Князът пратил писмото по свой човек, но му поръчал да не казва, къде е поетът.
— Ще го дадеш на стражите да го предадат на Аяза, а той ще го даде на шаха. И веднага ще се върнеш.
Аяз получил писмото, прочел го и заповядал на стражите да му доведат човека, който го е донесъл. Излезли да го търсят, но го не намерили — той си бил отишъл. Аяз предал писмото на шаха. Като прочел стиховете, Махмуд се ядосал много. Той скъсал писмото и хвърлил късчетата през прозореца, па повикал най-бързите си войници и им заповядал да намерят Фирдуси.
— Който ми го доведе, — рекъл, — ще получи за награда петдесет хиляди диреми и златотъкана дреха.
Бързогонците тръгнали на разни страни — да дирят поета. Като чули, че е обещана голяма награда, и мнозина други се заели да търсят Фирдуси. Някои от тях се върнали още след два-три деня, без да го намерят.
— Никой не го е виждал и никой го не знае, къде е, — рекли те на шаха.
Същия ден, когато тръгнали бързогонците, един от придворните свирачи, минавайки по двора, видял късчетата от писмото на Фирдуси. Той ги сбрал, залепил ги и прочел стиховете. Като се срещнал с другари в кръчмата, прочел и там писмото. Всички го научили наизуст и започнали да го повтарят. Скоро целият град знаел стиховете. Измислили им и глас, па почнали да ги пеят.
Един ден Фирдуси седял в беседката на княжеската градина и пишел песни. Никой го не знаел, че е там. По едно време се чул разговор. Две танцувачки, които отивали в двореца (тая вечер щяло да има угощение, та ги били повикали да играят) се спрели да си наберат трендафили, за да се накитят.
Едната запитала другарката си, дали знае името на оня мъж, който е гостенин на княза.
— Не, — отвърнала запитаната, — не го знам, но стражите ще да го знаят. Защо питаш?
— Защото са надошли в града мъже, които търсят някакъв Фирдуси. Шах Махмуд давал много пари на оногова, който го хване и му го отведе.
— Е, та що? Да не мислиш ти да вземеш наградата?
— Не, но си мисля, че може зло да сполети нашия господар, ако шахът се научи, че беглецът се крие в двореца му. Може война да му отвори. И току-виж, че за нищо и никакво се избили сума люде. Да бях на мястото на тоя беглец, веднага щях да се изнижа из двореца — да не ставам причина да страдат невинни заради мене.
Танцувачките отминали. Когато влезли в двореца, и Фирдуси влязъл, но през друга врата. Отишъл си в стаята, прибрал си нещата, извел коня от обора, яхнал го и полетял отново — натам, накъдето го отнесе жребецът. След цяло денонощие бяг, конят се спрял в Багдад, пред къщата на един търговец, много богат човек, най-заможният в оня голям град.
Слугите излезли да посрещнат гостенина, те мислели, че е някой сродник или приятел на господаря им. Фирдуси слязъл от коня и запитал, вкъщи ли си е домакинът. Отвели го при търговеца. Поетът му казал, кой е, отде иде и по каква причина се е озовал в Багдад; нищо не скрил.
Домакинът казал:
— За мъже като тебе моята къща е широко отворена. Добре си дошъл. Аз почитам учените люде. Ако искаш, бих могъл да те отведа и в двореца, при нашия халиф — Кадер-Билла. Той обича поетите.
— Не, — рекъл Фирдуси. — За сега ми се иска — князете и царете да ме не знаят, къде съм. По-после ще видим. Но и тебе казвам, че ме дирят — главата ми е оценена. Ако се боиш — да не би да ти навлека беда, ще си вървя, ще си обръсна главата, ще се облека като дервиш и ще тръгна с торба на рамо по света.
— Няма защо да правиш това, приятелю. У дома никой няма да пита, ни — кой си, ни — откъде си.
Поетът заживял в къщата на богаташа-търговец. Той пишел песни и му ги подарявал, а домакинът ги давал на преписвачи и разпращал преписите на свои познати — князе. Багдадският халиф също получил препис от три-четири песни. Те му допаднали много и той известил на търговеца, че иска да види непознатия поет.
