— Следователно?
— Следователно някой трябва да се нагърби с крайно трудната задача систематично да измъква от тях всичко, което заслужава внимание. Затова именно сме тук: отвред сме заобиколени от градивни знания, наложително е да ги вземем и да ги приложим.
— Това е правено много пъти на други светове — съгласи се възразяващият. — Но тук сме на Етерна, населено от дървеняци кълбо, където часовникът изцъква едва веднъж на час. Землянин, попаднал на това място, не би имал достатъчно време, дори и да доживее до сто години.
— Прав си — отвърна му Лий. — Затова тази посланическа длъжност ще бъде строго наследствена. Който я заеме, ще трябва да си докара невяста, да се ожени, да създаде деца, на смъртното си легло да им предаде своето бреме. Това може да продължи шест поколения и дори повече. Няма друг изход. — Даде им малко време да смелят това, после запита: — Има ли кандидати?
Мълчание.
— Ще бъдете самотни, ще ви правят компания само случайно минаващи кораби, но връзката ще се поддържа и ще имате зад гърба си мощта и силата на Земята. Изкажете се!
Никой не отговори.
Лий погледна часовника си.
— Ще ви дам два часа да помислите. След това излитаме. Ако има кандидат, ще ме намери в кабината.
В определения за излитане час „Гръмовержец“ се вдигна сред пламъци, без да остави никакъв представител на чуждия свят. Някой ден щеше да има такъв, в това нямаше съмнение. Някой ден склонен на това отшелник ще се засели за постоянно тук. Сред жителите на Земята винаги може да се намери чудак или мъченик.
Но още не бе дошло това време.
На Етерна времето никога не идваше бързо.
Светлорозовата планета, на която се намираше щабът на Сектор Четири, се бе превърнала в голям диск, преди Паскоу да сметне за уместно да коментира замислеността на Лий.
— От седем седмици вече сме по обратен курс и още си занесен. Всеки би помислил, че трудно си се разделил с онова място. Какво ти става?
— Нали ти казах вече. Безпокоят ме.
— Няма логика — заяви Паскоу. — Вярно, че не можем да се справим с най-бавните пълзачи във вселената. Но какво от това? Не ни остава нищо друго, освен да ги зарежем и да ги забравим.
— Не можем да ги зарежем, както казваш ти. Да ги забравим е вече друго. В тях има особен смисъл, който не ми харесва.
— Бъди по-конкретен — подсказа Паскоу.
— Добре, ще бъда. В далечното минало Земята е водила десетки големи войни. Някои са били предизвикани от алчност, амбиция, страх, завист, желание за спасяване на престижа или чиста глупост. Но е имало и някои, предизвикани от чист алтруизъм.
— А?
— Някои — продължи Лий упорито — са се дължали на печалния факт, че пътят към ада е застлан с добри намерения. Големи, бързоподвижни нации са се опитвали да вкарат малки, бавноподвижни в своето по-стремително темпо. Понякога бавноподвижните не можели да вървят в крак, негодували, че ги карат насила да опитат, започвали да стрелят, за да защитят правото си да карат бавно. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Разбирам поуката, ала не и смисъла — отвърна Паскоу. — Почакаймалковците не са способни да убият дори куцо псе. Пък и никой не ги препира.
— Нямам предвид тази страна на въпроса.
— А какво тогава?
— Земята има един проблем, на който никога не се е обръщало нужното внимание. Ако му се обръщаше внимание, нямаше да предизвиква войни.
— Кой проблем?
— За темпото — отговори Лий. — По-рано този проблем никога не е придобивал за нас такива размери, че да го видим в истинската му светлина. Разликата между бързо и бавно винаги е била толкова малка, че не сме я забелязвали. — Той посочи през илюминатора океана от звезди, пръснати като искрящ прах в мрака. — А сега знаем, че там го има същото, многократно увеличено. Знаем, че между неизброимите и вечни проблеми на космоса е проблемът за темпото, усилено до страхотни размери.
Паскоу помисли.
— Тук съм съгласен с теб. Не мога да споря по този въпрос, защото той е вече очебиен. Рано или късно неведнъж ще се сблъскаме с него. Накрая непременно ще изникне някъде другаде.
— Затова именно се безпокоя — каза Лий.
— Плаши се колкото щеш — заяви Паскоу. — Аз не се тревожа. Мен не ме засяга. Какво ме е грижа, ако някой побъркан разузнавач открие организми, дори по-бавни от почакаймалковците? Те нямат никакво значение в младия ми живот.
— Непременно по-бавни ли трябва да намери? — попита Лий.
Паскоу го изгледа.
— Какво искаш да кажеш?
— Както сам призна, налице е проблемът за темпото. Обърни го наопаки и го разгледай отново. Какво ще стане, ако попаднем на същества, двадесет пъти
Замисляйки се за две-три минути, Паскоу обърса челото си и рече неубедително:
— Не може да бъде!
— Така ли? Защо?
— Защото щяхме да ги срещнем отдавна. Те първи щяха да дойдат при нас.
— Ами ако имат да изминават сто пъти по-дълъг път? Или са млада раса, на една десета от възрастта на нашата раса, ала вече почти изравнила се с нас?
— Виж какво — рече Паскоу, придобивайки същото изражение, което Лий имаше от седмици, — и без това неприятностите ни са доста, та не е нужно да се мъчиш да ни създаваш нови.
Все пак, когато корабът кацна, Лий продължаваше да обмисля въпроса от всички възможни страни и все по-малко да му харесва.
Служителят от Сектор Четири влезе в кабината с куп документи.
— Лейтенант Вон на вашите услуги, капитане — заяви той възторжено. — Надявам се, че пътуването ви е било приятно и полезно.
— Можеше да бъде и по-лошо — отвърна Лий, Излъчващ доброжелателство, Вон продължи:
— Получихме радиограма от Маркам в Командировъчния отдел на Земята. Иска да проверите машините си, да се презаредите с гориво и да отидете да хвърлите поглед на Бинти.
— Как се казва? — полюбопитствува Паскоу.
— Бинти.
— Да ни пази господ! Бинти, а! — Той седна тежко, вторачи се в стената. — Бинти! — Заигра с пръстите си, произнесе името за трети път. По някаква причина, известна само нему, той беше хипнотизиран от Бинти. После с тон на дълбоко подозрение запита: — Кой е докладвал за нея?
— Право да ви кажа, не зная. Но тук трябва да е отбелязано. — Вон зарови услужливо между книжата си. — Да, отбелязано е. Някой си Арчибалд Бойдъл.
— Така си и знаех — изрева Паскоу. — Подавам оставка. Веднага подавам оставка.
— Ти си подавал оставка веднага най-малко двадесет пъти за последните осем години — напомни му Лий.
— Този път съм категоричен.
— И това сме чували — въздъхна Лий.
Паскоу размаха ръце:
— Постарай се да се успокоиш и да погледнеш трезво на въпроса. Кой космически екипаж с разум в
