Пред княза се простирал нов коридор — светъл, постлан с бели и сини квадратни плочи. Минал той по него и стигнал до трети чертог.
Тоя чертог бил дълъг и тесен — приличал на коридор. По средата му имало улей, по който течала вода — бистра и студена. Чертогът наподобявал планинска пещера. Стените били обрасли със зеленика, едър мъх и горски цветя. Малките сини, жълти и бели цветове издавали приятна и свежа миризма. Във водата плували разноцветни рибки — златисти, сребристи, червени и бели. Князът уловил една от тях, но тя веднага се превърнала на камък. Хвърлил я във водата — и рибката тутакси оживяла и почнала да плува.
Накрай чертога се издигала висока пропукана канара. От пукнатините на синкавия камък падали буйни струи вода, а на скалата се виждали издълбани букви, доста заличени от водата.
Там пишело:
„Ти не пожела ни Царството на Насладата, ни това на Скръбта. И добре направи. Но още много изпитни те очакват занапред. Към опасни места и при опасни люде отиваш ти, о, непознати рицарю. За да се защитиш, пийни от тоя извор! Той се казва Тайна.“
Князът бил много уморен. Той погледал извора, па си помислил:
— Както съм ожаднял, не е зле да пийна от тая вода: тя е бистра и студена. Няма да говоря, нито ще се обръщам. Пък и водата на Тайната ще ми помогне да не издам онова, което зная и което ще науча за напред. Като се разхладя, ще потърся отново чумата.
И той се навел над извора, измил се и се напил. Но — както се бил навел — сандъчето се изплъзнало от чантата и паднало във водата. Князът се сепнал веднага и бръкнал да го извади, но то било тежко й потънало в кладенеца. Нямало никаква надежда да го стигне, защото изворът бил много дълбок. По едно време князът видял сандъчето, че блести, като малко бисерче, някъде към дъното, а след това то потънало още по-дълбоко — и той го изгубил от очи.
Застанал момъкът до извора на Мъдростта и се умислил — също като ония люде, които бил видял малко преди това в съседния чертог. Стоял той — и не знаел, що да прави. Струвало му се, че няма защо да върви по-натам. Той страшно се наскърбил. Почнал да се ядосва, че не е сдържал жаждата си и че е забравил за миг чантата със сандъчето.
Въпреки строгото напомняне на стария инок, князът се надявал да научи в двореца на чумата, що да направи с дяволския бръмбар, за да добие власт над всички духове. Тая надежда го крепяла в опасностите и затова бързал той да минава от един чертог в друг.
След като изгубил сандъчето, момъкът трябвало да се откаже от своята надежда. У него останало само ключенцето, крайните зъбци на което образували кръст. Но защо му е то, когато сандъчето е потънало толкова дълбоко, че дори не се вижда?
21. За чертога на чумата
Като мислил дълго, князът разбрал най-после, че всичко е загубено, и решил да продължи пътя си. Той минал през висока врата, която зеела срещу него, и влязъл в един много голям чертог. Там чумата посрещала своите гости. Тоя ден бил петък — и в двореца на чумата бил надошъл твърде много свят. Чертогът бил препълнен. Там се били събрали тази нощ всички дяволи и дяволици с дяволчетата си. Имало много магьосници, врачове, знахари и знахарки, чудовища и джуджета. Имало, освен тях, духове на бурята, на болестите, на злополуките — и много други още, които никой не знаел, какви са. Всички погледнали учудено княза и никой от тях не можел да разбере, как е дошъл този непознат рицар в двореца и що дири при тях. Но момъкът ги изгледал наред и се запътил бавно, със самоуверени стъпки, към големия престол, на който седяла домакинята — чумата. Тя била облечена в царска багреница, а на главата й имало голяма корона от сребро и седеф. Тая вечер чумата не била толкова грозна, колкото се показвала нощем из града, дето върлувала и моряла народа.
Князът се приближил до престола, спрял се и погледнал чумата втренчено — право в очите.
