Николай Райнов
Сънят на Али Мекар
Персийска приказка
Имало някога си в едно село, близо до града Испахан, един заможен селянин. Той не бил от най- богатите, но преживявал охолно, защото имал земя, добитък и други имоти. Синът му, който се казвал Али Мекар, бил дванадесетгодишен. Той пасял говедата на баща си, сиреч две камили, пет-шест крави, петнадесетина кози, един голям козел и около стотина овце. С момчето вървели три едри кучета — да пазят това разнообразно стадо.
Като изкарвал добитъка на паша, Али Мекар сядал на някое бърдо, под сянката на дърветата, и — наглеждайки животните — си мислел за разни чудновати неща, както обичат да правят хората без работа.
Той си казвал:
„Какво ли ще бъде, ако изведнъж ми се яви някой джин (небесен дух), па ми каже: «Али Мекаре, иди там и там: ще намериш заровено имане; откопай го!» Или пък от облаците да слезе някой страшен змей, който е откраднал най-хубавата царска дъщеря, па аз да го убия и да се оженя за нея?“
Но такова нещо не ставало.
И пастирът си мислел:
„Досаден е моят живот. Много е досаден. Ори, сей, жъни, копай градината, паси на баща си добитъка: работа ли е това? Всеки ден все едно и също. Селянин съм се родил, селянин ще си умра, без да видя по- добри дни. А съвсем инак живеят войниците, моряците, князете и търговците, които обикалят целия свят. Много нещо виждат те и много знаят.“ От време на време под бърдото, на което седял Али Мекар, минавали ловци. Изсвирвал рог, показвали се цяла чета конници, облечени разкошно, богато въоръжени.
— Ето ги — си казвал пастирът. — Те отиват в гората на лов за вълци, глигани, лъвове и други зверове. Да можех и аз да тръгна с тия ловци!
Веднъж между минаващите ловци пастирът видял едно момче, на възраст колкото него. То яздело хубав арабски кон, богато оседлан. Дрехите на момчето били от коприна, кадифе и скъпа мека кожа, разкошно украсени. То държало голям лък, а на гърба му се подмятал при язденето златен тул със стрели.
„Кой ли ще е този! — се запитал Али Мекар. — Изглежда да е царски син. Блазе му!“
От дясната страна на знатния ловец препускал конник с брадва в ръка, а от лявата — друг, който носел шест копия. Тия двама били оръженосци на момчето. Ако то не успее да убие със своите стрели подгонения звяр, те ще му дадат оръжията, които носят. А зад оръженосците яздели други ловци, все добре въоръжени. Между тях имало и някои на зряла възраст, па дори и старци.
От разговора, който водели помежду си ловците, Али Мекар разбрал, че момчето е син на испаханския султан. Той чул и името на княза: Омар Адар.
„Колко ли ще е щастлив синът на нашия султан, както язди, заобиколен от своите придворни, на тоя силен и хубав кон, който го носи с бързината на вятъра — си казал пастирът. — Защо Аллах не е наредил и аз да се родя в царския дворец, а ме е пратил в нашето бедно село?“
При тия мисли му станало много скръбно. Дори му се доплакало.
Било надвечер. Конниците отминали. Пастирът останал сам на бърдото. Той седял и си мислел за това, което не може да се сбъдне. Слънцето залязвало, а на Али Мекар не идвало още на ум да прибере добитъка и да го подкара към село.
Налегнала го дрямка.
Струвало му се, че вижда света ни насън, ни наяве. Почнали да му се явяват различни смътни образи и веднага след това да изчезват отново. Чудноват шум излизал от земята, а от небето надолу падал плясък на много крила.
Изведнъж пред Али Мекар застанал един момък със светло лице, голям като исполин.
Той му казал с гръмотевичен глас:
— Аз съм Бемар. Аз съм оня джин, когото Аллах изпрати да пази и закриля твоето село. Ухото ми чува всичко и окото ми вижда всичко. Разбрах, че си недоволен от своята съдба. Кажи ми, какво искаш? Ако е разумно, ще го направя.
Али Мекар отвърнал:
— Светли джине, стига съм орал, копал, жънал и пасъл говеда. Иска ми се да стана царски син. Да живея и аз като хората в щастие и благополучие.
— Добре — рекъл исполинът. — Но помисли си най-напред дали не ще дойде време да се разкаеш, че си пожелал такова нещо.
— Няма какво да мисля — казал пастирът. — Никога няма да се разкая.
— Значи ти искаш да станеш царски син?
— Да, искам.
Тогава ангелът допрял до главата на Али Мекар своя златен жезъл и след това изчезнал. Али Мекар заспал. На сутринта се събудил в една широка стая на царския дворец. Зад завесите свирели цигулки и китари. Щом Али Мекар вдигнал глава, белобрад придворен с голяма чалма му се поклонил до земята. А един едър черен роб, с червена шапка на главата, вдигнал момчето със силните си ръце и го отнесъл в банята. Тя била цяла от мрамор. В средата имало широк водоем, пълен с хладка вода, миришеща на рози.
Додето се къпело, момчето почнало да си припомня смътно, че е било пастир при един селянин в околността на Испахан.
— Не може да бъде — си казало то. — Сънувал съм това. Ох, какъв страшен сън!
Да, той не е бил никога говедар, защото се е родил в тоя дворец. Той е Салем-Сима, наследник на престола. Откак се е родил, не помни да е пасъл ничии говеда, а е прекарвал все в двореца, от всички почитан и дълбоко уважаван.
И той си спомнил великия везир Харми, стария султан Симер-Сима, негов чичо, и всички царедворци — и стари, и млади. Спомнил си и имената на робите. Ето, тоя едър негър, който го донесе и тая заран, както прави винаги, когато князът се събуди, се казва Джафар. Той носи златна гривна на дясната си ръка.
Но тая заран, като никога, на княз Салем-Сима много се харесал разкошът на двореца и почитта на всички към него. След като излязъл от банята, князът бил отведен в дрешника, дето придворните му помогнали да се облече. Богатата премяна се харесала на Салем-Сима, сякаш я облича за пръв път през живота си.
После го отвели в трапезарията да закуси. Не ще и дума, закуската била вкусна и изобилна. Салем-Сима изпил голяма чаша мляко, изял няколко сладки с нарови зърна, после хапнал две-три банички и шепа фъстъци. Робите му поднесли още няколко сребърни блюда, в които имало други закуски, но той махнал с ръка да ги изнесат: нахранил се и не му се ядяло повече.
След като закусил, князът казал на царедвореца Кибиес, който бил негов главен съветник и придружвач:
— Отведи ме да погледам хубавите арабски коне, които препускат в градината. Много ми се иска да ги видя.
— После, господарю — казал старият придворен, като се понамръщил. — Сега не може. Не знаеш ли, че най-напред трябва да отидеш да поздравиш своя чичо, нашия султан, да му дари Аллах дълги години? Тъкмо сега е време.
Салем-Сима бил въведен в престолния чертог. Много царедворци стоели, наредени на две дълги редици, отляво и отдясно на престола.
Князът паднал по лицето си пред Симер-Сима, могъщия султан.
Царят направил знак да вдигнат момчето. После му казал:
— Много ми е драго, че те виждам, мой добър и хубав племеннико. Ти изчезна от моя дворец по някакъв тайнствен начин и също тъй тайнствено дойде пак. После ще ми кажеш къде си бил и какво си правил. Сега нека въздадем хвала на Аллаха, чието могъщество няма край и чиято доброта е безгранична. Нему трябва да благодарим за това, че ти се върна между нас.
Тази реч се видяла длъжка на княза. Искало му се старият султан да свърши по-скоро, та да може да излезе от двореца и да се поразходи по градината.
Но Симер-Сима не бил още свършил.
— Виждам — продължил той, — че ти си забравил много нещо от възпитанието, което беше получил в
