изслушаш.
— Добре. Що има да кажеш?
— Има да кажа това, че светлият господар е много щедър. Дори да речем, че е заслужено да се плати на оня поет по жълтица за стих, златото и елмазите, които заповядваш да му дам, биха платили не сто и двадесет хиляди стиха, а повече от триста хиляди. Тъй ми се струва. Твоя воля, господарю, но аз мисля за тебе и мисля, как да се направи, та всички да те почитат. Казвам си на ума: „Какво ще си рекат людете, като се разчуе, че шахът дава за един куп ръкописи цял слонски товар злато, а на това отгоре и торба с елмази?“
— Е, какво мислиш, че биха си рекли?
— Биха си рекли, светли господарю (извинявай, че съм откровен) — биха си рекли, казвам, че шах Махмуд или е изгубил ума си, или е бил пиян.
— Тъй ли? Е, какво казваш да направя?
— Ето какво. На твоя Фирдуси му стигат и шестдесет хиляди сребърни диреми. Той ще бъде благодарен и преблагодарен. Ако ли пък искаш да полудее от радост, прати му и торбичка бисери.
— Добре. Прави каквото знаеш!
Хасан-Мейменди натоварил на кон сребърните пари и торбичката с бисери — и Аяз подкарал коня към банята, дето се надявал да намери Фирдуси. Поетът бил наистина още там. Когато излязъл от банята, Аяз му казал:
— Ето, приятелю, заплата за твоите ръкописи.
Фирдуси се зарадвал.
— Да отидем, — рекъл, — в къщата на вдовицата. Там мисля да преспя, а утре ще потегля към Шадаб.
Когато стигнали до къщата, разтоварили коня. Вместо злато, както очаквал Фирдуси, в торбите се оказали сребърни монети — диреми. И то — само шестдесет хиляди. Освен тях, имало торбичка бисери, — съвсем дребни, все евтини.
— Приятелю, — рекъл Фирдуси скръбно, — шахът си не устоя на думата. Той беше обещал да ми даде по жълтица на стих, а не по половина дирема. Аз не мога да приема тия пари.
Тогава Аяз му разказал, какво е говорил Хасан-Мейменди на шаха.
— Добре, — казал гневно поетът. — Не ми е за парите — не за пари съм работил толкова години, нито за слава. Но ако царете на тая земя престанат да бъдат честни, всички люде ще станат разбойници. Кажи това на шах Махмуда! Вземи тия двадесет хиляди диреми и торбичката с бисери — подарявам ти ги, като приятел. Двадесет хиляди ще дам на тая бедна вдовица — да ме благославя. А последните двадесет хиляди ще раздам на сиромасите, които просят пред джамията. Върни се в двореца и кажи на шах Махмуда, че Абулказим, когото сам той нарече Фирдуси, няма нужда от неговите пари — той си отива тъй беден, както е дошъл, преди години, в тоя град.
Аяз се върнал в двореца и повторил на шаха точно думите, що бил изрекъл Фирдуси. Махмуд повикал ковчежника и почнал да го гълчи, че по негова вина е постъпил несправедливо.
— Аз бях намислил добре да постъпя, — рекъл той, — но ти ме надума. Сега всички в царството ще узнаят за станалото, защото Фирдуси не е от ония, които мълчат. И какво ще каже светът за мене? Ще каже: „Шах Махмуд отяжда от залъка на людете. Обещава да плаща по жълтица за стих, а дава десет пъти по-малко! И това било цар!“ Да, да — тъй ще кажат. Защото те не знаят, че имам лоши съветници, като тебе.
— Светли господарю, — рекъл Хасан-Мейменди, — никой няма да каже тъй. Ако чуят оногова да се оплаква от шаха, че му бил дал малко, всички ще му кажат: „А ти какво искаш? Да не би да ти се ще — господарят да ти изсипе цялата си хазна? Та ти требва да се благодариш за всичко, каквото ще ти даде той! Да не мислиш, че ти го дава, защото си го заслужил? Той ти го дава като дар. И медна монета да ти даде, и сто хиляди жълтици да ти плати, — еднакво трябва да му бъдеш благодарен. Дори не сребро или злато, ами и шепа кал да ти даде, ти требва от признателност да си залепиш тая кал на очите, както се лепи лек против очебол“. Тъй ще му рекат, господарю, умните люде.
— Разумно говориш, — казал шахът. — Тоя Фирдуси е безобразник и неблагодарник. Ще го науча аз него, как се отговаря на цар! Утре на пладне ще го уловите и ще го доведете вързан на площада пред двореца. Тъкмо когато людете се връщат от работа, ще заповядам — пред всички да го хвърлят на камъните и сто слона да минат през него.
В това време Фирдуси отишъл в джамията да се помоли. Като си свършил молитвата, той написал на стената — тъкмо там, дето обичал да застава шах Махмуд, — следните думи:
„Щастливият дворец на Махмуда, цар на Забулистан, е като море. И то какво море! — Брегът му се не вижда. Когато чуете да ви кажат, че оня, когото шахът нарече Фирдуси, е нирнал в морето, за да намери бисери, а е извадил само пясък, отговорете, че за това не е било виновно морето, а Фирдуси. За да извадиш бисери, требва да те казват не Абулказим или Фирдуси, а Хасан-Мейменди“.
Като излязъл от джамията, поетът раздал на просяците двадесетте хиляди диреми, що му били останали, и се прибрал в къщата на вдовицата. Влязъл си в стаята и легнал да спи, за да стане на заранта рано и да потегли на път. Но още не си бил склопил очите, стаята се изпълнила с ярко сияние — също като това на кръстопътя, през оня ден, когато поетът бил решил да се върне в родния си град. Отново се явил ангелът и казал на Фирдуси:
— Не се бави, а веднага тръгни на път! Извън градските врати, които водят към север, ще видиш обуздан кон. Яхни му се и му охлаби поводите! Където се спре, там слез! Шах Махмуд е заповядал да те убият. Не тръгнеш ли веднага, изгубен си. Ставай!
Като изрекъл тия думи, ангелът изчезнал. Фирдуси тръгнал, без да се обади някому. Слънцето било още високо. Като минал през северните врати, сякаш изземи излязъл бял арабски кон, богато оседлан, със златна юзда. Погледът му бил не поглед на кон, а на човек. Яхнал го Фирдуси и жребецът полетял. На мръкване ездачът пристигнал в столицата на княз Рустема. Конят се спрял пред двореца.
Стражите запитали поета, кой е и кого търси. Той отговорил:
— Името ми е Абулказим, а ме наричат Фирдуси. Пиша песни. Вашият господар ме беше поканил преди време на гости. Късно ида, но ида.
Съобщили на княза. Той излязъл сам да посрещне Фирдуси. Поканил го на трапезата, нагостил го богато, сетне му дал най-хубавата стая — да си почине, защото било късно, а много път бил изминал поетът.
На сутринта те се разговорили на дълго. Фирдуси разказал на княза, как е прекарал в двореца на Махмуд и как му е платил шахът за дългата тринадесетгодишна работа.
— Знам го, — рекъл княз Рустем. — Той е такъв; хитри и завистливи мъже го надумват и той ги слуша. Ти трябва да му се обадиш от тук. Напиши му няколко стиха, но тъй ги напиши, че — като ги прочете, додето е жив, да ги не забрави! Нека знае, че и поетът е човек. Дори нека знае нещо повече — всеки може да стане цар, но за да бъде поет, трябва да се е родил поет. Само недей му обажда, къде си — той е страшно отмъстителен.
Фирдуси написал на шаха следното писмо в стихове:
