— — — — — — — — —
И тогава слаб глас се разнесе, та стигна до ушите на Пророка.
И гласът бе тих като пърхане на нощна пеперуда — и той идеше отдалеко — гаче ли отдън сърцето му идеше.
И рече гласът му мудно и кротко:
„Пламък да си, не можеш дойде при Мене. Мраз да си — не можеш Ме стигна. Огньовете на седем пустини те делят от Мене — и ледовете на седем морета лежат между нас. Уплаши се от моето мълчание, Мохамед бен Абу Талеб: Защо се уплаши? Своя върховен миг не смогна да понесеш! Лъжа бе всеки глас, лъжа бяха до една сурите на небесната книга, лъжа бяха вси чудеса, що видя в и направи… Само мълчанието бе правда — а ти не можа да я понесеш! Горко ти, Мохамед бен Абу Талеб! Горко ти!“
И сепна се Пророкът, та запита втори път:
„Кой Невидим ми говори? Ти ли си, Аллах, или е Твоят враг?“
А мълчанието провисна изново наоколо — и мракът пак заби със своя тежък млат.
МИНАТКА
В онова време, кога вървеше по села и градове блаженият послушник на Пророка — праведният Али, в Дамаск живееше одалиска по име Минатка. От далечна Персиа бе дошла тя — и в Дамаск нямаше по-сръчна танцувачка от нея. Сам халифът от Багдад й прати три кантара злато — да играе в неговите сараи пред момци и царедворци.
Ала строгите суфи, които следваха проповедите на Али бен Юсуф, не обичаха Минатка и строго осъждаха съблазнителните игри на одалиската.
Те казваха, че Врагът на Аллаха движи членовете на жената, която буди грешна похот с танци, песни и сластни движения.
И предричаха, че зло ще я слети.
А вси младежи и старци, които обичаха хубостта на женска снага и гиздостта на любовно движение, коряха послушниците на Али бен Юсуфа и ги наричаха скопци.
Та се поде борба за жената и за правата на женски чар. И силеше се всеки да внуши, че следва вещанията на Пророка и думите му лежат в сурите на свещената книга.
А сам Али зле клеймеше своите противници — и предвестяваше гибел за града, защото похотливо око на жена е завлякло младежи и старци в пътеки на грях.
— — — — — — — — —
И чу се един ден, че върла язва налетяла одалиската. Едри струпеи покрили тялото й, та хубавицата не смеела да се покаже от дома си. А враговете на Али казваха, че вълшебникът с клетва изпратил връх Минатка този недъг. Али бърчеше лоб и мълчеше.
И дигнаха се недоволни и ругаеха открито съзерцателя, че с бесовска сила мъчи момата. Али не отговаряше нищо.
А кога минаваше край порфирната чешма, камъни летяха по него — и зли викове стигаха до ушите му:
— Убийте дервиша! С камъни смажете скопеца!
А той минаваше мълчалив и упорит — и бършеше с ръкав кръвта от своя спукан лоб.
И когато го заплашваха с нож, ако не изцери девицата, Али с корав глас отвръщаше:
— Не съм знахар — блудници да лекувам: нека се разкае — самин Аллах ще й даде лек!
— — — — — — — — —
И стигна до ушите на халифа вестта за страшния недъг на момата. И прати халифът да извикат Али при него. А кога дойде, каза му халифът:
— Зная твоите доблести, Али бен Юсуф — и благовонието на твоята мъдрост стигна престола на Аллаха, а славата на чудесата ти дойде чак до вратите на моя дворец. Не знам от що более момата. Ала чул съм силата на твоите молитви — и нищо не ти е отказал Аллахът. Помоли се, та привдигни болната, защото Минатка бе слава на земята и дар на небето!
