Градът

По косите й лежат снежинки, а бялата й хламида блести като студено съзвездие.

Мермерната Жена минава — и гази огньовете със Своята стъпка, а пустинята замръзва, щом мине Тя.

— — — — — — — — —

… Вечерта Джалма изправи сребърен диск, запали черна смола и кора от кедър — и прочете заклинанието на Змея.

Ала на диска не се яви образ — и той не можа да разбере де се намира момата, що бе смутила сърцето му и фърлила въглен в душата му.

Димът на благовонията пълзеше нагоре — неспокоен и дирещ, — ала никакъв образ се не яви.

И магьосникът разбра, че момата носи талисман против черна магия.

И гняв сгърчи лицето му.

И разтвори тогава медните книги, та прошъпна най-страшното заклинание, което чупи вси талисмани и развързва всяка магия.

И след миг на сребърния диск излезе момата: тя излезе гола, пълна с чар и нега, ала в погледа й светеше презрение към Джалма — и в десницата й се виждаше ваза с отрова.

II стори се на магьосника, че тя му говори:

— Силом ме доведе! Не можеш силом да ме имаш: коснеш ли ме с ръка, ще изпия отровата!

И той обърна диска, за да види страшното…

— — — — — — — — —

… А пустинята замръзва, щом мине Тя.

В погледа й гори студено презрение, а в ръката й стои празна ваза.

Тя дири някого, ала не може да го намери. И заспалите камилари се сепват, извръщат лице — И се сгушват от страх под своите пъстри облекла.

Мермерната Жена минава.

… И властно се възправи магьосникът, та прочете още веднъж страшното заклинание.

И в мрака огнена стрела разряза простора — и в подземната хижа се разнесе мътна миризма на гола женска плът… пред него стоеше дъщерята на халифа.

Ала очите й гледаха тръпно, ръцете й се дърпаха назад, а членовете й трепереха.

И кога Джалма, пламнал от страст, прегърна с безумни ръце момата, по тялото му плъзнаха ледни тръпки: тя бе студена като мермерно изваяние…

Едната й ръка се бавно подигна — и пръстите й изрониха малка ваза от алабастър.

Магьосникът се наведе и взе вазата: капки отрова блестяха по дъното й …

— — — — — — — — —

И на другата заран Джалма напусна Масър ел Каир.

Празна зееше неговата хижа. Змиите бяха измрели.

По сребърния диск имаше ръжда.

— — — — — — — — —

Преваля нощ.

Пустинята пламва от огньовете на невидими призраци.

Някой дири в мрака пътеките, през които е вървял приживе.

Далече — там, дето свършва големият венец от пламъци — се чува задавен лъвски рев.

С дълги сребърни игли пронизва студът тъмната снага на пустинята.

Голяма Мермерна Жена минава, както минава вечер, както минава тежък сън, както минава отломка от песен…

Тя върви — и звездното було, що замята главата й, блести от снежинки, а на челото й трепери едра звезда от лед.

Нейната дреха се разклаща като снежна коприна — и там, дето мине, бликват ледни кладенци.

Тя дири Джалма, за да измие с кръв петното на момински блян — и да прати смърт на мъжа, който е раздрал душата й на младини.

— — — — — — — — —

… И Тя говори — а гласът й е глас на ледна буря:

— Елате след мене, пълноснажни девици и верни жени: елате вси, които е коснал с похотлив поглед червенокосият — елате да отмъстим!

— Нашите клетви ще го стигнат дори накрай земята — и нашите ръце ще го задушат като пръстени от лед!

— — — — — — — — —

И Мермерната Жена отминава — а след Нея глъхнат тежки стъпки на безброй невидими: в мълчанието на пустинна нощ отглъхват стъпките на тежко мермерно изваяние…

Гаснат огньовете. Сънят бяга от клепачите. В сърцето пълзи страх, а погледът неволно изпраща надалеч стъпките на отминалата Мермерна Жена.

СЛЪНЦЕТО Е УГАСНАЛО

Зад тези стени слънцето прониква само на пладне.

Фараони са спали някога тук.

В мрачните ходове, вдълбани в скалата, са лежали саркофази от сиенски камък: царски мумии са спали някога тук.

Един ден незнайни мъже са счупили входната плоча и са изнесли някъде мумиите.

Не знам къде са ги отнесли.

По тревясалите плочи на гробницата пълзят хамелеони. Очите им се въртят като стъклени кълба. Те дирят нещо с очи.

Те не могат го намери.

— — — — — — — — —

Зад тези стени се влачи като ленива ивица Нил.

Сребърни лодки са плували някога там.

По лъскавите петна, раздиплени под лампада от лъчи, са се плъзгали празнични кораби от кедрово дърво: сребърни лодки са плували някога там.

Един ден нечакан прилив е завлякъл лодките и ги е затрупал с мокра глина.

Не знам къде ги е потопил.

По мазната пръст на брега подскачат лениви ибиси. Крилете им тежат като мокри корабни платна. Те дирят нещо с очи.

Те не могат го намери.

— — — — — — — — —

Зад тези стени се диплят морни изпарения.

Жъртвен дим е кадил някога тук.

По окълцаните картини, писани с пъстри бои, миризлив чад е сплитал тайнствени образи: жъртвен дим е кадил някога тук.

Един ден непознат жрец е счупил изваянията и ги е заровил някъде.

Не знам къде ги е заровил.

И в този ден слънцето е угаснало.

Сега по стълбовидните стени се плъзгат скорпиони. Нозете им се сплитат като отмалели членове на старец. Те дирят слънцето с очи.

Те не могат го намери.

Защото в онзи ден, когато мумиите са били отнесени, лодките — потопени, а кумирите — счупени: в онзи ден Слънцето е угаснало.

СКАЗАНИЕ ЗА ПОТОПА

Някога, преди хиляди-хиляди години, нямаше ни пустиня, ни камили, ни оази с палми.