Сантел спокойно изрече:
— Може би аз реагирам по-бавно. Още не чувствувам отчаяние.
— Не, естествено. Ти си инженер и следователно имаш инженерен мозък. Знаеш, че можем да опитам хипертечението да ни отнесе нанякъде. Или пропулсерите. Ние сме откъснати от човешкия род, но още не сме победени.
— А, да, хипертечението! — най-после включи Лоодър. — Двадесет светлинни години в час. Това ще ни спаси. Каквото е влязло, може и да излезе — той се усмихна, ощастливен в един миг.
— Като самолет, гмурнал се в морето — подсказа Сантел. — Пъхва се. Не му харесва. Изхвърча.
Лоодър се люшна към него, стиснал в ръката си шишето като сопа:
— Не ти пука дали ще изгнием тук. Ти пък за какво ли да се връщаш? Гадна стая в общежитие за гадни космонавти. По някой месец на земята, колкото да си събереш зъбите и да похъркаш в сънената библиотека на заспали образователи, да помечтаеш за големите полети, до които никога няма да се добереш. Живееш и копнееш за полети, които никъде няма да те приземят, когато се свършат дните ти…
— Достатъчно, Лоодър! — пресече го Вандервеен.
— А пък ти… — обърна се Лоодър към него.
— Достатъчно! — щръкна заплашително брадата на Вандервеен. Ръцете му бяха свити в юмруци.
Лоодър диво размаха бутилката и захълца:
— Как смееш да ми говориш така!
Капитанът изръмжа дълбоко в гърдите си и посегна с огромната си лапа. Нищо повече. Нищо повече не направи, но и това беше достатъчно, за да го отхвърли в другия край на стаята.
Тишина. Те гледаха тежко отпуснатото тяло в ъгъла, дишащо бавно и беззвучно със затворени очи. Обърнаха се и се взряха през люка. Тишина. Мрак. Никакви далечни светлини. Нито следа от бледата блещукаща светлина на Млечния път. Само пълната пустош на дните преди Сътворението. Те бяха тела, забравени на брега на тих океан без време и край. Траурен океан. тъмен и спокоен като смъртта.
— Един космонавт не постъпва така — посочи с палец Сантел назад към ъгъла. — Той не е в ред.
— Него го чакат. А това значи много.
Сантел му хвърли едно око:
— А вас?
— Няма скоро да се женя — капитанът гледаше в тъмното и виждаше само миналото. — Освен това аз съм различен. И ти си различен. И в това е красотата на хората — че те са различни. Всеки прави каквото може. Никой не може да направи повече.
— Да, сър — съгласи се Сантел с уважение.
Лоодър се свести след известно време, замига със замъглени очи и нищо не каза. Изпълзя до койката си и кърка там четири часа. Събуди се и погледна хронометъра.
— Вие все там ли стояхте?
— Почти.
— Зяпате в черното нищо? И какво ще помогне това?
Сантел не си направи труда да отговаря.
— Мислехме — изрече Вандервеен. — Задълбочено.
— М-да? — измъкна се оттам Лоодър, изправи се и леко се опипа по челюстите. — А кой ме нареди така?
— Може да съм аз. А може би Сантел. А може и сам да си се цапнал, както размахваше бутилката…
— А-ха. Не казвате.
— Докато съм капитан, няма да позволя никакви взаимни обвинения и никакви вражди. Поне докато сме в тази задънена улица. Прекалено малко сме и сме прекалено сами.
Лоодър го изгледа и облиза сухите си устни:
— И аз така мисля. Е, ще отида да пийна нещо. Чувствувам се дехидратизиран.
— Полека с водата! — посъветва го Вандервеен.
— А?
— Запасите ни са ограничени.
Полека с водата — ограничени са запасите. И това още в първия ден. А утре, другата седмица, другия месец — какво? Порции на капки, всяка от които — по-скъпоценна от предишната. Всяка глътка се брои от другите, гледаш как всяка капка се проточва и капва, чуваш сладкото, прекрасно „кап“.
И три мозъка все по-вглъбени над простата сметка: ако делим на две, ще стигне за по-дълго, отколкото ако делим на три. И след това: за един ще стигне по-дълго, отколкото за двама. Каква ли част от кръвта може да се консумира? Дали най-едрият ще издържи най-дълго? Колко ли топла течност има във Вандервеен?
Капитанът го проследи с очи, докато отиваше за вода. Погледът му би се понасял по-лесно, ако обвиняваше, подозираше или заплашваше. Но не. Той беше хладен, спокоен, храбър. И това го правеше твърд, непоносимо твърд. Лоодър се задоволи с една глътка — колкото да си изплакне устата. Той бавно се върна.
— Така ли ще клечим тука — докато се мумифицираме? Защо не опитаме пак хипертечението?
Вандервеен посочи с дебелия си пръст навън:
— Защото не знаем накъде да тръгнем. Посоката е нещо относително спрямо видими неща. Няма нищо видимо, следователно няма как да се съотнесем с нещо, нямаме чувство за посока.
— Знаем как сме застанали. Трябва просто да се измъкнем назад по посоката, по която сме дошли.
— Да беше толкова лесно! — дори и да се тревожеше, капитанът не го показваше. — Не знаем как сме застанали и дори не знаем дали стоим. Може да сме неподвижни, а може и да не сме. Може да сме се завъртели стотина пъти по дължината или около оста и да не сме го усетили. Може би се плъзгаме нанякъде по права линия с висока скорост, или пък да се въртим по спирала с огромен радиус. Няма как да разберем.
— Но уредите…
— …са направени така, че да работят в условията на пространствено-временния континуум, където са създадени. А сега ни трябват нови уреди за съвършено различни условия.
— Добре, с това съм съгласен. Но все пак хипертечението остава като възможност — размахваше ръце Лоодър. — То може да ни отнесе през четири последователни слоя хиперпространство, през четири успоредно съществуващи вселени. Те няма да са всичките затънтени като тая адска дупка. Там ще има светлини, маяци, които ни зоват към дома.
— Маяци — отвърна като ехо Сантел. — Даже някое старо, стерилно червено джудже без никакви планети ще ми изглежда рай.
— Можем да опитаме, нали? — настояваше Лоодър. — Нали?
— Можем — Вандервеен беше замислен и съвсем не изпълнен с желание. — Но ако изберем грешна посока…
— … ще отидем още по-далеч, още по-дълбоко в тъмнината — довърши Сантел вместо него. — После ще се подплашим и ще опитаме пак и пак. Ще отиваме по-далеко и по-далеко в опитите си да стигнем по- близо. Ще се борим по-силно и ще потъваме по-дълбоко като мухи, лепнали се в гъста бира.
— Мухи! — изкрещя Лоодър. — Не ми говори за мухи! Ти…!
Вандервеен се приближи и почти допря гърдите си до неговите.
— Тихо! Слушай! — той прокара няколко пъти пръсти през брадата си. — Имаме много голям избор. Надясно, наляво, напред, назад, нагоре, надолу и хилядите им вариации. Освен другите координати, които превръщат списъка от възможности в една редица числа, дълга десет години. И само едно от тези числа е правилното. Само едно може да значи спасение, живот, дом, зелени поля, топло слънце, близостта и приятелството на други хора. Кое да е от другите може да направи объркването още по-объркано и проклятието ни още по-проклето. Ясно ли ти е?
— Да — прошепна той.
— Много добре. Тогава избери една посока и ще я пробваме.
— Аз? — Лоодър беше потресен. — Защо аз?
— Защото ти си този, който мрънка през цялото време — отвърна му Сантел.
Капитанът се обърна към него:
