Николай Райнов
Кулуф и Дилара
Персийска приказка
Едно време живеел в града Дамаск стар търговец, на име Абдалла. Хората го смятали за най-богат от всички граждани. Макар че бил прекарал какви не премеждия и опасности, докле спечели имотите си, той бил все още недоволен: нямал деца, на които да завещае тия имоти.
Търговецът канел у дома си бедни хора и скитници да ги угощава. Дервишите обсипвал с дарове, за да се молят на Аллаха да му подари чедо. Болници и сиропиталища отварял, джамии градял, дано угоди на Бога. Но всичко било напразно. Абдалла все нямал дете.
Ала най-после Бог се съжалил над него и му подарил момче. Кръстили го Кулуф. Голямо пиршество наредил бащата по тоя случай и сума пари раздал на бедните.
Много злато пръснал Абдалла и много умни хора наел да възпитават момчето. И те го научили на всичко, каквото може да знае човек. Кулуф научил разни езици; наизуст знаел свещените книги и техните тълкувания; знаел историята на всички тогавашни народи; можел да лекува и да познава по звездите; на осемнадесет години бил добър поет и музикант. Но не било само това. Той знаел и военна наука. Никой не можел да се мери с него ни по хвърляне на лък, копие и стрела, ни по въртене на сабя, ни по ездене на коне.
Бащата умрял. Кулуф се видял богат наследник. Баща му го бил научил на всичко освен на едно: как се пестят и печелят пари. Кулуф знаел само да харчи. Той си накупил роби и робини, почнал да кани всеки ден приятели на угощение — да свирят, пеят и танцуват. След няколко години пропилял парите, що му бил оставил бащата. Имал само имоти.
Тогава момъкът се стреснал.
Решил да се залови за работа. Отишъл при своите приятели и им казал:
— Толкова години вече ние прекарвахме с вас в пиршества и веселби. Дойде край на това. Аз съм разорен. Ако не се заловя за търговия, ще изгубя и имотите, които имам, защото пари не ми останаха. Виждате ме, че съм пред прага на неволята. Но приятел се познава в нужда. Затова реших да се обърна към вас. Заемете ми малко пари, за да заловя работа. Скоро ще се замогна и ще ви ги върна.
Приятелите му били глухи за всякакви молби.
Едни казвали, че дълбоко го съжаляват, но не могат да му помогнат: да му помогне Бог. А други просто му обръщали гръб: не искали да го знаят. Трети, на които бил често давал пари в заем, или отказвали, че му дължат, или отвръщали, че нямат с какво да си платят дълга.
Кулуф се разочаровал. Той решил да напусне града. Разпродал всичките си имоти, а с парите, които получил, заминал за земята на кераитите и се спрял в Каракорум, дето царувал тогава Кабал хан.
Там Кулуф се настанил в един кервансарай. Денем се разхождал по града, а вечер се прибирал да пренощува. Облечен разкошно, той минавал за княз. Всички му се покланяли до земята.
Веднъж, като се разхождал по града, момъкът се научил, че двама съседни царе били отказали да си плащат занапред данъка на кераитския цар и му обявили война. Кулуф отишъл в двореца и помолил царя да го вземе на служба в своята войска. Приели го. Кулуф бил смел и умен военачалник. Със своите подвизи той си спечелил почитта на войниците, уважението на офицерите и закрилата на престолонаследника — княз Мирдже хан.
Тогава били размирни времена. И други царе въстанали. Кулуф проявил такава храброст и умение във войните, че Мирдже хан се привързал към него и му станал пръв приятел. Когато умрял царят и Мирдже хан се качил на престола, военачалникът бил назначен за главен царедворец.
Сега вече Кулуф бил толкова богат, че решил да си купи робиня. Един ден, като вървял по улиците, видял една бабичка със забулено лице и с тояга в ръка, че води пет-шест робини, също забулени.
— За продан ли са тия моми? — запитал той.
— Да, господарю.
Кулуф им вдигнал фереджетата и видял, че всички са млади и хубави. Особено му се харесала една от тях.
— Продай ми тази. Тя ми харесва.
