, където хиляди българи били избити от Никифор Уран, и се удивил на могъщите укрепления, построени след битката, за да охраняват Термопилите. После той прекосил Беотия и се озовал в славната Атина.467
Междувременно Ксифий приемал капитулацията на останалите свободни българи. Той подсилил гарнизоните в Сервия и Соск, а докато се намирал в крепостта Стаги в Тесалия, дошъл да се предаде и последният непокорен воевода, Елемаг, управител на Берат (Белград). С това настъпил краят на българската независимост; единствено далеч на север воеводата на Сирмиум, Сермон, се задържал още няколко месеца като независим владетел и дори сечал свои собствени монети. На през 1019 г. Константин Диоген угасил това последно пламъче468, а дори и князете на Сърбия и Хърватско побързали да признаят върховната власт на императора.469
Император Василий видял делото на своя живот изведено докрай. През цялото си управление, повече от 40 години, той се борил, за да унищожи царството на българите. Най-после това било постигнато и през идните векове той щял да остане известен с прозвището Българоубиеца. Тук, в църквата „Св. Богородица“ в Атина, той отслужил благодарствен молебен към Твореца — в храма, наричан в чест на една по-ранна дева Партенон470.
[#15
[#29 Ibid., loc. cit. Верея, която Василий си възвърнал през 991 г., трябвало отново да бъде извоювана през 1003 г. Следователно тя трябва да е била превзета от Симеон сега.]
[#30 Ibid., loc. cit.;
[#31
[#44 Цялата вътрешна история при царуването на Самуил е толкова слабо позната, че дори и такива обобщения трябва да се правят с известни уговорки. Изглежда обаче, че Самуил никога — нито тогава, нито по-късно — не се превърнал в народен герой, както Симеон, макар че Симеон причинил далеч по-големи злини на страната си.]
[#60 По всяка вероятност близо до Остров.]
