през илюминатора, видяха същия пейзаж както преди. Двадесетина души от екипажа се шляеха навън, на слънце, което не бе променило забележимо положението си на небето. Пътят все така се виеше през долината и по възвишенията без жива душа по него. Железопътната линия си лежеше както преди с цялото безстрастно безмълвие на отдавна изоставено разклонение.
Паскоу произнесе замислено:
— Хубав пример как може човек да си направи извод от нищо.
— В смисъл? — попита Лий явно заинтригуван.
— Градът е на девет мили. Дотам можем да стигнем пеш за около два часа. Досега те разполагаха с няколкократно по-дълго време да обявят тревога, да съберат войските си, да предприемат нападение. — Той махна към мирната гледка. — А къде са?
— Кажи ни ти, де! — подкани го Уолтърсън.
— Всяко живо същество, способно да строи пътища и железници, логично би трябвало да има очи и мозък. Следователно почти няма съмнение, че са ни видели, когато висяхме горе или слязохме долу. Не вярвам да не забележат, че съществуваме. — Паскоу изгледа слушателите си и продължи: — Не се показват, защото умишлено странят от нас. Това значи, че се страхуват от нас. А оттук може да се заключи, че се смятат за много по-слаби или вследствие на нагледната представа, която са получили досега за нас, или вследствие на това, което са научили от контакта си с Бойдъл.
— Не съм съгласен с последното — изказа се Лий.
— Защо?
— Ако са ни видели горе или при спускането ни, какво са видели всъщност? Кораб и нищо повече. Не са забелязали нищо, което да показва, че сме от расата на Бойдъл, макар че би било логично да се предположи това. Фактически за тях ние все още сме банда непознати.
— Това не опровергава моите доводи.
— Разбива ги на пух и прах по две точки — настоя Лий. — Първо, как могат да разберат, че са по-слаби, щом не са ни претеглили и измерили? Второ, самият Бойдъл ги нарича непокорими. Това подсказва сила. И то сила със страхотни размери.
— Виж какво — каза Паскоу, — всъщност няма значение дали са по-силни или слаби според собствената им преценка. В последна сметка те не могат да устоят на мощта на човешката раса. Важното в момента е дали са дружелюбно, или враждебно настроени.
— Е, и?
— Ако са настроени дружелюбно, от часове щяха да беседват с нас. А ги няма никакви, с лупа да ги търсиш. Следователно не им се нравим. Натикали са се в дупка, понеже им липсва сила да предприемат нещо резултатно. Изпокрили са се с надежда, че ще отидем да си играем на друго място.
— А може да се предположи — обади се Уолтърсън, — че са силни и страшни, точно както загатва Бойдъл. Държат се на разстояние, тъй като благоразумието им подсказва да се бият на терен, избран от тях, а не от нас. Щом не желаят да дойдат тук, ще трябва или да отидем там, или да се признаем за победени. Затова чакат да прекрачим прага им, след което… — той прокара пръст през гърлото си — кръц!
— Глупости! — тросна се Паскоу.
— Така или иначе скоро ще разберем в какво положение сме — обяви Лий. — Аз наредих на Уилямс да изкара хеликоптера. Почакаймалковците не може да не забележат това нещо, бръмчащо наоколо. Ще бъде много показателно, ако не го свалят.
— Ами ако го свалят? — попита Паскоу.
— На този въпрос ще отговоря, ако и когато възникне — увери го Лий. — Ти знаеш не по-зле от мен правилото, че на враждебност не бива да се реагира, докато не се прояви.
Той отиде при илюминатора и обгърна гледката чак до гористите хълмове отсреща. След малко посегна към бинокъла си и го фокусира на средно разстояние.
— Не може да бъде! — възкликна Лий.
Паскоу притича до него.
— Какво има?
— Най-после иде нещо. И не друго, а влак. — Лий му подаде бинокъла. — Погледни сам.
Десетина души от екипажа бяха на линията и се мъчеха да настържат от една релса достатъчно метален прах, за да бъде анализиран в лабораторията. Те се изправиха, когато по линията се предаде шум от приближаването на появилия се влак. Засенчвайки очи, стояха като парализирани, вторачени смаяно на изток.
Аеродинамичният експрес се забеляза от две-три мили разстояние, цепейки въздуха около подножието на един хълм със скорост не по-малка от миля и половина в час. Хората зяпаха недоверчиво десет минути, за което време феноменът измина цяла четвърт миля.
Сирената на „Гръмовержец“ зави предупредително, събирачите на проби се стреснаха и без да си правят много труд, развиха по-голяма скорост по четиридесетградусовата скала, отколкото възможната заплаха — по равнината. Последният от тях има достатъчно самообладание да вземе със себе си една унция прах, който Шалом по-късно определи като титаниева сплав.
Чудовищен и внушителен, „Гръмовержец“ стоеше и чакаше първия официален контакт. На всеки илюминатор имаше най-малко по три очакващи лица, които следяха линията и влака. Всеки здравомислещ човек смяташе за напълно естествено приближаващият влак да спре в подножието на скалата и от него да изскочат същества с причудлива форма, готови да преговарят. Никой дори за миг не си помисляше, че той може да отмине.
А ето че отмина.
Влакът се състоеше от четири свързани метални вагона без локомотив; източникът на енергия не се виждаше. Във всяко миниатюрно вагонче, по-ниско от човешки ръст, седяха двадесетина червендалести същества с бухалски очи, някои от които гледаха разсеяно пода, други се гледаха помежду си, зяпаха настрана и навсякъде другаде, само не и право към огромния нашественик на върха на скалата.
От момента, когато влакът за пръв път бе забелязан, до момента, когато започна да се разбира, че няма да спре, минаха точно един час и двадесет и четири минути. Това беше рекордната му скорост от източния хълм до скалата.
Като свали бинокъла си, капитан Лий каза озадачено на Паскоу:
— Видя ли ги ясно и отчетливо?
— Да. Червендалести, със заострени носове и немигащи очи. Един беше сложил ръката си на корниза на прозореца и забелязах, че тя е с пет пръста като нашата, но по-тънки.
— Далеч по-бавно от пешеходна скорост — забеляза Лий. — Така се движи. Аз мога да куцукам по- бързо дори с мазоли на двата крака. — Той пак погледна недоумяващо навън. В това време влакът бе изминал четиридесет ярда. — Мисля си дали силата, която им приписва Бойдъл, не се основава на някаква скрита хитрост.
— Какво имаш предвид?
— Щом не могат да се справят с нас, докато всичките ни хора са в кораба, ще трябва да ни подмамят да излезем от него.
— Но нали си стоим вътре? — възрази Паскоу. — Никой не е обзет от страстно желание да се качва на тоя влак. А и дори някой да поиска това, ще го задмине толкова бързо, че ще се спре чак когато пристигне на местоназначението му. Не виждам как могат да ни подтикнат към някаква безразсъдна глупост само като лазят наоколо.
— Тактиката ще зависи от тяхната логика, а не от нашата — изтъкна Лий. — Може би в техния свят нападението се предизвиква с лазене. Глутница диви кучета реагира по същия начин: животно, което куца, бива разкъсвано на парчета. — Той помисли, после продължи: — Тази работа ми се вижда съмнителна. Не ми харесва, че като минаваха, всички бяха впили очите си в нещо друго по такъв демонстративен начин. Това не е естествено.
— Аха! — каза Паскоу, готов да спори.
Лий му махна с ръка да мълчи.
— Зная, че е детински наивно да се съди за даден вид според нашите критерии, но все пак не е естествено да имаш очи и да не си служиш с тях.
