бъде чисто, да не мислиш никому зло и да казваш истината; това е първата ти защита. И злосторникът може да се моли Богу; но — ако той повика Бога, да му помогне в злото — ще ли го чуе Бог? Няма, разбира се. Има люде, които кадят тамян в стаите си, за да пропъдят злите духове. Тамянът помага. Но, ако духът на злото е влязъл в сърцето на човека, той не може да се прогони от там с тамян.
След това старецът преподал на княза урока отреден за тоя ден, па си отишъл.
Когато почнало да се мръква, момъкът изнесъл от стаята сандъчето с бръмбара и го турил в една чанта, която преметнал на рамото си. Освен това, взел няколко зърна тамян и ги сложил в джоба си. Закачил си на гърдите златно кръстче, което било останало от майка му. После се помолил на Бога да го пази от всяко зло и отишъл при магьосницата.
Момата го чакала.
Тя му дала да облече ризница от люспи на костенурка и да си сложи на главата шлем от мидени черупки. Препасала му и меч от кост на речен кон. Сетне го извела през тайния проход извън крепостта, отвела го при големия орех и му казала:
— На добър път! Щом извадиш меча, ще се яви пъстър кон. Ти ще го възседнеш и той ще те отнесе бързо-бързо в двореца на чумата. Там ще слезеш и ще скриеш меча в ножницата. Конят ще се изгуби. В двореца можеш да стоиш колкото си искаш — няма от що да се боиш. На връщане пак ще извадиш меча и ще яхнеш коня. Но едно да запомниш добре: не бива да се обръщаш назад, каквото и да стане, нито пък да проговаряш някому дума.
14. За стъклената гора
Като рекла това, магьосницата се сбогувала с княза и си отишла, а той се прекръстил, па изтеглил меча.
Отведнъж пред него се явил голям кон, изпъстрен с черни и бели ивици, като на зебра. Конят бил оседлан богато. Едър черен човек му държал юздите. Той гледал княза право в очите — покорно и кротко, както вярно куче гледа обичния си господар.
Князът възседнал коня и взел юздите. Робът се изгубил, а конят полетял — като стрела.
Момъкът виждал, как под него бързо се явяват и изчезват големи осветени градове с високи замъци, църкви и кули, как блестят широки реки, спокойни езера и бурни морета, как изникват гори с борове или с къдрави палми.
После почнали да се явяват големи полета с висока трева, а след тях — обли бърда, покрити с пясък.
Дълго пътувал князът.
Към полунощ стигнал до една стъклена гора. Дърветата били като от лед — все от тънко кристално стъкло. По листата им блестяла светлината на пълния месец. Подухне ли вятър, всички клонки и листа зазвънтявали.
Като се понесъл из гората, конят забавил крачка.
— Навярно, дворецът на чумата е близо, — си помислил князът.
Но в това време се чул зад него много жален глас.
Отведнъж вятърът затихнал. Стъклените дървеса престанали да звънтят. Конят тръгнал съвсем бавно.
А жаловитият глас продумал:
„О, далечен рицарю! Не те знам кой си, но те моля — помогни ми! Чуй плача ми, смили се над мен! Зъл магьосник ме закова за това дърво, завърза ме със змии за клоните му. Само твоето оръжие може да ме отърве. Недей ме отминава; съжали се над мен!“
Когато чул тия оплаквания, князът усетил, че сърцето му се свива от мъка. Дожаляло му за оная незнайна жена, която е отминал, без да й помогне. Но в същия миг му минали през ума думите на магьосницата, че не бива да се обръща, каквото и да се случи.
— Отде да знам, — си помислил той, — че тия скръбни въздишки и плачове не са коварна измама?
И той подкарал коня си напред, без да се обърне.
15. За пустинята
Още дълго пътувал князът. Той минавал над заледени морета и треперел от студ. Конят го носел над вулкани, които димят, над запалени градове, над кървави полета, по които се е водила война.
На разсъмване се показала безкрайна пустиня. Тук-таме се виждали високи пирамиди от пясък, що бил натрупал вятърът през нощта. Чувало се, как някъде далече реват лъвове.
Изгряло слънцето и цялата пустиня почервеняла. Из пясъка заблестели големи елмази, рубини и топази. Те светели толкова силно, че заслепявали очите на момъка; той не можел да види нищо.
По едно време конят пак намалил крачка и завървял по-бавно.
— Сигурно, дворецът на чумата ще да е вече някъде наблизо, — си помислил и тоя път момъкът.
Но конят все вървял, не се спирал.
Изведнъж князът усетил във въздуха някаква силна и приятна миризма — толкова силна и приятна, че почнало да му прималява от нея.
В същото време се чул зад него глас, който пеел много хубаво; би рекъл човек, че е глас на някой ангел. Князът се забравил от прехласване и дори не забелязал, че конят се е спрял и чака да го подкарат.
А чудният глас пеел в това време:
— О ти, далечен рицарю! Само си обърни главата — да видиш, каква хубавица те вика! Няма никъде на земята по-хубава от мене! Ако си тръгнал да търсиш щастие и радост, ела с мене! Моето царство е златно. Моята хубост свети, като слънце. Не чуваш ли гласа ми? Аз съм царицата на златната пустиня. Ела: не отминавай!
Като слушал тоя омаен глас, князът си мислел, колко ще да е наистина хубава оная, която пее тъй. Той дори си казал за миг на ума:
— Накъде съм тръгнал? Защо ми е оная страшна чума и що да правя при нея? Не е ли по-добре да се обърна и видя, какво щастие ми обещава тая мома с ангелски глас?
Но нещо му подсказало, че ще сбърка. Той се замислил. Спомнил си, че не бива да се обръща, нито да проговаря.
— И тук ще да има никаква измама, — си помислил отново той и мушнал коня да върви.
Тогава конят полетял и пустинята скоро се изгубила.
16. За подземното царство
Князът пътувал още дълго време — все по ненаселени места.
Минал през широки равнини, обрасли с огромни гъби — по-едри от дървета; сетне навлязъл в гора от папрати; всяка папрат била висока колкото топола; после конят го понесъл над една замръзнала река: по бреговете й стърчали остри камъни, наредени като зъбци на гребен.
Изведнъж се мръкнало. Станало по-тъмно от най-тъмната нощ, нищо се не виждало. Въздухът се сгъстил, та конят едва вървял, а князът не можел да си вдигне ръката — толкова тежал въздухът около него. На небето се показал голям кървав полумесец, па и звездите били червени, като кръв. В това време конят превалял гребена на една висока планина.
Когато минали отвъд билото, конят отново препуснал. Нямало вече тежкият студен въздух. На княза омръзнало да язди. Той си помислил:
— Сигурно, тоя проклет дворец на чумата ще да е някъде накрай света. Що ли ми трябваше да тръгвам за там?
Но в това време усетил, че конят намалява отново крачка. Пред момъка се явило голямо езеро; додето можели да погледнат очите на човека, все вода се виждала, а краят на езерото се губел.
Конят вървял вече много бавно, а когато стигнал до брега на езерото, спрял се. Князът не знаел, що да прави. Тогава отведнъж се явил, като изпод земята, черният роб и хванал юздите на коня, а на своя господар направил знак да слезе. Момъкът слязъл и скрил меча в ножницата. Тогава конят се изгубил, а