Всички гости и гостенки гледали мълчаливо, за да видят, какво ще стане по-нататък. В очите им блестяло любопитство. Чумата попитала княза, защо е дошъл и какво ще иска от нея. Когато говорела, от устата и ноздрите й излизали дълги зелени и сини пламъци, но те не можели да опарят момъка, защото го пазели вълшебните дрехи. Той мълчал и спокойно чакал. Чумата втори път го запитала, какво дири в двореца й. Момъкът и тоя път не отговорил. Тогава тя се ядосала и гневно му заповядала — или да отговори, или да напусне веднага двореца. Но князът все мълчал и я гледал. Като видели това, всички, които били събрани в чертога, почнали да крещят и да се заканват на рицаря, но чумата им дала знак да млъкнат и със спокоен глас се обърнала към княза. Тя му рекла:
— Непознати рицарю! Разбирам, че си смел, защото не си се побоял да дойдеш от далечния край, дето се намира твоето царство, в този чуден замък, към който се минава през много големи премеждия и опасности. По всичко виждам, че разбираш и от магия, защото иначе не би се сдобил с тия вълшебни дрехи и с чудотворния костен меч. Аз познавам, че си един от странстващите рицари на Черната Перуника, защото виждам на лявото ти рамо образа на перуника, направен от черни елмази. Тези мои почитаеми гости са се събрали тази вечер в двореца ми на угощение, защото ще сгодявам дъщеря си. Тя ще си избере оногова, който й се хареса. Ти си достоен гост и аз те каня да останеш тези три нощи — да се веселиш с нас.
Като казала това, чумата седнала отново на своя престол, а князът се отдалечил.
22. За угощението в двореца на чумата
Момъкът полюбопитствувал да види, какво ще се случи подир това, затуй останал в чертога, макар че гостите на чумата не му се харесвали. Те го наобиколили и почнали да го разпитват, като че ли са яли и пили с него цели години под ред. Той мълчал. На някой се усмихвал, а на други отговарял с ръце.
По едно време в дъното на чертога се отворила голяма врата и на прага застанало черно джудже, облечено с копринени дрехи. То държало дълга пръчка от сребро, на края с прилеп от черна кост. Джуджето се поклонило на гостите и те се запътили към вратата.
Князът тръгнал с тях. Всички се блъскали, всеки бързал да излезе напред. Навлезли в дълга и широка трапезария, дето имало наредени големи маси, покрити с черно сукно, а на блюда от черупки на костенурки черни слуги в червени дрехи слагали горещи ястия. Всеки сядал там, дето му покаже една висока, черна дяволица с два позлатени рога на главата. На княза се паднало да седне между две магьосници — една стара и една млада, а срещу него седял едър брадат дявол и държал дълъг меден тризъбец. Сложили много гозби, но те се видели на княза гнусни и той не пожелал да яде. Сторило му се, че ястията са сготвени от човешко месо и кръв. Затова ядял само хляб, но още при първата хапка разбрал, че в хляба няма ни зрънце сол. По едно време намерил в залъка си нещо, което намирисвало на кръв — лигаво и кисело. Догнусяло го и той престанал да яде. Черните слуги шетали усърдно и пълнели всяко празно блюдо. Те поднасяли и вино в човешки черепи, но то било кисело, та князът не могъл да сръбне повече от глътка. А всички други лакомо ядели и пиели — и хвалели вкусните ястия и приятното вино. Много от тях дори се рано-рано напили и почнали да пеят.
Магьосниците, между които седял князът, го мислели, че е глухоням. Те го подсетили със знак, че трябва да изяде всичко сложено и да си изпие виното, за да не се оскърби и разгневи царицата-чума. Но той направил знак, че не е гладен, и те изяли неговите ястия и си споделили виното му. Вечерята траяла дълго. Гостите били много лакоми. Едни ядели и пиели, други пеели, трети си приказвали и се смеели. Когато се свършила вечерята, двете магьосници, които седели от двете страни на княза, също се заприказвали. Те говорели високо: мислели си, че рицарят не чува. А той слушал всичко и всичко запомнял.
23. За разговора на магьосниците
— От къде си, сестрице? — попитала старата вещица момата.
— През девет морета съм дошла, — отвърнала младата магьосница. — Аз съм от оная земя, дето людете впрягат охлюви да орат.
— Тъй ли? Ти си тогава много отдалече.
— А ти от къде си, сестро? — попитала момата.
