— Глупава си — рекъл попът ядосано и хлопнал вратата след себе си.
Агеда вдигнала рамене.
— Нашият господар — казала тя на клисаря — е станал нещо много докачлив. Не му се угажда лесно. Че отде да знам аз колко струват кралете?
И се заловила отново за работа.
А попът отишъл при кмета. Сетне посетил аптекаря, нотариуса, пристава. Запитал обущаря, шивача, бръснаря и дори седларя. Но колкото ловко и да задавал въпросите си, не получил умен отговор. Никой в селото не можал да си представи като каква ще да е цената на един крал, траенето на едно пътуване около земята и грешката на една коронована глава.
Дядо поп слабеел, бледнеел и жълтеел от ден на ден все повече и повече. Дрехите му висели на измършавялото тяло като на закачалка, вместо да прилепват като по-рано. Доминго плачел от жал, като го гледал. Попът на Сан Блас тежел на 25 май само 50 кила: нещо нечувано и — може да се каже — дори недостойно за един свещеник.
Оставало му само едно: да запита свещениците по околните села. Наистина за гордостта на попа от Сан Блас това било донякъде унизително, но нима разходката в Севиля на магаре не ще бъде по-унизителна? Той заповядал на Доминго да му оседлае мулето и да му приготви в кошниците храна за няколко дена.
Клисарят изпълнил заповедта и се приготвил да придружи господаря си.
— Аз заминавам сам — рекъл грубо попът.
— Не е възможно, дядо попе. Ти ще изгубиш пътя. Ще се удавиш в някоя река. Змия ще те ухапе. Разбойници ще те оберат, а може и да те убият, не дай боже!
— Остави ме да вървя, глупчо! Недей ме заплашва с десетте наказания, които е пратил бог на египтяните, за да пуснат евреите. Аз не съм дете. Навред в околността всички познават свещеника от Сан Блас и всеки го почита: кой няма да го упъти? Па и аз не съм магаре — да изгубя пътя.
Доминго все още държел поводите на мулето.
— Моля ти се, дядо попе, позволи ми да дойда с тебе: аз ще водя мулето. То е своенравно и дяволито като някоя хубава госпожица. Щом види, че ме няма мене да го водя по правия път, веднага ще ти изиграе някоя игра, та има да се чудиш.
Но попът изгледал клисаря толкова страшно, че оня млъкнал и отпуснал поводите. Господарят му заминал.
Не минало и час и свещеникът от Сан Блас изгубил пътя. Той пуснал мулето да върви, където му видят очите, докле стигнало до едни храсталаци. Едно момче, сухо и тънко като скакалец, пасяло наблизо три кози.
— Хей, момче, накъде води тая пътека, дето минава край тоя храсталак?
— Наникъде, дядо попе. Нали я виждаш, че нито води някого, нито минава нанякъде, ами си лежи и не мърда!
— Ей, че си твърдоглав! Как се викаш!
— Аз се не викам никак и никога. Хората ме викат, когато им потрябвам.
— Не те е срам? Кажи ми, хитър нехранимайко, как наказват във ваше село такива маймунчета като тебе?
— Когато остареят, правят ги кочове — отговорило козарчето и се изсмяло.
Попът останал поразен от голямата безочливост на момчето. Значи, на един час раздалеч от Сан Блас има хора, които не признават прочутия тамошен поп. Чудна работа!
— Ееееех, де да бях дебел, какъвто си бях по-рано! Тогава всички щяха да ме уважават. А сега!
И той почнал да проклина краля и неговите дяволски гатанки.
Понеже от козарчето не можал да изтръгне ни дума, свещеникът се оставил на мулето да го кара, дето си ще. След час-два то го отвело в едно село.
Тъй попът обиколил за пет-шест дена всички свещеници в околността, които преди това презирал поради тяхната простотия. Той се силел да бъде към тях много любезен, дано изкопчи от някого отговор на трите въпроса. Но нищо не научил. Скитал се с мулето от село на село, кога недоял, кога недоспал. Когато се върнал в Сан Блас, тежел само 40 кила, а ни на един въпрос не бил научил отговора.
Като приближил до селото, той решил да си опита за последен път късмета. Чувал бил, че една баба, на име Долорес, е голяма познавачка. Мнозина отивали при нея да им каже, ако имат нещо изгубено или открадното, къде е. И тя познавала. Но попът се подигравал и с нея, и с ония, които се допитвали до нея. Срещнал една жена и я запитал къде живее Долорес, познавачката.
Жената му показала къщата и го запитала:
— Защо ти е, дядо попе? Искаш да се посъветваш с нея ли?
— Не е твоя работа! — отсякъл попът.
Влязъл в двора. Там седял един кърпач и набивал клечки на една подметка. Попът слязъл от мулето и седнал да си почине на столицата. Съсипан бил от път.
— Добър ден, приятелю — казал той на кърпача. — Ще ли бъдеш тъй добър да извикаш Долорес?
— На драго сърце, дядо попе. Долорееес! Никой не отговорил.
— Можеш ли я извика още веднъж?
— Разбира се, дядо попе. Долорееееес! И тоя път се не обадил никой.
— Извини ме, приятелю, но, моля ти се, извикай я за последен път.
— Бива, бива. Долорееееееееес!
Но и на третия път се не отзовал никой. Попът станал и запитал кърпача:
— Сигурен ли си, че Долорес си е в къщи?
— О, не. Напротив, дядо попе. Тя замина още преди два месеца за Севиля.
Попът се ядосал:
— Защо тогава я вика три пъти, а ми не каза, че не била тука?
— Не се сърди, дядо попе! Ти запита ли ме дали е тука? Не. Ти ми поръча да я извикам и аз ти услужих. Вината си е твоя.
Попът разбрал, че и тук са се подиграли с него, но си преглътнал яда.
— Изгубил съм всяко уважение — си казал той. — И кърпачите се подбиват вече с мене.
Качил се на мулето и си отишъл в къщи. А тоя ден бил 31 май. Мулето препускало весело към обора, а дядо поп скръбно повтарял на ума си, както се клател на него:
Доминго се притекъл да снеме господаря си от седлото и да го пренесе на леглото. Като го видял полумъртъв и бледен, жълт като слама, той го запитал:
— Защо ми не кажеш, дядо попе, каква ти е мъката?
— Не е твоя работа. Остави ме на мира!
— Как да не е моя работа? Не мога вече да те гледам, че страдаш и се топиш. Колко хубаво беше едно време, когато ти бе най-дебелият човек в целия окръг. А сега… позволи ми да ти помогна, с каквото мога.
— Да ми помогнеш ли? Ти ли ще ми помогнеш?
— Че защо не, дядо попе? Недей мисли пък, че като съм клисар, та съм говедо. Нали знаеш, че малки колела карат големи коли?
Попът мълчал и само охкал от умора и мъка. Клисарят продължил:
— Най-после, дядо попе, няма защо да се преструвам, че не знам онова, което знам.
Попът го погледнал подозрително:
— Знаеш ли? Какво знаеш? Нищо не знаеш!
— Знам, че утре по улиците на Севиля едно магаре ще разнася…
— Млък! — викнал попът, като скочил. — Дума да не си казал повече, ако не искаш да те пребия!
— Защо, дядо попе? Не виждаш ли, че искам да те отменя? Пусни ме да отида аз при краля вместо