Нямало що да се прави: Фирдуси требвало да отиде в двореца. Търговецът го пременил богато и го отвел. Поетът прочел най-новите си песни. Халиф Кадер-Билла останал възхитен. Той надарил поета с разкошни подаръци и го задържал в своя дворец.
Но през това време и до шах Махмуда стигнали преписи от песните. Той познал веднага, че тия песни са писани от Фирдуси — никой друг не можел да пише така. Узнал шахът, от кой град идат песните: от Багдад. И веднага написал на халифа заплашително писмо. Писал му той, че — ако не окове Фирдуси във вериги и му го не прати веднага, — да си мисли.
Халиф Кадер-Билла получил писмото, усмихнал се и го подал на Фирдуси — и той да го прочете. Поетът го прочел, па се замислил.
— Защо се умисли? — запитал го весело халифът. — Да не мислиш, че ме е страх от шах Махмуда? Ще му разпердушиня войската, че има да ме помни! Я запей някоя весела песен!
Но Фирдуси казал:
— Не ми е до песен, господарю. Защо да се избиват заради мене люде, които ме нито знаят, нито познават? Ако не съм могъл да направя на другите добро, защо да се не пазя — поне зло да им не правя? Пиши на шах Махмуда, че преди да получиш писмото му, аз съм изчезнал от Багдад и никъде не са могли да ме намерят твоите мъже.
Колкото и да увещавал халифът Фирдуси да остане, оня настоявал на своето: ще тръгне, та ще тръгне! И тръгнал. Кадер-Билла го обсипал с подаръци и злато, но поетът взел толкова, колкото можел да носи конят. Сбогувал се с халифа, минал край къщата на търговеца, простил се и с него и пуснал отново жребеца по широкия път.
Конят препускал цяла седмица. Само от време на време се спирал, колкото да може ездачът да се нахрани, да пийне вода и да дремне час-два. После пак политал. Най-сетне навлязъл в областта Куистан, която управлявал княз Назир-Лек. Той бил слушал за Фирдуси. И нему бил пратил търговецът преписи от песните. Князът излязъл и посрещнал с голямо тържество поета. Приел го много любезно и му отредил за живелище летен дворец, извън града, всред хубава гора.
— Тук можеш спокойно да си пишеш, — му казал той, — без да се боиш от бързогонците на шах Махмуда. Той е мой добър приятел и — като узнае, че си ми на гости, — няма да те безпокои.
Фирдуси се заловил за работа. От време на време князът отивал да го посети. Веднъж, като го запитал, що прави, поетът му казал, че се е заел да пише книга, в която мисли да разкаже в стихове целия си живот.
— Който я прочете, — добавил той, — ще разбере, какви неправди съм теглил от шаха и от неговите съветници.
— Да речем, че това е добро, — казал князът, който бил мъдър човек. — Но каква полза ще имаш от това ти? Вярвам, че ще разкажеш всичко точно тъй, както си е било. И който го прочете, ще се възмути. Ще прокълне оня цар, който е бил несправедлив към тебе, и неговите царедворци, които са те хулили, клеветили и чернили. Та що от това? Като разказваш за злото, ще ли го премахнеш? Не е ли по-добре — съвсем и да не говориш за него?
Фирдуси се замислил.
— Прави думи казваш, — рекъл той на княза. — Но ти забравяш, че неправдата трябва да бъде наказана. Ти не наказваш ли злодейците в своето княжество?
— Наказвам ги, — отвърнал князът, — защото съм длъжен да ги наказвам. Но, преди да ги накажа, аз ги съжалявам и гледам някак да ги поправя, ако мога. Не, недей мисли, че шах Махмуд или Хасан-Мейменди ще станат други, като разберат, че всички знаят, как са се отнесли към тебе. Да бях на твое място, бих оставил на Аллаха да ги накаже, ако заслужават наказание.
— Да, — рекъл Фирдуси. — Сега и мене се струва, че тъй ще бъде най-добре. Давам ти дума, че няма да пиша тая книга. Каквото съм написал, ще го скъсам. Ще почна пак да пиша песни.
Когато — след десетина деня — княз Назир-Лек отишъл да навести гостенина си, Фирдуси му прочел няколко песни, току-що свършени.
— Песните са много хубави, — рекъл князът. — Голяма радост ми е, че ги написа в моя град. Дори само
