една такава песен да напише човек, ще може да каже с чисто сърце, че не се е напразно родил. Дай ми ги! Ще поръчам да се препишат и разпратят — всеки требва да ги знае.
Когато песните били преписани, княз Назир-Лек пратил по един препис на шах Махмуда. Към песните добавил писмо, в което укорил шаха, че се е отнесъл много несправедливо към Фирдуси. Той му писал, че не требва да слуша лоши съветници, като Хасана-Мейменди, който не само не е плащал цели тринадесет години заплата на поета, но не му е давал дори хляб и дрехи.
Като получил писмото, шахът се най-напред разсърдил. Но после размислил и разбрал, че приятелят му има право да го укорява. Той слушал всеки ден, щом излезе от двореца, оная къса песен, която пеели всички, — песента за бедния Абулказим, що живял тринадесет години в двореца и го напуснал пак беден. А тъкмо няколко деня преди това бил прочел в джамията ония думи, които бил написал на стената поетът, — думите за морето и бисерите. Те го огорчили, но той разбрал, че са прави. Шахът повикал най-верния си човек — Аяза, за да се посъветва с него. Показал му писмото и песните. Аяз ги прочел и казал:
— По-преди, когато гражданите знаеха, че в нашия дворец живее най-великият поет на Персия, всички навеждаха глави, колчем минат край вратите. А сега, като знаят, че Фирдуси е прогонен от тук и са разпратени бързогонци да го дебнат, сякаш е звяр или разбойник, — право да ти кажа — всички обръщат глави на страна, минат ли край двореца. Не зная, кой е виновен, ала това е така. Много тежко ще ми бъде, ако чуя — не дай Боже! — някой ден да поменуват с проклетия името на моя господар, който е позволил на клеветниците и завистниците да го склонят към неправда. Защото — помни това, господарю — народът обича Фирдуси. От ден на ден все повече и повече го обиква.
— Имаш право, мъдри приятелю, — рекъл шах Махмуд. — Хасан-Мейменди ме е лъгал толкова години. Не ща — людете да мразят мене, вместо него. Ще го накажа.
Още същия ден Хасан-Мейменди бил обесен на главния площад — за назидание на придворните.
Веднага след това, шахът заповядал да натоварят на камили сто и двадесет хиляди жълтици и торба елмази, па да ги откарат на Фирдуси, чак в двореца на княз Назир-Лека. Но когато пристигнали там, пратениците се научили, че поетът е вече заминал за родния си град. И те подкарали кервана към Шадаб.
Фирдуси намерил своите имоти занемарени, лозята — трънясали, нивята — буренясали. Няколко силни наводнения били отвлекли най-плодородната част от земята. Тогава му дошло на ум за обещанието, що бил дал още в детинство, — да издигне спасителна стена. Свило му се от мъка сърцето, че не е могъл да устои на обещанието си.
Тръгнал той по улиците — да се разходи, за да пропъди своята скръб. И, като минавал през пазара, чул едно момче, че пее песен, която му се сторила позната. Отдавна не бил слушал той тая песен, та му се видяла като нова, макар и да знаел, че я е чувал никога.
А момчето пеело:
Старецът се спрял. Той познал своята песен — оная, що бил пратил на шах Махмуда. Тринадесет години да служи — с надежда, че ще издигне каменна преграда против бедите на света, а да не получи нищо за своя труд! Пред очите на Фирдуси причерняло. Коленете му се подкосили. Той надал писък и паднал в несвяст. Пренесли го у дома му. Там умрял.
Заровили го в една градина, извън града — там той обичал приживе да се разхожда и да слуша птиците, как пеят. Неговите приятели, заедно с дъщеря му и сестра му, отивали на гроба — да му слагат цветя. Но шейхът се не съгласявал да отиде да чете молитви над гроба на поета.
— Той се отби от правия път, — казвал шейхът. — Абулказим възпяваше езичници. Освен това, той е извършил някакво голямо престъпление, затова шах Махмуд го търсеше да го накаже. Нека душата му върви в пъкъла!
Още през същата нощ, когато шейхът заспал, явил му се на сън ангел Ритван и му казал:
— Ела да видиш нещо!
После го хванал за ръка и го повел. Водил го, водил, — отвел го в рая. И кого да види там шейхът? — Самия Фирдуси! Поетът седял на златен престол, под голямо нарово дърво, и се разговарял с ангелите. Облечен бил в дреха от зелена коприна и на главата му имало златна корона с изумруди.
— Що търси тоя тук? — попитал учуденият шейх ангел Ритвана.
— Що търси ли, питаш? Та той, говореше в своите песни за Аллаха повече, отколкото си говорил ти цял живот в своите молитви! Затова е тук. Неговото име е Фирдуси (което значи „Райски“). Тук е неговото место.
Щом се събудил, шейхът свикал приятелите и роднините на поета — да отидат при гроба, за да прочете молитвите. И тъкмо когато те излизали през едната врата на града, през другата влизали пратениците на шаха, водещи камилите, натоварени със злато. Те носели, освен това, десет златовезани дрехи и писмо, в което шах Махмуд молел Фирдуси да му прости, че се е отнесъл към него несправедливо.
Когато роднините се върнали от гроба, царьовите пратеници отнесли подаръците на Фирдусиевата дъщеря. Тя прочела писмото и казала:
— Върнете това на оногова, който го е пратил! Той отне и радостта и живота на моя баща. Аз си имам колкото ми требва, и не ща злато, което носи нещастие.
Тогава сестрата на Фирдуси си спомнила, че брат й често обичал да говори за спасителната стена.
— Дайте златото! — рекла тя. — Брат ми го е спечелил честно, то няма да донесе никому нещастие.
Ширин наела работници и те издигнали високи каменни прегради около устието на реката. Спасителната стена стои и днес. От тогава до сега не е имало ни едно наводнение в оня град. Тая стена се казва
Информация за текста
© 1939 Николай Райнов
Сканиране, разпознаване и редакция: filthy, 2010
Издание:
Николай Райнов. Князъ и чума (приказки)
Пълно събрание отъ съчиненията на Николай Райновъ [т. ХIV]. — София, 1939
Книгоиздателство Ст. Атанасовъ, Печатница П.К. Овчаровъ
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/16520]
Последна редакция: 2010-07-07 12:30:00
