— Много добре каза, — рекъл магьосникът. — Заслужаваш похвала за тия думи. За човека наистина няма по-голямо щастие от това — да помогне на другите да бъдат щастливи.
— Но как да убия змея? — попитал момъкът. — Никой, освен тебе, не знае това. Девойките ми казаха, че само ти можеш да ми помогнеш. Моля ти се, помогни ми!
48. За злата царица и магьосника
В това време змеят хъркал тъй, че целият лабиринт се клател, като от земетръс; чудовището спяло дълбоко.
Старият магьосник отвел княза в един кът на стаята и му показал голяма топка от кристал. Тя била съвсем черна.
— Виждаш ли тая топка? — запитал го той. — Додето змеят спи, тя е черна. Почне ли да се избистря, аз познавам, че чудовището се пробужда. Топката е сега съвсем черна и няма да се избистри скоро. Ще има време да ти разкажа някои неща, от които ще разбереш, какво да направиш. Седни!
Князът седнал на ниско столче и магьосникът почнал да разказва.
— На змея служа от двадесет години. Какво е било преди това, не знам. Но ще ти кажа, какво стана от тогава насам. Никога не съм желал да постъпвам на служба при змей. Аз живеех в далечна страна, която се казва Халдея. Там е много горещо и людете прекарват цял ден в къщи с дебели стени от тухли, без прозорци. Тогава змеят беше млад и обикаляше нощем земята, за да граби моми. Над моята родна страна царуваше зла царица; аз й бях придворен магьосник. Тя беше вече стара. Целият народ пищеше от нея. Царицата налагаше големи данъци; тя вземаше от всекиго половината от печалбите му. Живееше в голям разкош, издигаше високи дворци й на покривите им садеше градини, където даваше всяка нощ угощения на своите приятели.
Като се видя, че остарява, царицата поиска от мене да й направя питие за вечна младост. Тя чула от никого, че магьосниците могат да приготвят питие, което поддържа младостта на човека. Аз й казах, че не е възможно такова нещо. Да ти кажа право, аз знаех да правя такива питиета, но на царицата не исках да направя. Тя имаше осем дъщери — все зли, толкова зли, че никой не искаше да се ожени за тях. А тя беше много по-зла от дъщерите си. Да й дам питие за подмладяване, то беше все едно — още дълги години да се мъчи народът. Па и друго има: който направи такова питие, животът му се скъсява с двадесет години. Затова не исках.
Но царицата беше много упорита. Тя настояваше всеки ден: питие, та питие! Колкото и да повтарях, че не знам да правя такива питиета, тя не вземаше от дума.
— Ще ти дам, — казваше ми, — половината си царство, само ми направи! Ако ли се не съгласиш, ще те убия.
Понеже се не съгласявах, тя заповяда да ме хвърлят в тъмница.
49. За помощта на змея
Царицата идваше при мене всеки ден и ме заплашваше, че ако не й направя питие — ще ме убие. Даде ми срок петдесет дена, ако на петдесетия не й дам питието за младост, щяла да заповяда да ме насекат на късове.
Моето положение беше отчаяно. Малко беше останало — да се съглася. Но ето, че една нощ (останали бяха само няколко деня преди срока) в тъмницата се разнесе страшно бучене, като че ли всички ветрове са се сдружили да пометат света. Вратата на моята килия се разтвори и на прага се показа змеят с четиридесет глави.
— Имали моми? — запита ме той. — Има ли млади царски дъщери в това царство, магьоснико?
— Има, змейо, — му рекох аз. — Осем са, но са зли, зли, като усойници. Не ти трябват.
— Нищо, че са зли, — рече той. — Колкото са по-зли, толкова по-драги ще са ми. Една нощ да прекарат в моя лабиринт, ще станат като гълъби. Къде са? Ела ми ги покажи!
Аз това и чаках. Змеят — напред, аз — подир него, — минахме през подземния коридор. Пазачите бяха умрели от страх. Излязохме от тъмницата. Змеят ме хвана с едната си ръка и ме сложи между крилата си.
