Ерик Ръсел
Зад последния предел
Ракетата излезе с треперене от хиперпространството и се втвърди. По повърхността й от носа към опашката се плъзна метален хлад. Бледите призрачни очертания на главните пропулсери последни придобиха конкретна форма. Те се втвърдиха в четворен кръг тръби, готови да изригнат осем мили пламъци.
Лоодър се взря през предния наблюдателен люк и потърка очи. Стоя там дълго-дълго, много по-дълго от обикновено. Протегна се нервно към бинокъла, но той не можеше да му помогне, защото твърде много трепереше в ръцете му. Остави го и пак потърка очи.
— Какво те тревожи? — наблюдаваше го Сантел. — Нещо не е наред ли?
— Доста неща.
Това вдигна Сантел от мястото му и той прокара дългите си пръсти през червената си коса. Закрачи горделиво към люка и се взря навън.
— Невъзможно!
— Ха! — каза Лоодър.
Сантел пробва с бинокъла, като го допря на дебелите рамки на люка, за да успокои полето на зрение.
— Отричаш това, което виждаш със собствените си очи?
— Първите впечатления могат да бъдат погрешни.
— Загубени сме — Лоодър седна, загледан в ботушите си, без да ги вижда. Слабото му лице потрепваше. — Загубени души.
— Млъкни!
— Веднъж, когато бях дете, сложих три мухи в една бутилка. После я запуших. И ние сме така — мухи в бутилка.
— Млъкни! — повтори Сантел по-високо. Червената му коса стърчеше гъста и остра. Той пак погледна през люка:
— Ще кажа на Вандервеен.
— Хвърлих бутилката в едно езеро. Това беше преди тридесет години — колкото живота на десетки поколения мухи. В едно езеро — студено и мрачно, без бряг. Може би са все още там. Все още там — запушени…
Сантел включи интеркома и заговори в микрофона. Гласът му беше дрезгав:
— Капитане, нещо не е в ред. Най-добре да дойдете и сам да видите.
— И от тук се вижда — изгърмя говорителят.
— А?
— В тази навигационна стая има четири прозореца. Поставени са, за да се гледа през тях. Аз гледах.
— И какво видяхте?
— Нищо.
— Загубени сме! — промърмори Лоодър. — Като че никога не ни е имало. — Още един самотен кораб в дългия списък на изчезналите. Спомени, които с годините постепенно избледняват и накрая съвсем се изтриват.
— От нищо нещо не става — каза капитан Вандервеен. — Кой мрънка там?
— Лоодър.
— Кой друг може да е? — провикна се Лоодър към високоговорителя. — Само ние тримата сме. Заедно и съвсем сами. Само тримата. Вие, аз и Сантел.
— И как могат трима да са сами? — меко запита Вандервеен. — Само един мъж може да е сам, или една жена, или едно дете.
— Жена… никога няма да видим вече. Кокалчетата на пръстите на Лоодър побеляха. — Дете — никога няма да имаме.
— По-спокойно! — посъветва го Сантел като го погледна.
— Във второто чекмедже има малко трилиев алодин — чу се гласът на Вандервеен. — Дай му двойна доза. Идвам ей сега!
Лоодър глътна от питието и задиша тежко. След малко каза:
— Извинявай. Сантел.
— Няма нищо.
— Малко се разстроих.
— Разбирам те.
— Нищо не разбираш — Той показа пръстена на лявата си ръка. — Тя ми го даде преди два месеца. Аз й дадох опали от Просион 7. Щяхме да се женим. Това щеше да е последното ми пътуване.
— Така ли? — леко повдигна вежди Сантел.
— И наистина ще ми е последно.
— Хайде, хайде! — утешаваше го Сантел.
— Последно — завинаги. Тя може да ме чака, да гледа календара, да обикаля космодрумите и да оглежда пристигащите, да се надява, да се моли. Може да остарее и посивее. Или да си намери някой друг. Някой, който да се връща усмихнат при нея, с подаръци. — Той протегна ръка. — Дай пак бутилката. — Отпи голяма глътка, вдигна шишето и се загледа в тъмното стъкло. — Мухи, това сме ние.
— Съвестта от детството ти сега проговори — заключи Сантел. — Не е трябвало да постъпваш така.
— Ти никога ли не си го правил?
— Не.
— Щастливец.
— Сигурно, сигурно е така — сухо кимна Сантел към люка.
Вандервеен влезе тромаво — грамаден представителен мъж с дълга заострена брада.
— Значи, гледахте през прозорците и не сте във възторг? — Той беше може би единственият опитен изследовател на Космоса, който упорито наричаше люковете за наблюдение „прозорци“. Гледате само през тези, а през другите — не! Колко глупаво!
Те се оживиха.
— Има ли нещо друго, капитане?
— Нищо. През всичките прозорци — едно и също. Няма нищо.
Те разочаровано се опуснаха.
— Остава само една посока, в която не сме погледнали — продължи той. Назад. Я някой от вас да си сложи костюма! Няма нужда да излиза. Главните пропулсори са изстинали и може да се погледне през тях.
Сантел се облече. Затегнаха болтовете на шлема и той излезе. Всяко негово движение се чуваше през кораба. Тропотът на ботушите му. Хлопването на херметизираната врата на машинното отделение. Тънкото остро свирене на изпомпвания въздух преди да отвори вакуумната камера. Шумовете на отиване отслабваха, а на връщане се усилваха, повторени в обратен ред.
Той се върна. Положението беше ясно преди да отвинтят болтовете на шлема. То беше изписано на лицето му зад армираното стъкло. Свалиха шлема. Челото му беше влажно.
— Много по-отвратително е, когато погледнеш направо. Сантел отвори костюма си отпред и се измъкна като рак от черупката си. — И е лошо, ужасно лошо.
— Мрак — бръщолевеше Лоодър, като размахваше бутилката. — Абсолютен, пълен, ненарушен мрак. Нито искра. Нито един златист или сребрист лъч. Нито бледорозова следа от ракета. Нито пък фантом комета.
Вандервеен стоеше до един люк и поглаждаше брадата си.
— Никакви слънца, никакви планети, зелени поля, пеещи птици — продължаваше Лоодър. Той наля щедра глътка в гърлото си. — Бог дал — бог взел.
— Започва да се напива — предупреди Сантел.
— Нека — Вандервеен дори не се обърна. — Всяка коза за свой крак.