А съзерцателят сбърчи лоб, па каза на халифа:
— О, слънце на правоверните, знам, че си избраник на Вечния — и в тебе гори милостта на Пророка. Ала не мога да лекувам по поръка. Сам Аллахът й прати раните, сам Той ще ги дигне от нея, щом се разкае. Твоят раб е Божи пръст — и по своя воля не прави нищо. С камъни ме биха твоите хора, ала и меч не може да промени гласа на сърцето ми: Минатка е блудница — и Вечният я набеляза, та с това да спази от допиране мнозината, що бяха поели път на грях. Не виждам още да е съзнала своя грях одалиската — и рано е да се моля за нея. Пусни ме да си вървя!
И Али бен Юсуф излезе.
А след няколко деня дойдоха послушници на Али, та го замолиха да навести одалиската, за да не умре момата в грях и клетва.
И когато влезе при нея, тя му посочи своето лице, разядено от болестта — и дигна ръце нагоре: а по ръцете й се виждаха ръждиви петна. И рече му Минатка:
— Погивам, учителю: изцери ме! Зло сторих пред Аллаха, че те не послушах. Ала гласа на своята кръв слушах — и ето до де ме доведе измамният шъпог на моята гордост! На всичко съм готова — кажи ми само що да сторя, та да се придигна!
И жал изпълни сърцето на Али — и дигна ръце над нея, па рече:
— Пред Аллаха и пред света дай обет да не пееш своите песни, нито да играеш своите танци, нито пък да се докосваш до мъж.
А момата прошъпна:
— Да бъде, учителю!
И тогава втори път дигна Али ръце над главата й, прошъпна молитва — и момата се усети читава.
И отиде си Али, а неговите противници притихнаха и начнаха да го хвалят. И вси говореха, че Аллах е действувал с ръката му, защото видяха чудото — и никой се не усъмни.
— — — — — — — — —
Ала лицето на съзерцателя бе тъжно и наведен бе погледът му.
И през нощта го налетя сън — и той видя, че върви низ градините на Аллаха. Ала тъмни бяха небесните градини — и мрак пълнеше замрели гранки. Една тъмна звезда висеше като угаснал светилник над градините.
И видя Али пред себе си голяма сянка, а в сянката две очи. И разбра, че Вечният стои пред него. И падна ничком, та Му се поклони.
А гласът се отдели от сянката — и властно му рече:
— Стани, Али бен Юсуф! Ти пръв път днес извърши грях и съд те вика при Мене.
А съзерцателят попита плахо:
— Кажи ми, Господи, греха — и назови престъплението ми! В незнание съм го сторил.
А Вечният отвърна:
— Помрачил е някой твоя взор, Али бен Юсуф, та мътно виждаш! От небесна ревност ти прокле Минатка, а от човешка жал я изцери! И ти й забрани да вие своите хора и да чупи своите танци пред Мене. Ти отне Моя избран цветец, Али бен Юсуф: ти Моето лале откъсна, та го фърли на сметта! Светли бяха небесните градини отпреди, а тъмни са сега. Ти погаси Моята звезда и тя виси мрачна и замислена над Моя рай. Скръб къса сърцето на одалиската — и тази скръб помрачава Моите небеса. Кога играеше Минатка своите танци, веселба пълнеше вси сърца — и Моите избраници гледаха отгоре, — а радост грееше на всяко лице. Хурия щеше да стане на небето Минатка, защото песните й бяха сладки като шербет, а игрите й бяха гиздави като буквите на свещения Алкоран. И тя щеше да услажда в небесните градини миговете на вси умрели на бран или живели в правда. Едничка тя знаеше сложния език на снажни трепети и с движения на тяло предаваше хубостта. Нейните нозе скачаха като мечове на архангели, лицето й разказваше гиздостта на Моята помисъл, ръцете й раздипляха мъдрост на небесно творчество, раменете й се клатеха като наплив на буря, гърдите й се извиваха като царски потир, бедрата й се сплитаха като молитви на вълшебник. Всички стави и жили танцуваха с Минатка, за да разбулят на земята това, що се твори в небето. Ти не трябваше да й забраняваш да играе. А съзерцателят дигна очи, па рече:
