И една нощ Мехар влезе при нея — и я овладя.
И момата спа с него.
А на сутринта рече момата на Макара:
— Познаваш ли ме?
А Мехар отвърна:
— Не съм виждал това лице. Как се казваш ти?
Ала като каза тези думи Мехар, момата се изкиска като бяс — и се изгуби.
А Мехаровите сараи се изпълниха със зловоние на бесовски грях…
И видя Мехар, че бяс го е подлъгал, за да го вплете в грях.
И затъгува Мехар — и отчаяние покри душата му.
— — — — — — — — —
И запали Мехар своите сараи. И пламъци облизаха ширни горници, та останаха само мермерни стени да стърчат като паметник на грях.
А Мехар тръгна низ пустинята, облечен в дрехи на дервиш.
И просеше хляб от бедуините.
И скри своето име Мехар, за да го не познаят кой е. А един ден го спря пътят му сред големите оази край Медина.
И студен извор подири Мехар, за да пие вода.
А като се наведе над извора, видя лицето си — и каза:
— Стар аз станах! Остаря от грях Мехар. Стар съм: време е да се прибера в гроба!
И с плач напусна Мехар очите на Свещения Град, та иде там, дето пустинята се слива с морето.
И там умря.
А като умря, цялата пустиня заплака по Мехара. И душите на вси праведници замолиха Пророка да прибере Мехара в небесните градини, ала не рачеше Мохамед да ги послуша.
Защото Мехар ба сгрешил.
И кога минаха седем години, през дните на свещената година, кога праведните празнуват смъртта на Пророка, сжали се Мохамед над Мехара — и реши да му отвори небесните градини.
И през нощта Пророкът изтръгна издушите на своите праведници по един алмаз, който е образ на тяхната добродетел.
И на сребърна лампада закачи алмазите. И до тях провеси алмаза, що бе изтръгнал от душата на Мехара.
И алмазът на Мехара блесна — и видяха вси праведници, че неговият алмаз свети като слънце и помрачава блясъка на вси алмази.
А Мохамед зачудено погледна — и свян зарумени лицето на Пророка.
И тогава дигна глас, та рече:
— Благословен — Синът на Съзерцанието, защото и Грехът се топи в душата му като лъчите на звезда. Истина ви казвам:
И вси праведници склониха лик пред Мехара, та го целунаха с целувката на праведника.
— — — — — — — — —
Нощ преваля и червените огнища гаснат едно по едно. По мермерните стени растат сенки — като безмерни сини крила: зора се сипе над пустинята.
Старите хаджии поклащат глави.
Очите им стоят още разтворени широко, гаче ли чакат да продължи приказката за Мехара.
И в пъстрия час на изгрева над пустинята пораства голямо цвете — като голяма обърната пирамида — и това огнено цвете цъфти над Мехаровите сараи.
От златното му венче се пукат лъчи — и багри огньове извиват към небето високи тичинки.
— — — — — — — — —
А белобрад хаджия дига очи нагоре, сочи цветето с костелив пръст и вика:
— Кандило е душата на Мехара — кандило пред Аллаха е душата му! Чака Мехар на небето своя Хадзар, та да слезе на земята и да цари хиляда години като Божи пророк!… И много мъдрост ще научи светът от него — и никой правоверен не ще бъде забравен.
— — — — — — — — —
А слънцето изгрява — голямо като алмаза на Мехара и чисто като спомена за него.
Изгрява — над мъртвите Мехарови сараи.
МЕРМЕРНА ЖЕНА
Припадат мрачини, пустинята гасне — и по пясъка се разнасят стъпки на невидими хора. Големи огнища лумват в далечината: закъснели призраци дирят пътеките, през които са вървели приживе.
— — — — — — — — —
… Живееше в Масър ел Каир именит магьосник, когото зовяха Джалма.
От Индия бе дошъл преди години, та бе донесъл страшни тайни, записани в дванадесет книги от кожа на тигър.
А книгите бяха подвързани с мед — и върху сребърни плочки с диаманти бе отбелязано съзвездието на Голямата Мечка.
Много се мълвеше за магьосника: и зло, и добро. С поглед убивал, казваха. Сластни сънища пращал нощем на девици, за да го дирят при пълнолуние.
И притча бе излязла низ града: „Джалма е властелин на, духовете, ала духът му е роб на Греха.“
И пазеха се от него.
Очите му бяха тъмни като кафе, а косите му — червени като заник.
Той седеше пред своята хижа край града, а край него се извиваха в опасни пръстени дълги змии. Те бягаха от погледа му и трепереха от допирането на ръката му.
А Джалма седеше неподвижно и шъпнеше молитви на незнаен език.
— — — — — — — — —
… Закъснели призраци се лутат из пустинята. И в мрака се възправи огромно видение: Бяла Жена от мермер пристъпва — лека като мъгла и студена като изваяние.
Тя разлива мраз по цялата пустиня — и Нейните гърди са ледни като две преспи сняг.
— — — — — — — — —
… Мина един ден край хижата на Джалма странно шествие.
Шестима роби носеха на свилено ложе млада жена.
А след тях робини и скопци държеха ветрило от паунови пера и кошници с плодове.
Дъщерята на халифа отиваше да види пирамидите.
А Джалма седеше неподвижно — и не видя никого.
Ала една змия се фърли след робите, сгърчи се като бич — и ухапа един носач за петата.
Момъкът изписка от болеж и отпусна дръжката на ложето. Другите се извърнаха — да видят що става.
Носилката спря.
Тогава завесите на багрия балдахин се разклатиха, женска ръка се подаде — и под коприната лъсна чарът на женски поглед.
Дъщерята на халифа подаде глава — и сгледа магьосника: кръстосал нозе, той седеше мълчаливо и я гледаше.
А неговият взор блестеше, пълен с ненаситни желания — и момата се засрами, та се дръпна.
Робите понесоха ложето — шествието замина нататък.
А Джалма стана като поразен — и дълго стоя прав, обърнат към следите на отминалите.
Босите крака на робите дълбаеха мокрия пясък, а сандалите на скопците врязваха в пръстта звезди.
— — — — — — — — —
… Нейните гърди са ледни като две преспи сняг.
Нейното дишане смразява като буря.
