— Никога! Никога! Връщаме се, казвам ти! И да ти харесва и да не ти харесва — очите му станаха лукави, като видяха, че капитанът се приближава. — Стой там! Дюзите ще работят без твоя заповед. Стой далеко! — той отвори чекмеджето на пилота, опипа и взе оттам нещо тежко, синкаво-метално.
Тънка огнена струя се стрелна от кръста на Вандервеен.
Лоодър се спря до чекмеджето, едната му ръка остана подпряна на него. Той зяпна Вандервеен. Лицето му беше мокро, погледът омекваше. Дюзите тътнеха и гърмяха. Той бавно се смъкна на колене, дръпна със себе си чекмеджето и то се разсипа. Сантел се протегна над него и спря двигателите.
В последвалата гробовна тишина Лоодър извинително промълви:
— Исках само у дома… Уинифред! Разбирате ли? — гласът му беше като на дете. Той поклати глава сляпо, килна се и престана да диша.
— Последно пътуване — изрече Сантел над него със сведен поглед. — Това беше неговото последно пътуване.
Вандервеен избърса челото си:
— Имах намерение само да го сплаша с близък изстрел. Лош прицел.
— Не, съдба!
— Лош прицел! — настоя Вандервеен. — Нямах време за мислене — той тъжно се извърна. — Болката беше за него, но за мене остана наказанието. Аз убих част от себе си.
Сантел го наблюдаваше как излиза с натежали крака.
Човек не е остров.
Пет седмици. Осемстотин и четиридесет земни часа. Двадесет междугалактически временни единици. А отвън все същата непроницаема тъмнина, плътна, наситена, непознала никога светлина или живот.
Сантел влезе в навигационната стая и се отпусна в едно кресло. Беше слаб, блед, с измъчения вид на човек, обхванат прекалено дълго от тревога.
— С храната сме добре. Имаме за цяла година. Но каква е ползата от нея щом нямаме толкова кислород?
Вандервеен не отговори — пишеше задълбочено на бюрото си.
— Ако бяхме снабдени с половин акър сирийски кактуси за производство на кислород, както са големите кораби, всичко щеше да е наред — поне в това отношение. Щяхме да се занимаваме с отглеждането им. Тревогите ни щяха да са само за водата.
„Скръц, скръц“ — продължаваше Вандервеен.
— Смятам, че водата ще ни стигне за около три седмици, освен ако решим да намалим още повече дажбите.
Мълчание.
— След това — завеса! — той се раздвижи раздразнено зад гърба на капитана. — Какво, не ви ли интересува?
Вандервеен въздъхна, остави писалката и се завъртя на стола. — Делим и ще делим по равно до края.
— Това — ясно — съгласи се Сантел.
— Не е ясно — острият поглед на Вандервеен сякаш проникваше през него. — Опита се да ме измамиш. През последните дни пиеш по-малко, отколкото ти се полага.
Знам, защото проверявах — той замълча и после добави: — Съответно и аз взимах горе-долу колкото тебе. Така сме квит.
Сантел се изчерви и каза:
— Не трябваше да го правите.
— Защо?
— Вие сте два пъти колкото мене. Имате нужда от повече.
— От повече живот ли? — очакваше той отговор, който така и не дойде. — По-стар съм от тебе. Живял съм повече.
Победен, Сантел с готовност промени темата:
— Пишете, пишете, все пишете. Необходимо ли е това?
— Вписвам в дневника всичко с най-големи подробности.
— Никой няма да го прочете в близките един милион години, ако изобщо някой го прочете някога. Ние сме извън спиралата на смъртта. Мъртви сме, само че още не сме готови да умрем, макар че не ни остава много време дотогава. И вие си губите времето и напразно хабите сили за дневника.
— Това е мой дълг.
— Дълг! — презрително изсумтя Сантел. — Нима Лоодър помисли за дълга?
— В известен смисъл — капитанът за момент размисли. — Той имаше една всепоглъщаща цел — естествена, безвредна, свързана с една жена и един дом на Земята. Години наред се е борил за тази цел, години наред са му я отказвали и най-после я е видял съвсем близка. В кризисния момент той изпълни своя дълг към мечтите си, а ние го помислихме за малко луд само защото неговите мечти не бяха наши. — Той посочи дневника. — И затова съм записал, че е умрял в изпълнение на дълга си. Това е всичко, което мога да направя сега за него.
— А то е напразно губене на сили — поддържаше Сантел.
— Ти вече пет седмици опитваш разни комбинации за хипертечението. Това не е ли напразно губене на сили?
— Човек трябва да прави нещо — иначе ще се побърка. Освен това по-добре е да живееш с надежда, Отколкото да умреш в отчаяние.
— Точно така! — извърна се отново Вандервеен към бюрото си и почна пак да поскърцва с писалката си: „скръц, скръц“. — И поемам докрай отговорността си като командир на кораба. Съществува макар и далечна възможност пълният, завършен разказ за случилото се да е полезен някому някой ден. Ако послужи за спасението дори само на някой невеж дивак, той няма да е безсмислен.
Попълването на дневника. Може би ще е полезен някога, някъде, по някакъв начин. Скучно спазване на установения ред тогава, когато животът е сведен до някакви три седмици, а може би и по-малко. Надеждата едно към милион да спасиш някой варварин след хиляди поколения. Невъзможната далечна цел да спасиш един единствен кораб, един човек в далечното време, когато може би хипертечението ще е безнадеждно остаряло, а съществуването — измерено, претеглено и изчислено.
— Човек трябва да изпълнява дълга си така, както го разбира! — добави Вандервеен. — Това е най- малкото, което може да се направи.
Сантел стана и погледна през рамо — виждаше се рамката от брада, стърчаща над упоритата брадичка. „Скръц, скръц“, продължаваше писалката. Звучеше като драскането на човешките орди в зората на Сътворението. Драскай, бори се, никога не се предавай!
И като драскането на сухия му език по небцето. Три седмици. Две по три е шест. Три по три е девет … "Как си, лельо, как е градината? — Все я поливам с вода … „Три седмици. А две по три е шест …“ „Съответно и аз взимах по-малко. Така сме квит…“
Сантел излезе тихо и затвори вратата. Движеше се вдървено, като робот, чертите на лицето му бяха замръзнали. Погледът му беше далечен. Мечтата му — неговата мечта. Парче хартия. Тънко руло пергамент с големия транскосмически печат върху името му. Инженер първа категория. Може би щяха да го напишат със скърцаща писалка. И всичко това — за нищо. Мечтата му. Колко безполезна.
Малко по-късно от предницата се чу тихо свистене на въздух. Звукът се издигна и спадна с тихо хлипане — като безутешен, самотен плач.
Вандервеен чу последната му извивка и изпусна писалката. Озадачен, изпълнен с предчувствия, отиде до вратата и я отвори:
— Сантел!
Тишина.
— Тук ли си?
Ужасно свистене.
— Сантел!
Втурна се към носа, натежалите му ботуши трополяха, а брадата му стърчеше напрегнато напред, очите
