робът повел господаря си край езерото. Стигнали до голяма скала, с вид на човешки череп; вълните падали върху скалата и се разбивали о нея с голям плясък. Черният човек направил с ръка таен знак и тихо изрекъл думи на непознат език.
Тутакси канарата се раздвоила, разтворил се в нея дълъг коридор, осветен от огнени морски звезди и от коралови цветя, които се протягали навсякъде, като пламтящи ръце. По стените и потона на коридора блестели големи миди, от които се леела спокойна синя светлина.
Князът и робът влезли в подземния проход, походили малко и стигнали до една стълба, която водела надолу. Стъпалата слизали стръмно. Князът бил много уморен, та едвам вървял, като се държал с едната ръка о стената. А черният роб ходел толкова бързо, че скоро изчезнал по стълбата — и момъкът останал сам.
17. За бляскавата раковина
В това време светлината, що падала откъм коридора, отслабнала съвсем. Стълбата била тъмна — по нея не се виждало нищо.
Князът се уплашил. Той вървял съвсем бавно надолу, от стъпало на стъпало, крепял се о стените, но не знаел, къде извежда стръмната стълба. Струвало му се всеки миг, че кракът му ще стъпи на празно — й той ще потъне някъде. Отгоре не падала вече никаква светлина. Момъкът усетил страшна умора и се спрял на едно стъпало — да се поотмори.
Но в това време внезапно му причерняло пред очите. По стълбата се понесъл отгоре силен студен вятър, задухал бясно и откъснал княза от стъпалото, на което стоял.
Момъкът усетил, как лети надолу по стълбата, без да може да се хване о стената. Разтреперан от страх, той едвам успял да се задържи на една по-широка площадка и да опре ръце о канарата.
Но вятърът продължавал да съска и да пронизва тялото му с ледени игли. Князът се вкопчил о стената и цял треперел. По едно време видял, как наченали да плуват над него два пламъка, които идели отзад, някъде от далече. Те се ту усилвали, ту отслабвали. Ту се приближавали, ту се отдалечавали.
И князът чул женски глас, който пеел спокойно някъде зад него:
„О, непознати рицарю! Тук е опасно. Обърни се, та вземи моята светеща раковина — да видиш, какво има на пътя ти!“
Тая песен прозвучала като спасение за уплашения княз. Той бил наистина в непознато подземно царство, дето можел да стане примамка за смъртта. Невидимата мома, която пеела, била готова да му даде своята раковина, с която да освети пътя си по тъмната стълба.
Но той си спомнил веднага след това за предпазването на магьосницата и решил да се не обръща. Тогава гласът отслабнал, съвсем заглъхнал, и светлината изчезнала. По стълбата притъмняло отново.
18. За чертога на Насладата
Князът наченал пак да слиза по стръмните стъпала. Но сега той вървял по-спокойно, па и стъпалата ставали все по-широки. Вятърът утихнал. Някъде отдолу почнала да прилива на буйни вълни приятна топлина.
По едно време блеснала силна светлина над стълбата. Князът видял, че до него стои отново черният роб и държи голям запален факел.
Скоро стъпалата се свършили, робът изчезнал, а князът се озовал в големия подземен дворец на чумата.
Той влязъл в широк чертог, цял накичен с позлатени човешки скелети. На някои от черепите имало царски корони, на други — рицарски шлемове, а на трети — лаврови венци. Тия скелети били наредени един до друг, по стените. Около ръцете и нозете им се обвивали пъстри змии, а из очите и устата им пълзели скорпиони.
Другите скелети били сложени на столове, по чертога. Те седели като живи люде, само че си не приказвали. Някои били наметнати с царски багреници и държали с костеливите си ръце жезли. Над костите на други се виждала ръждясала броня, те държали мечове и копия. А трети седели пред широка маса, наведени над големи книги, като че ли четат или пишат.
Всред чертога имало голям погребален ковчег от черен гранит. На похлупака му се виждала златна чаша, а на нея пишело:
Князът прочел тия редове, погледнал още веднъж голямата златна чаша и си помислил:
— Тоя надпис лъже. Аз минах, наистина, през много премеждия, докле стигна до тоя чертог, но не мога да кажа, че не съм се боял. Помня много добре, че на няколко пъти се уплаших здраво. Па и защо ми е наслада? Не всичко, за което копнее цял свят, си струва труда — човек да се бори и страда за него. Мене ми трябва да видя чумата: за това съм дошъл.
И той прекосил големия чертог, па минал по-натам, накъдето водел широк коридор.
19. За чертога на Скръбта
В края на коридора се отворила нова врата и князът влязъл във втори чертог. Стените били облепени с черно кадифе, подът — постлан с дебел губер, на който се виждали изтъкани жълти човешки черепи върху черно дъно.
До стените имало големи престоли от слонова кост, украсени със злато, седеф и скъпоценни камъни. На тях седели замислени люде — момци, мъже и старци, — все облечени в скъпи дрехи.
Те мълчали. Когато влязъл князът, всички надигали глави, загледали се в него, но му не рекли нищо. Телата им стояли все тъй неподвижно, както по-напред — само главите им се обръщали да гледат, какво ще направи момъкът. Всички приличали на кукли — толкова неподвижно седели на своите престоли.
Князът ги изгледал един по един. Всички били умислени, потънали в дълбока скръб. Погледите им били погледи на умиращи люде. На главите им имало корони, а пред нозете на всекиго блестели купчини от злато и скъпоценни камъни. Но скръбните люде и не поглеждали съкровищата.
Всред чертога се издигал, над няколко стъпала, празен престол. На възглавницата от кремава коприна лежала чудно хубава корона, а до нея — голям златен жезъл, на върха с едър черен елмаз.
На едно от стъпалата, що водели към празния престол, пишело:
„Ти си влязъл в тъмното и мълчаливо Царство на Скръбта. Писано ти е, рицарю, да извършиш славни дела и велики подвизи. Тоя скъп жезъл е отреден за юнак като тебе, който се не плаши от нищо. Няма защо да отиваш по-натам. Седни на тоя престол; ще станеш цар в Царството на Скръбта.“
Князът прочел надписа, погледнал насядалите наоколо люде, па си казал на ума:
— Не е за мене тоя престол. Не разбирам, защо седят тук тия люде и защо са толкова умислени. Такива мъртви поданици ми не трябват. Защо ще ми е престолът на Скръбта? Аз съм дошъл да видя чумата, а не да царувам над кукли.
И той излязъл из чертога.
20. За чертога на Мъдростта
