Ерик Ръсел
Почакаймалковците
Той крачеше към Командировъчния отдел със спокойна увереност, породена от продължителна служба, богат опит и висок ранг. Едно време, когато го повикваха заповеднически в този отдел, той се чувствуваше малко нервен, точно както се вълнуваха днешните румени младоци. Но това беше много, много отдавна. Сега вече беше побелял, с бръчки около ъгълчетата на очите, със сребърни дъбови листа на пагоните. Бе чул, видял и научил толкова много, че беше загубил способността си да се учудва.
Маркам щеше да му възлага някаква трудна задача. Такава беше работата на Маркам: да се рови в бъркотия от лаконични, тенденциозни, изопачени или чудати доклади, да отбира крещящите проблеми и да ги стоварва направо върху гърба на човека, който се случеше да се върти наоколо и когото смяташе годен да ги реши. Едно можеше да се каже в полза на този подход: жертвите му често си имаха ядове, трудности или пък ги понижаваха, но поне никога не скучаеха. Проблемите бяха необикновени, решенията — понякога фантастични.
Когато се приближи, вратата зарегистрира телесната му топлина и се отвори с безмълвна експедитивност. Той мина през нея, седна на един стол, втренчи се равнодушно в едрия човек зад бюрото.
— Аха, капитан Лий — произнесе Маркам приветливо. Той порови някакви листа, подреди ги, прегледа най-горния. — Имам сведение, че прегледът на „Гръмовержец“ е завършен, екипажът е свикан и всичко е готово за полет.
— Тъй вярно.
— А сега ето задача за теб. — На лицето на Маркам се изписа зловещата усмивка, която неизменно съпровождаше такова съобщение. След като толкова години бе чел какво става впоследствие, той си бе втълпил, че всички задачи са забавни, освен ако не влекат със себе си кръвопролитие. — Надявам се, че си готов и очакваш с нетърпение нов рейс?
— Аз съм винаги готов — отвърна капитан Лий. Той бе надживял нетърпеливото очакване още преди две десетилетия.
— Тук е последната пратка от разузнавачески доклади — продължи Маркам, като махна пренебрежително с ръка. — Знаеш какви са. Сбити до максимум и в някои случаи малко налудничави. Щастлив ще бъде денят, когато получим доклад, съставен с научна задълбоченост.
— Такова нещо може да получите само от квалифициран човек — забеляза Лий. — Разузнавачите не са учени. Те са чудаци, които бродят из най-затънтените краища на космоса и в пълна самота, само със собствената си компания. Скитници, обучени за пилоти, готови да отидат където и да е, да хвърлят бегъл поглед и да кажат какво са видели. Такива хора са полезни и необходими. Недостатъците им могат да се изкупят от тия, които поемат щафетата след тях.
— Точно така — съгласи се Маркам подозрително бързо. — Именно тук искаме ти да поемеш щафетата.
— За какво става въпрос този път?
— Разполагаме с последното донесение на Бойдъл, предадено чрез няколко релейни станции. Той се е залутал някъде из пущинаците. — Маркам раздразнено потупа хартията. — Този разузнавач специално е известен като Бойдъл Бъбривеца, понеже е всякакъв друг, само не и такъв. Служи си с думите така, като че му струват по петдесет долара парчето.
— Значи не е казал достатъчно? — попита Лий с усмивка.
— Достатъчно ли? Та той не ни казва почти нищо! — Маркам изсумтя изразително. — Осемнадесет планети му сложени като на табла, а дори десетина думи не е обелил за всяка от тях. Открива общо осемнадесет планети в седем неизследвани досега системи, а резултатът не заема и половин страничка.
— Няма време за повече, щом се движи с такава бързина — осмели се да каже Лий. — Човек не може да напише книга за някакъв свят, ако не е живял известно време там.
— Може и да е така. Но тези смахнати разузнавачи биха могли да си вършат работата по-добре и време е да им се каже това. — Той посочи назидателно с пръст. — Погледни този пункт. За единадесетата планета, която е посетил. Нарекъл я е Пулок вероятно заради някакво налудничаво хрумване. В доклада си употребява точно четири думи: „Вземете я и честито.“ Какво разбираш от това?
Лий обмисли внимателно въпроса.
— Обитаема е за човеци. Няма съпротива от страна на местното население, нищо не ни пречи да си я присвоим. Но според него не заслужава да я владеем.
— Защо, човече, защо?
— Не зная, не съм бил там.
— Бойдъл знае причината. — Маркам пофуча малко и продължи: — А е длъжен да я каже точно и ясно. Не бива да оставя някаква загадка да виси във въздуха като лоша миризма дявол знае откъде.
— Сигурно ще я обясни, когато се върне в щаба на сектора си.
— Дотогава може да минат месеци, дори години, особено ако успее да се снабди с гориво и резервни схеми от далечни бази. Тия разузнавачи не признават никакви разписания. Пристигат когато пристигнат, връщат се когато се върнат. Галактически чергари — за такива обичат да се смятат.
— Предпочели са свободата — подхвърли Лий.
Без да обръща внимание на тази забележка, Маркам продължи:
— Във всеки случай проблемът с Пулок е второстепенен, с него може да се занимае някой друг. Ще го дам на някого от младите; ще обогати опита му. По-сложните и може би по-опасни бъркотии са за по-стари като теб.
— Казвай, без да го усукваш.
— Четиринадесета планета по списъка на Бойдъл. Той я е кръстил Етерна, но не ме питай защо. Шифрованата формула, която е вписал срещу името й, е 0(1.1).7. Това значи, че можем да живеем на нея без специална екипировка, че е планета от земен тип с една десета по-голяма маса и населена от разумни същества с по-различни умствени способности, но теоретически еднакви с нашите. Нарича тези същества „почакаймалковци“. Изглежда, лепва на всяко нещо и на всекиго първото име, което му дойде на ум.
— Какви сведения дава за тях?
— Ха! — каза Маркам, като направи гримаса. — Една дума. Само една дума. — Той помълча, после я изрече: — Непокорими.
— А?
— Непокорими — повтори Маркам. — Дума, която не трябва да съществува в езика на разузнавачите. — Тук той кипна, отвори рязко едно чекмедже, извади някакъв бележник и надзърна в него. — До последните изследвания са открити, картографирани, регистрирани четиристотин двадесет и една планети. Сто тридесет и седем се смятат подходящи за човешки живот и на тях са настанени големи или малки групи заселници. При това са овладени шестдесет и две чужди форми на живот. — Той прибра бележника. — А там някъде в мрака един бродещ насам-натам скитник избира дума като „непокорими“.
— Според мен възможно е само едно разумно обяснение — подхвърли Лий.
— А именно?
— Може наистина да са непокорими.
Маркам не вярваше на ушите си.
— Ако се шегуваш, капитане, това е лоша шега. Някои може да я сметнат за бунтарска.
— А ти можеш ли да измислиш друга, по-убедителна причина?
— Не е и нужно. Аз те пращам там да я откриеш. Великият съвет поиска изрично тази задача да се възложи на теб. Смята, че щом някакви още неизвестни чуждоземци са способни да уплашат един от нашите разузнавачи, значи трябва да ги изучим по-задълбочено. И колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Нищо не показва, че действително са уплашили Бойдъл. Ако е било така, той щеше да каже повече, много повече. Единственото нещо, което би го накарало да се разбъбри, е истинска, първокласна заплаха.
— Това е чисто хипотетично — каза Маркам. — На нас не ни трябват догадки. Нужни са ни факти.
