че обичам другиго. Скарахме се, напуснахме се. И добре стана. Ето че Бог ми праща оногова, когото не вярвах да срещна вече, след като се бяхме разделили с него: тебе ми праща. Ти си ми мъж и аз не ще се разделя с тебе за нищо на света.

На съмване се зачули силни удари по вратата.

— Хей, младоженецо! Ставай! — извикал един слуга отвън. — Съмва се. Ставай: време е!

Сърцето на Кулуф се свило от болка.

— Чу ли, Диларо? — рекъл той.

— Искат да ни разделят вече. Какво да направим? Аз съм дал обещание на Музафер да те напусна тая заран. Музафер е силен, защото е богат. Той ще успее да те изтръгне от ръцете ми, а мене ще хвърли в тъмницата.

— Тъй ли мислиш? Но недей забравя, че в тая страна има закони. Ти си по закон мой мъж и никой няма право да ни раздели, ако ти не се откажеш от мене. Отхвърли парите, които ти предлага търговецът. Не бой се от неговите заплашвания. Тогава всичко ще се нареди: бъди сигурен!

— Добре, моя скъпа съпруго: тъй ще направя. В това време дошъл Тахер и почнал също да тропа на вратата.

— Хайде, чужденецо, излизай! — викнал той. — Не ти ли казаха отдавна да станеш? Чакаме те да ти поблагодарим и да ти платим за услугата. Облечи се, па излез! Наибът ще дойде след малко.

Кулуф излязъл. Отвели го в стаята, дето бил Музафер и го нагостили. Дошъл и Данишменд. След закуската наибът отвел настрана Кулуф, подал му една кесия с пари и един вързоп с разкошни дрехи, па му рекъл:

— Вземи това! Музафер и Тахер ти благодарят. Напусни жена си и веднага излез от Самарканд. Запита ли те някой дали си виждал камилата, отговори му, че не си. Тъй казват по нас, когато е дума да се пази нещо в тайна.

Кулуф не приел ни парите, ни дрехите.

— Извинявай — рекъл той на наиба, — но, струва ми се, че справедливостта и законите, и нашата вяра се тачат в Самарканд, особено откак великият Узбек хан носи татарската корона. Ако царят знаеше, че ти — един пазител на закона — се опитваш да вършиш насилие над чужденците, той би ти дал да разбереш.

— Какво искаш да кажеш? — викнал оскърбен Данишменд.

— Ето какво. Аз пристигам в Самарканд. Идва при мене един богат търговец, поканва ме любезно у дома си и ме нагощава. После ме накарва да се оженя по законен ред за една жена. Аз се съгласявам, за да му угодя, дори без да ми е казал за коя мисли да ме жени. А след като ме оженват, карат ме да напусна жената, от която не съм видял нищо зло. Справедливо ли ти се вижда това? Я престани, наибе, да ми правиш предложения, недостойни за честни мъже, че инак ще си посипя главата с пепел и ще отида да падна при нозете на Узбек хан, па тогава ще видим ти ли имаш право, или аз.

Наибът отишъл при Музафер и му предал думите на Кулуфа.

— Той иска още пари — казал търговецът. — Петдесет жълтици му се виждат малко. Добре, дай му още петдесет!

Но Кулуф, който чул тия думи, рекъл:

— Не, господине, не ще ме подкупиш. И хиляда да ми дадеш, па да прибавиш към тях и най-скъпите платове от своя магазин, пак не ще ме накараш да опозоря една жена, от която не съм видял нищо лошо.

Намесил се Данишменд.

— Момко — рекъл той на Кулуф, — криво съдиш. Съветвам те да приемеш стоте жълтици, да напуснеш жената и да си вървиш. Разчуе ли се работата, има да съжаляваш много: ти не знаеш нашите закони.

— Пет пари не давам за твоите заплашвания — рекъл спокойно Кулуф. — И вашите закони, като всички закони, закрилят законния брак.

— Тъй ли? — викнал Тахер, който мълчал дотогава. — Я да отведем тоя разбойник при съдията! Той ще му каже какво заслужава оня, който мами честните хора с лъжливи обещания.

Отвели Кулуф пред съдията.