— Кажи сега, накъде! — рече той.
Аз го оправих към двореца, показах му спалните покои на княгините и той забуча толкова страшно, че трябваше да си запуша ушите — да не би да оглушея.
Чудовището влетя в двореца и почна да влиза от стая в стая. Стражите падаха, като вкаменени, щом ги доближи. Змеят обходи всички осем покои и грабна дъщерите на царицата една по една. Те пищяха, но той ги стискаше яко — и колкото ги по-чевръсто притискаше до тялото си, толкова по-силен ставаше, а те слабееха. Отначало махаха с ръце и се силеха да се изтръгнат от прегръдките му, а после отмаляха и увиснаха на ръцете му.
Но чудовището се не насити.
— Само тия ли са? — запита то, като стигнахме пред спалнята на царицата. — Няма ли още? Да не си ме излъгал, магьоснико?
— Не съм, — рекох му аз. — Само тия осем са.
Но змеят не вярваше.
— Още има, — изсъска той; — все ще да има поне още една. Ей в тази стая, дето е пред нас, ми мирише на жена. На княгиня ми мирише. Има ли, а? Кажи, магьоснико: има ли?
— Няма, няма, — рекох му аз. — Там спи царицата, майката на тия. Тя е вече застарила, та ми искаше питие за младост, затова ме беше хвърлила и в тъмницата, дето ме намери ти.
— Стара, не стара, — каза змеят, — поне да я видя, коя е и каква е.
И той влетя в стаята.
Царицата нададе страшен писък, като видя чудовището. Лицето й отведнъж стана от грозно по-грозно. От ужас тя се сви на кълбо в леглото си. Змеят я изгледа и — види се — не я хареса, защото веднага се изви и полетя из стаята навън.
— Имал си право, магьоснико, — ми каза той, когато се озовахме вън от двореца. — Царицата е наистина много грозна и стара. А ти, щом си майстор да правиш питиета за младост, ще ми трябваш. Не те пущам вече. От днес нататък ще ми бъдеш роб и ще вършиш всичко, щото ти кажа. Ако сгрешиш нещо или пък се опиташ да побегнеш, — да знаеш, че ще те изям.
50. За обесените в Лабиринта на Отмъщението
— Тъй бях принуден да постъпя на служба при змея, — рекъл магьосникът.
От тогава станаха много неща, които няма кога да ти разправям. Змеят грабеше всяка нощ по няколко моми. Когато се накани да излиза от лабиринта, заключваше ме в тази стая, а ме отключваше, чак когато се върне. Той изсмуква толкова ненаситно силата и здравето на своите пленници, че момите скоро повяхват, макар и да ги храни с най-избрани гозби. Десетина души готвачи има той, но нищо не помага. Момите бързо мрат една по една и той трябва през нощ или през две да излиза, та да търси други.
От тоя лабиринт не може да излезе никой, макар че всеки може да влезе, стига да си каже името. На влизане дупката е отворена и човек може да се пъхне в нея, ала поиска ли да излезе, пада тежка преграда и само змеят може да я отмести. Има едно средство да се излезе, но него ще ти кажа после.
Като видя, че момите му се топят, слабеят и умират, чудовището ми заповяда да му направя питие за подмладяване. Аз му казах, че не искам да си скъсявам живота. Змеят се много разсърди и ме заплаши, че щял да ме разкъса, ако не му направя подмладително питие.
— Каквото щеш ме прави, — рекох му аз, — но не ща да ти угодя. И да ме разкъсаш, и кръвта ми капка по капка да изсмучеш, няма да спечелиш нищо. Ако ли ме оставиш жив, аз ще те пазя — да не дойде някой да те убие.
Като чу това, той ме остави на мира.
От тогава се минаха двадесет години. Четиридесет души — все първи юнаци — дохождаха тук, с най- страшните оръжия на земята, да убият змея, за да изкупят греховете си. Техните трупове висят в Черния
