КРЪВ ПО ЛИСТАТА
Помниш ли, моя далечна, късния час, кога те зърнах първи път?
Помниш ли мириса на зряло грозде и пъстрите багри на измирски полуден?
По големите улици на Измир черни хора продаваха плодове в широки кошници. Мъже и жени с пъстри дрехи купуваха грозде, кокосови орехи и мъхнати праскови. По раменете на продавачите скачаха маймуни и си играеха с чалмите им. Слънцето режеше остри сенки по ъглите — и цялата улица се пълнеше с бои.
А ти стоеше там, между многото, в своята дълга черна дреха — и коприната на твоите очи мяташе сянка върху коприната на твоята дреха.
Клепачите ти бяха морни от цяла нощ наслада, а веждите ти бяха тежки и дълги като крила на странна възточна птица.
Твоята голяма шапка мяташе модра сянка по лицето ти — и в сянката блестяха като бесни пламъци твоите очи.
Ти ме погледна — и аз спрях взор върху тебе. А после ти изви очи — и в погледа ти прочетох, че сме се срещнали случайно, ала само смърт ще ни раздели: прочетох вечната измама, че сме родени един за друг.
Защото всеки чете много пъти през живота тази измама — и всеки си казва:
— Сега не ще бъде тъй!
— — — — — — — — —
Помниш ли, моя далечна, как мина първият ден?
Помниш ли пожара на ярко слънце и негата на дълги светли улици?
Ти ми разказа още тогава — жената не крие своите пъстри дни от никого — за своето детинство в оазите на арабската пустиня и за ранните години на своето моминство.
Слънцето е милвало твоята гола снага — и лекият ветрец е прегръщал змийските ти бедра.
Ти си живяла в сенките на шатъра като в люлка — и майка ти не е помисляла, че бял ще те прегърне някой ден.
И ти ми разказа как отпосле, в харема на знатен бей, си живяла под пъстра светлина на копринен балдахин — и как си квасила с лимон устата си, за да те не слети знойна сласт.
Обикнал те е бял, когато си показала лице от прозореца — и през кръв те е понесъл на ръце, за да те донесе в Измир.
И тука, в пъклената врява на улиците, ти си забравила пустинята, за да обикнеш безименната гмеж на тълпите.
— — — — — — — — —
… И когато минавахме с тебе край гробищата на поклонниците, спещи под сянка на безгласни кипариси, ти ми каза, че пръв път там те е прегърнал белият човек от запад.
И когато гледахме дългия керван камили край старите водостоци, зидани от мермер и пясъчник, ти легна върху тревата — и каза, че си уморена…
И видях тогава сянка да се премрежва пред очите ти — и ти затрепера, а моите ръце те дигнаха, за да те подкрепят…
А дълъг керван се проточи отново — и старите турци гледаха нашата прегръдка и се смееха като деца.
— — — — — — — — —
Помниш ли, моя далечна, пъстрата нощ на Измир?
Тя бе хубава като снага на гола жена.
Заливът блестеше като златна подкова, фърлена от грамаден кон — и забравена в морето. Празнични кораби плуваха в мрачината и мятаха червени, модри и зелени змии по водата от своите цветни фенери.
А градът преплиташе своите тъмни улици като черни криволици на персийски губер — и хора се движеха и клатеха малки светилници.
Багри дъги се ломяха от ъгъл в ъгъл — а през тях минаваха дълги сенки на жени и мъже.
Ти влезе в тъмна къща с железни врата, а ръчката на вратата приличаше на змийска глава. По цялата улица лъкатушеха високи черни къщи. А в сенките на ъглите се тулеха сенки на самотни жени, които дирят мъж. …
Ти похлопа леко — и негър отвори вратата, за да ни пропусне. А после тежката врата се затвори сама. И аз влязох горе, в светлата стая на твоето щастие — и видях оногова, който те е донесъл с кървави ръце до Измир.
Ала ти бе морна и не го погледна.
И устата му се сви в горчива чърта, а в очите му видях светло пламъче. Тогава ти си излезе, а ние с него останахме.
И вгледах се в сухото му лице. Една дебела жила неспокойно прорязваше лоба му. Неговите здрави челюсти напомняха лице на дивак, ала в очите му имаше толкова разум, че аз се видях като дете пред него.
Устните му трепереха: те бяха тънки и бледи като на изваяние от слонова кост.
В лекия замах на ръцете му личеше ловкост на звероукротител, а в трепета на тялото му имаше толкова страдание, че аз го съжалих.
И той ми каза (ти не знаеш това):
„Аз я измъкнах тъй, както се измъква лъвица из верлогата на нубийски лъв. Хиляди зверове треперят пред бича ми — и съскат — и се ежат — и бягат пред огъня на моя поглед. С очи аз приспивам кротали, очиларки и черни африкански аспиди. Ала Нея — Нея не можах да укротя: победи ме Тя — й страх ме е, че някой ден ще ми разкъса жилите — и някой чужд ще видя в кръв тялото ми…“
— — — — — — — — —
Помниш ли, моя далечна, часовете на късна нощ?
Като трепет на болни членове минаваха митовете.
Там, в светлата стая на твоето щастие, седях още аз — и гледах двама души, които се борят с неравни сили.
Ние трима говорехме за Жената — и вие с него си мятахте погледи, от които по снагата ми рукваше ледна вода…
Край тебе гънеше кръшно тяло черна пантера — а твоята снага се извиваше гордо при всяко движение — и ти надмина пантерата!…
После ние с него пихме студено вино с мока и банани, а ти свири на харфа.
И в твоята песен се преливаха страшните прешлени на индийска змия, а в погледа ти съскаше отровата на вечна Жена.
Аз видях.
— — — — — — — — —
И той видя — и разбра, че от онзи миг трябва самотен да живее.
И той забрави, че аз съм там — и те изгледа, както е гледал през деня лютите леопарди, — па изви ръка, сякаш стискаше в нея бич, та те стрелна с поглед и рече властно:
— Аз
А ти се изсмя — помниш ли, моя далечна? — ти се изсмя, па възправи своята горда снага, прегърна терата — и излезе.
— — — — — — — — —
А той падна върху кадифения одър — и закри с ръка лицето си.
И кога прерязаха завесите първи лъчи, аз станах, ала ти не беше там, а той не виждаше нищо.
Аз го разбудих с леко докосване по рамото — и той стана — и се изправи, — ала ме не позна.
Лицето му бе сгърчено като лице на убит човек, а в очите му имаше сълзи…
— — — — — — — — —
И кога на другата нощ прегръщах твоята гола снага, аз усещах страх — гаче ли прегръщам опасно