Съдията го изгледал, па му рекъл строго:

— Слушай, чужденецо! Ти си млад. Никой не те познава в тоя град. До вчера стоеше в джамията и просеше. Кой знае от какъв долен род си. И ти мислиш, че синът на най-богатия търговец в Самарканд ще ти позволи да живееш с жена му, която той обича? Я ела на себе си! Опомни се! Ти не си човек от семейство и затова не можеш да живееш с тая жена. Па дори и така да беше, пак не бих ти позволил, защото нямаш средства да храниш семейство. Дал си обещание: ако го нарушиш, законът ще те накаже. Или си устой на думата, или ще заповядам да ти ударят сто тояги.

— Не мога да напусна една жена, от която не съм видял нищо лошо — рекъл Кулуф с твърд глас.

Ударили му сто тояги. Той изтърпял наказанието, без да нададе вик.

— Върви сега при жена си! — рекъл съдията. — Такова беше наказанието ти за днес. Но утре, ако не се вразумиш, ще ти ударим двеста тояги. Не те ли накара и това да се опомниш, има по-страшни средства. Надявам се, че ще дойдеш на себе си.

— Не е ли по-добре още сега да му се ударят двеста-триста тояги, че да се вразуми? — запитал Тахер.

Обаче съдията казал:

— Не. Засега му стигат сто.

По пътя Музафер обещал на Кулуф не сто, а двеста жълтици, ако остави жената. Но момъкът не се съгласил.

Когато се върнал при Дилара, той й разказал всичко.

— Много ми е мъчно — рекла му тя, — че зарад мене са те били толкова жестоко и че са те заплашили с още по-страшни наказания. Не каза ли на съдията, че си бил любимец на кераитския цар?

— Не, защото той не ми даде да говоря. Па и да му бях казал, каква полза? Той не би ми позволил да живея с тебе, тъй като съм безимотен.

— Добре. Утре заран ще му кажеш, че си син на търговеца Масауд от Бухара. Той е много по-богат от Музафер. Кажи му, че ти е баща и че очакваш от него известие.

Минал се денят. Минала се и нощта. Рано на другия ден дошли хора от страна на съдията, доведени от Тахер, да събудят Кулуф и да го отведат в съдилището.

По пътя Музафер повторил предложението си: да приеме Кулуф двеста жълтици, да напусне жена си и да избяга от града. Но синът на Абдалла отказал и тоя път.

Щом видял Кулуф, съдията го попитал:

— Е, как си днес? Върна ли ти се разумът? Разбра ли най-сетне, че човек като тебе — нищо и никакъв — не може да бъде мъж на Тахеровата жена?

— Господин съдия — рекъл спокойно Кулуф, — аз не съм нищо и никакъв човек, както си мислиш. Името ми е Рушедин. Мой баща е Масауд, най-богатият търговец в Бухара. Аз съм едничкият му син и наследник. Масауд е много по-богат от хиляда Музаферовци. Ако татко ми знаеше в какво положение съм изпаднал, той би пратил толкова камили, натоварени със злато, че всички жени на Самарканд биха завидели на оная, за която съм се оженил. Та що? Само затова, че ме нападнаха и обраха разбойници, преди да вляза в града, и трябваше да живея в джамията от подаянията на духовниците, вие ме сметнахте за нищо и никакъв човек. Но аз ще пиша на баща си и вие скоро ще разберете, че сте се излъгали.

— Защо ми не каза, момко, още вчера кой си и отде си? Тогава нямаше да изядеш тоягите.

— Защо ли? Че ти запита ли ме кой съм? Ти не ми даде да кажа дума. Освен това аз исках да докажа на жена си, че от обич към нея съм готов да отида дори и на смърт.

Съдията се замислил.

— Щом момъкът твърди това — казал той, обръщайки се към Музафер, — работата се изменя. Понеже той е едничък син на богат търговец, никой няма право според закона да го кара да оставя жена си.

Тахер се ядосал.

— Чуден човек си ти, господин съдия! — викнал той. — Как можеш да вярваш на тоя лъжец? Той казва, че бил син на Масауд, само за да се отърве от тоягите.

Съдията отвърнал:

— Може и тъй да е. Аз не го познавам и не мога да го смятам за лъжец. Не ми е позволено обаче, дори

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату