Робърт Ранкин
Нострадамус ми изяде хамстера
Тази книга се посвещава на един мой много добър приятел, Греъм Тийкстоун, днес легендарен режисьор на „Триножниците“. Я да видим как ще ми режисираш ей това тук, копеле гадно! Освен това неин дълг е да благодари и на господин Шон О’Райли, без чиито странни сънища изобщо не би била възможна. Благодаря ти, Шон.
Мъдър съвет: Тази книга съдържа определени пасажи, които някои читатели биха могли да сметнат за дълбоко обезпокоителни. Поради съмнение в нормалната психика на автора и заплетения сюжет е препоръчително тя да се чете на един дъх и после да бъде забутана на някоя по-височка полица.
1
О, БРЕНТФОРД, МЪНИЧКО ГРАДЧЕ
Снегът валеше по целия Йилинг роуд, а в камината вътре в „Летящият лебед“ ревеше буен огън.
Невил, почасовият барман, си свиркаше протокелтска песничка, докато увиваше последния отегчен гирлянд около килнатата на една страна коледна елха. Слезе от стола и заровичка из очуканата кутия от бисквити върху тезгяха. Тя съдържаше мухлясал комплект от бивши украшения и безкрилата фея, служила достатъчно сносно на „Лебеда“ вече някъде към петнайсетина Коледи. Според Невил в изтормозената самодива все още имаше бая живот, стига той да успееше да убеди коледните гуляйджии да държат гадните си крайници по-далечко от нея.
Невил измъкна на светло ефирната реликва и нежно избърса кадифения прах от нея. Тя беше от породата на тъжните и печалните, но традицията повеляваше през следващите две седмици да стърчи там горе на върха, в орловото си гнездо, и да гледа как народонаселението на Брентфорд се излага. Като практикуващ езичник Невил винаги оставяше украсяването на елхата чак за самата Бъдни вечер.
Така че магията й да има максимален ефект.
Барманът се покатери пак на стола си и забучи кукличката на върха на елхата. Стори му се, че различи как на лицето й за миг трепна смаяна изненада и явна наслада. Невил слезе предпазливо и отстъпи назад, за да огледа внимателно плода на ръчния си труд със здравото си око.
— Благословена да си — рече той, посегна към шишето с уиски и си сипа едно яко коледно веселие.
Часовникът на „Гинес“ над бара безмълвно удари пет и половина — вечерно вероизповедание — и настоятелното блъскане по вратата на кръчмата уведоми бармана, че поне двама от гореспоменатите коледни гуляйджии, прогонени някакви си два часа преди това, са се върнали да продължат веселбата. Невил пресуши чашата си, примлясна и се замъкна към вратата.
— Щрак-щрак — рекоха огромните пиринчени резета, но пантите дори не гъкнаха.
На прага бяха застанали двама снежни човеци.
— Вънка като че ли се гласи да ни затрупа — рече единият.
— Бог да пази всички тук — додаде другият.
— Добър вечер, Джим, Джон — Невил отстъпи встрани и пропусна най-прочутата пиянска двойка на „Лебеда“. Джим Пули и Джон Омали (и двамата видни тукашни ергени) изтърсиха снега от раменете си, разтъркаха длани и се отправиха към бара.
Невил се потътри подире им, промъкна се зад тезгяха, спусна плота на панти, поправи си папионката и зае професионална поза1.
Изопнал прегърбените си рамене и вирнал глава, той ги запита:
— Какво ще желаят господата?
— Две халби от големите, Невил, ако обичаш — рече Пули и шляпна на бара тъкмо нужната сума. Барманът наля две халби от най-добрата бира.
Джим вдигна халбата към устните си.
— Йо-хо-хо! — провикна се той и сръбна.
Джон също сръбна и огледа елхата.
— Нашата добра жена, феята, както всяка година възкръсна като феникс от бисквитената кутия, виждам.
— Коледа — рече Невил с равен глас. — Можеш ли й се опъна?
Джон и Джим отпиха от бирите. Снегът, замръзнал по раменете им, се изпаряваше от жегата на разгорелия се огън.
— Музиканти цанил ли си, Невил? — попита Омали.
Невил го шляпна по хубавкото носле.
— „Джони Джи бенд“. От Нортфийлд са момчетата. Стари, но свестни парчета — такива работи свирят.
Омали смръщи нос.
— Чувал съм ги тия. Големи тъпанари били.
— Пивоварната — рече Невил. И толкова.
Навън снегът продължаваше да трупа, а един дилижанс народ питаше за пътя към Дингли Дел.
Вратата на кръчмата се отвори и пропусна бяла виелица, един древен старец и куче, цялото в сняг.
— Добър вечер, Невил — поздрави Стария Пит, докато куцукаше към бара. — Тъмен ром, ако обичаш, и нещо сгряващо за малкия Чипс.
Барманът бутна една чаша под шишето и със свободната си ръка наля един черпак греяно вино с подправки в личната купичка на песа. Стария Пит бутна през бара точната сума и пое напитките.
— Вънка трупа ли? — попита Невил.
Старикът изсумтя навъсено.
— Коледа — рече той. — Можеш ли й се опъна? Норман още ли го няма?
Почасовият барман поклати сладоледената си грива и залъска една чаша.
— Ще дойде.
Бъдни вечер в „Летящият лебед“ винаги бе имала почти религиозно значение. Като ритуал приличаше долу-горе на тържествена литургия. След пристигането следваше благословия, химни, приемане на даровете, обединение на душите и велико прощаване. Но човек трябва да е с акъла си, за да улови всичките й недоловими нюанси.
Пули, след като вече бе пристигнал, изрече и първата благословия.
— Да пием за Коледа — вдигна той чаша. — Коледа като Коледа — ни повече, ни по-малко.
Омали чукна чашата си о чашата на другаря си и я пресуши с чувство.
— Ни повече, ни по-малко — съгласи се той. — Още две от същото, Невил.
Стария Пит метна на тезгяха увит в шарена хартия пакет, докато барманът си гледаше работата.
— Тая година си го бива! — довери той на пиячите.
Що се отнася до онази част от тържествената литургия с даровете, сред редовните клиенти на „Лебеда“ се бе превърнало в нещо като традиция в тази тъй значителна вечер да възнаграждават целогодишните мъки на своя барман. Това, че Невил бе успял да остане читав и недокоснат зад тезгяха цяла година, само по себе си си беше истинска заслуга. А с времето нездравият дух на съревнованието бе създал тази традиция и сега пиещото братство се надпреварваше помежду си да измисли най-оригиналния, екзотичен или необикновен дар.
Като използваха Коледа за тема (щото им беше подръка и въобще), храбрите брентфордци бяха избрали да бомбардират своя барман езичник с дрънкулки от християнски характер. Невил винаги бе съзнавал иронията, макар други да се чувстваха объркани.
Миналата година той бе получил наред с другото огромна хавлиена кърпа с отпечатан на нея образ на Торинската плащеница, което надали увеличаваше стойността на разтривката след баня; още няколко гвоздея от Честния кръст, които не си уйдисваха с нито един от другите в чекмеджето му; шише от афтършейв, пълно със сълзите на Девата, и истинско парче от прага на Майка Кели (това го бе получил от
