— Но защо, Господи, я изцери чрез моята ръка: защо направи чудото тъкмо тогаз, когато тя даде обет да не танцува?
Ала сянката бе изчезнала — и Вечният не отговори. Пред очите на Али тъмнееха небесните градини и мрачини висяха безгласно.
— — — — — — — — —
Когато Али се събуди, послушниците му казаха, че на голямата стъгда среди Дамаск танцува Минатка.
Той скочи като уплашен и излезе. На стъгдата се бе сбрал народ, та не можеше да се мине. А сред народа, върху скъп персийски губер, играеше одалиската. Очите й чаровно замираха в сънлива нега, коремът й се извиваше в змийско гърчене, а бедрата й се чупеха в сластна гънка.
Али видя това — и лицето му се сгърчи от болка. И той разкъса с бесни ръце веригата от хора, та си проби път к влезе в средата. И там с див глас извика като звяр:
— Махнете се! Не я гледайте: бяс я изцери вчера! Бяс извърши чудото, защото бяс й прати болестта! Пръснете се, че язви ще ви покрият до един!
И когато го уловиха, за да го изфърлят вън от средата, видяха пяна по устата му — и кръв — по очите му…
— — — — — — — — —
А Минатка играеше…
В очите й се топеше лазур на арабско небе, а ставите й се гърчеха на трепетни вълни — като облаци, които се сливат ведно, защото Слънцето си пробива път през тях.
МЕХАРОВИ САРАИ
Край големия път на поклонниците стърчат безлюдни сараи, дето кервани се тълпят да нощуват.
Там не нападат разбойници, защото се боят да не очернят паметта на Мехара: Мехарови сараи са били някога тези развалини.
Нощем чакали и диви псета се сбират да делят между сивите стени плячката на пустинята. А денем по червената пръст пълзят черни змии, излезли на припек.
В неделята веднъж се сбират поклонници на път за Медина, та нощуват в развалините.
И по високите каменни стени полазва пламъкът на червени огнища, а белобради хаджии седят, заметнати с дрехи от чоха — и приказват тихо за Мехара.
Мехар е живял някога тук.
Мехар знае всеки правоверен.
— — — — — — — — —
… Чиста бе душата на Мехара, ала много съблазни му прати Съдбата; намери късмет да го целуне Пророкът с целувката на праведник.
Мехар бе от онези, които наричат себе си бегташии, а знайно е: не обича Пророкът бегташиите. Кога умре бегташия, душата му снове около джендема като вярно псе — и дири господар да я введе в градините на Аллаха.
Ала никой не ще пусне бегташия при Бога — и дори в джендема се боят от тях, та и там няма за тях място.
Разказват приказки за Мехара: до жена се не докосвал на младини, от кора до кора знаел сурите на Свещената Книга, пророчески сънища виждал.
Ала — знае ли се? — може приказки да си останат!…
И издигна Мехар сараи — до Бога високи — и заключи там душата си — да я спази от съблазни.
Ала чут ли е — стени от грях да пазят?
Млад бе Мехар — и боеше се от грях. А кръвта му кипеше — и нощем го посещаваха сластни сънища.
И всуе триеше очи: гласът на младините гърмеше в неговите жили и премрежваше погледа му.
В мигове на ледно съзерцание до него стигаше като морски грохот далечният глас на живота — и разумът заспиваше, за да се разкрият забравените спомени за видени съблазни — и слушани грехове…
Той търсеше нови светове, а край него пустиня раздипляше червена свила.
Мълчание на топли пясъци го окръжаваше — и пустинята тръпнеше като пламнала жена, която го чака.
А мълчаливите пясъчни хълмове стоеха пред него като бедра на легнали моми, които чакат огнено докосване на пръсти…
И сред бял ден се тълпяха видения от пламък и зной край него: — стадо от сенки вземаха образ на пълноснажни моми, нескритн от никаква одежда…
И те се тълпяха, те се тълпяха безчислени пред него и му казваха:
— Защо мълчат очите ти, Мехар. Защо са ледни твоите пръсти?
Тъй му казваха голите моми, за да го съблазнят.
А той свеждаше очи надолу, за да не ги гледа.
Защото пред погледа му кипеше грешна мъгла и миризма на гола снага потапяше в пламък душата му.
— — — — — — — — —
А нощите му се пълнеха с неутолено бълнуване — и Грехът пълзеше като змия по стъпките на неговия сън.
Огърлица от пламъци се виеше над душата му — и безчисли жени чупеха пред него пламнали бедра…
Жени дохождаха — жени с гръд като трендафил и с усмивка на девственици, румени от свян, — за да прелъжат неговия сън: те го сковаваха с усмивката си — и той ги поглеждаше.
И тогава изведнъж ставаха други: пред него лумваше позорът на сочни женски уста, кикотеше се пияният мирис на срамни черни коси, съскаше потайният шъпот на тъмни кътчета от тялото…
И неговата пламнала глава падаше безсилно, а ръцете му се протягаха, за да потърсят затаените сладости на чужда снага.
Грехът идеше — властен като цар — и младежът виждаше черни пръсти по душата си…
Мехар потъваше в непознати падини, кракът му се плъзваше надолу, а вдън бездната
— — — — — — — — —
Ров на спасение ровеше Мехар за себе си, а ров на Смърт изрови…
Един ден керван мина през пустинята. А с кервана вървеше млада мома. И те потропаха на вратите, за да ги прибере Мехар в сараите си през нощта.
Ала Мехар не отвори.
И те си тръгнаха нажалени.
И тогава глас каза на Мехара — гласът на неговата душа му каза:
— Сараи си дигнал — от грях да се пазиш, а ето че грях извърши! Зверове ще разръфат братята ти отвън, а ти стоиш и пазиш от съблазън своята дребна душа!
И сжали се Мехар, та отвори, извика пътниците — и ги прибра.
И спаха там.
А момата се разболя през нощта — и заранта не може да тръгне с кервана.
И оставиха я там, оставиха и брата й при нея — да бди, додето се придигне момата.
А Мехар видя, че момата е хубава — и се силеше да я не гледа.
Ала очите му сами диреха снагата й — и грях влезе в душата на Мехара.
Придигна се момата наскоро, ала Мехар падна болен: от севда заболя Мехар — от севда по момата…
Орис беше: от орис не можеш отбегна.
И случи се, та змия клъцна брата на момата — и той умря.
А момата остана в Мехаровите сараи, защото нямаше де да върви сама.