Но бабата рекла:
— Не, господарю, тя не е за тебе. Както те виждам, ти си и богат, и благороден. Тебе ти трябва друга робиня — още по-хубава. Ела вкъщи. Там ще видиш много робини — коя от коя по-хубави и по-млади. Има туркини, гъркини, славянки, негърки, немкини, кашмирки, китайки, арменки, грузинки и всякакви други. Ще ти ги покажа да си избереш.
Момъкът тръгнал подир бабата. Когато стигнали до голямата джамия, бабичката казала на Кулуф:
— Момко, почакай ме малко тук. Аз ще се върна ей сега.
Цял час се минал. Кулуф почнал да се безпокои. Но ето че дошла бабата, носеща на гърба си вързоп. Тя извадила от вързопа едно женско наметало и едно фередже, облякла момъка и му рекла:
— Господарю, ние сме честни хора, хора от семейство. Не бива никой да види, че вкъщи влизат чужди мъже. Затова ти наметнах това наметало и ти сложих фередже.
Навлезли в непознати улици. След като ходили дълго, стигнали до една голяма къща, прилична на дворец: толкова била хубава. Всичко вътре било разкошно. Минали по един двор, постлан с разноцветен мрамор. Влезли в много широк салон, в средата на който имало водоскок от порфир; в прозрачната вода плували патенца. Наоколо били накичени сума златни клетки, в които имало какви не птици; те пеели, чуруликали, пищели, цвърчели.
Додето Кулуф слушал птиците, дошла една хубава мома. Тя се приближила към него и с любезна усмивка му се поклонила. Той й отвърнал също с поздрав. Момата го поканила да седне, изтрила му очите и лицето с копринена кърпа и му се усмихнала.
Момъкът решил да купи тая робиня.
Но ето че се явила втора, още по-хубава. Златистите й коси се развявали по раменете. Тя се приближила учтиво и любезно до Кулуфа, целунала му ръцете и почнала да му мие нозете в един позлатен леген. Той отначало не й позволявал. Но тя настояла толкова любезно, че момъкът се съгласил.
— Тази ще купя — си казал той.
Ала когато се свършило миенето, Кулуф видял, че идват двадесет момичета, едно от друго по-хубави и по-очарователни. С тях вървяла мома — очевидно тяхна господарка, — много по-хубава от всички и несравнимо по-богато облечена. Пред тая хубост Кулуф останал като вкаменен.
— Не ме ли мамят очите ми? — си казал той. — Сякаш виждам месечината, заобиколена от звезди.
Момата поздравила момъка, седнала до него и заповядала да донесат нещо да го почерпят. Донесли шербет. Робините почнали да наливат златни чаши, украсени със скъпоценни камъни, и да ги подават на господарката си и на нейния гостенин.
После преминали в трапезарията да закусят. Всички насядали около една дълга трапеза, отрупана с какви не ястия — едно от друго по-вкусни. Те били толкова много, че човек не може ги опита. Имало и всякакви плодове, и сладкиши, и банички с мед и сироп.
Като се свършила закуската, влезли в друг чертог — да пият вино. Там имало големи саксии с отбрани цветя, които издавали приятна миризма. Всред стаята се намирал мраморен водоем, дето се изстудявало виното.
Всички пили. Пил и Кулуф. Главите им се позамаяли. Върнали се отново в широкия салон, дето момите почнали да пеят, свирят и играят. Но колкото и да били даровити певици и свирачки, те не можели да се сравнят с господарката си. Тя свирела едно след друго и на лютня, и на арфа, и на флейта. Изпели много песни — все хубави. Гласът й бил като на славей.
Тая мома толкова се харесала на Кулуф, че той решил да поиска ръката й.
— Ти си по-хубава от всички царици на света — й казал той. — Аз те обикнах още от първия миг, когато те видях. Искаш ли да ми станеш съпруга?
Ала тя го отблъснала и рекла:
— Ти се забравяш, млади момко! Не знаеш в чия къща си попаднал. Преди всичко аз не те познавам. Имай предвид, че момата, с която приказваш, не само не е робиня, но не е и обикновена господарка. Не бива и да си помисляш, че аз бих се оженила за тебе. Няма и да ме видиш вече.
Като рекла това, тя излязла.
Излезли и другите моми след нея. А Кулуф останал като ударен с камшик след тия думи.
