Ала никого не сглеждаше окото ми — и за никого не подигнах крилата на своя балдахин.
— — — — — — — — —
И вечер пред мраморните стъпала на моя дворец дохождаха момци и в мрака внизваха меч в гърдите си, за да видя на сутринта колко е била червена кръвта им…
И когато робите фърляха в Нил телата им, за да наситят с месо на човек свещените крокодили, моите робини казваха гордо:
— За царицата се убиха те: цял Масър люби царицата!…
— — — — — — — — —
И в знойни нощи мъжете виждаха сластни сънища — и злите призраци на цял народ, разпален от грешно пожелание, летяха към мене!…
— — — — — — — — —
А една вечер тълпа знатни момци дадоха подкуп на робите и се вмъкнаха в моите спални чертози.
И видях ги да треперят от страст и да пълзят като тигри под нозете ми.
Ала моят вик ги стресна — и телопазителите ги оковаха в пранги същата вечер.
Робите бяха изклани до един, а младежите съблякоха — и пред моите очи джелатите ги биха с камшици от остра тел.
Техните голи, кръшни снаги се изгъваха под ударите. По плещите и бедрата им потече прясна кръв.
Ала те извиваха лице към мене — и се смееха — и гърчеха се — и ревяха от страст.
— — — — — — — — —
А на другия ден фараонът ми възбрани да излизам из двореца.
— — — — — — — — —
Страстта ражда гибел, непознат скитниче — а боех се аз от гибелта на своята хубост…
И дойде гибелта — тъй сигурно, както дохожда мрак след заник слънце: тъй сигурно погина моето щастие. И снагата ми стана присмех на света, както някога бе гордост на вселената.
— — — — — — — — —
Една нощ хора минаха през морето с дълги кедрови кораби, изклаха бранниците, що пазеха брега — и лодките им се понесоха по мътните талази на Нил.
Реката окичи със сребърна пяна шиите на лодките — и аз видях по кърмилните шатри образи на чужди богове.
Те бяха безбройни — и вси бяха облечени в желязо и мед.
А на другия ден градът бе разсипан, нашите бранници паднаха под вражи меч, а моят съпръг бе окован в желязо.
И чуждият цар му сложи на главата корона от четири кротала, свързани със сребърна тел.
Змиите извиха глави в пъклено гърчене — и подириха очите на фараона, за да ги изпият.
Когато чуждите хора ме плениха, за да ме отведат далеко, моят съпръг бе мъртъв…
— — — — — — — — —
Аз отидох в чужда страна, дето дълги реки мудно влекат тиня, а по бреговете им се издигат храмове, сградени върху безброй стъпала.
От върха на кулите непознати мъже гледаха звездите през голям изумруд. Те бяха старци, а косата им бе жълта като злато — и очите им — зли като очи на крокодил.
Те ме введоха в дворец от пъстри тухли, върху които блестеше лъскава глеч — и по стените имаше изписани лъвове, царе с тежки дрехи и чудновати животни.
Вечер огромни догани долитаха отнякъде — и кълвяха телата на робите, избити през деня за лоша вест.
— — — — — — — — —
Моят пръв ден в двореца бе горчив като сетен спомен на умиращ човек.
И вечерта в моите спални чертози влезе чужденецът, за да спечели чара на моята снага.
Ала аз го презрях.
Презрях неговата обагрена брада, накъдрена и обнизана с бисер. Възненавидях неговите хитри уста, намазани с кърмъзна мас и посипани с прах от мирта. Намразих неговите жестоки очи, над които се виеха вежди, теглени с индийска чернилка. Не можех да търпя тежките му дрехи, накитени с едри камъни, които струват колкото цяло царство.
И аз отблъснах сладкото вино, което ми предложи с треперлива ръка — и не поех ни един от плодовете, що лежаха върху царския сребърен поднос.
Опротивяха ми песните, що свиреха моми от Ниневиа на кинор и псантер — и танците, що въртяха сред пиршеския чертог, ме отвърнаха, както девственица се отвръща от похотлив мъжки поглед.
Голямата златна чаша, по която се извиваха вси животни на земята, ми се видя пъклен потир с отрова на грях.
— — — — — — — — —
И след пира, кога царят остана с мене, аз отфърлих с презрение сластните му бърни — и тръснах с омраза неговите корави ръце.
И той се разгневи — и ме предаде на палачите.
— — — — — — — — —
В тъмната Кула на Мълчанието ме фърлиха джелатите на Асура — и там се подгавриха с името ми, свързаха моите ръце и насилиха снагата ми…
И ревях аз като лъвица, на която отнемат щенетата; ала те бяха силни и зловонна похот гореше в разширените им зеници — и те ме повалиха върху своите покривала, та се насладиха с чаровете на снагата ми.
— — — — — — — — —
И там, навръх Кулата на Мълчанието, ме оставиха те — на каменния връх, дето слагат мъртъвците, за да ги разкъсат орли през нощта.
— — — — — — — — —
Аз дочух над своята глава тракане на грабливи кълвуни и пърхане на хиляди чевръсти крила: те идеха — орлите на Асура — да раздерат на късове моята бяла снага, с която се гордееше преди години цял Масър.
Те наближаваха към мене и се готвеха да разръфат моята гръд — и да впият кълвуни в бедрата ми, които са се присънвали на вси мъже преди години.
Орлите предвкусваха чаровната плячка и летяха към мене: те фъркаха стремително; за да прободат с железни нокти очите ми, които бяха вдъхновили вси певци на Ниневиа и вси ваятели на Масър — и да разчекнат устата ми от които само един бе пил блаженство дотогава…
И — аз ги чаках.
Моите морни членове трепереха в предсещане на кървава болка — и кръвта ми мръзнеше на бавни талази, а сърцето ми бе престанало да бие…
Аз чаках — Годежа на Смъртта.
— — — — — — — — —
И сжали се над мене Хатор — страшната богиня на Любовта, — та ме избави от жестока смърт.
Пазачът на Кулата влезе при мене и бе облечен в дрехи на мъж, а после с нож прогони орлите, та ме изведе из Кулата на Мълчанието.
И през нощта преплувахме голямата река, за да се отървем от гнева на царя.
— — — — — — — — —
А един ден пред нас лъсна като сребърно огледало морето, което ме делеше от Масър и от моите забравени дни…
— — — — — — — — —
Той седеше на кораба до мене и ме стискаше в своите младежки ръце — и диреше устата ми.
А моите очи живееха още ужаса на прежните дни — и гневното лице на ниневийския сатрап играеше злобно сред лъчите на богат царски пир.
А там, зад него — се гърчеше в болки
О! О!
