Николай Райнов
Василиса хубавица
Руска приказка
В един далечен град на едно далечно царство живеел един търговец с жена си. Те си имали само едно дете — много хубаво момиче, по име Василиса.
Когато Василиса станала на осем години, майка й се разболяла. Тя рекла на мъжа си:
— Тежка е моята болест. Не ми се вярва да оздравея. Повикай дъщеря ни — да я целуна за последен път и да й кажа нещо.
Когато дошла Василиса, майка й рекла:
— Чуй, дъще, какво ще ти кажа и го запомни. Аз ще умра. Заедно с майчината си благословия ти оставям и тая кукла. Дръж я всякога при себе си, недей я показва никому и ако те сполети някакво нещастие, запитай я: тя ще те научи какво да направиш. Нека тая кукла ти бъде вместо майка.
Като рекла това, майката прегърнала момичето, целунала го и издъхнала.
Мъжът оплаквал дълго жена си, но накрай решил да се пожени. Понеже бил и богат, и добър, па и още млад, много моми и вдовици искали да се омъжат за него. А на него от всички най-много му харесала една вдовица и той решил да избере нея.
Вдовицата била вече на години и имала две дъщери, малко по-големи от Василиса. Всички нейни познати я хвалели, че е добра майка и умела домакиня. Търговецът се аженил за нея. Но той се излъгал в надеждите си: жена му не могла да обикне завареницата си.
Защо я не обичала тя? Защото Василиса била най-хубавото момиче в оня град. Мащехата и доведените дъщери се пукали от завист. Те се карали постоянно с нея, хокалй я, принуждавали я да върши най-тежката работа, биели я. Те си мислели, че като я претоварят с работа, момата ще отслабне и ще погрознее; горещото слънце и вятърът ще опърлят кожата й и ще я изсушат: Василиса ще стане по-грозна от тях.
Но не станало тъй, както те се надявали. Момичето не само не погрознявало, но ставало от ден на ден все по-хубаво и по-хубаво. А доведените дъщери от ден на ден погрознявали, макар че не вършели нищо, а се излежавали или седели със скръстени ръце. Те ставали все по-сухи и по-слаби, кожата им чернеела, лицето им повяхвало, защото ги гризяла завистта.
А защо Василиса хубавеела? Защото й помагала куклата. Ако не била тя, момичето не би могло никога да свърши тежката работа, колкото и да се труди. Но куклата я утешавала, съветвала я да търпи и да работи и я отменявала в най-трудните неща. За да съсипе своята завареница от работа и безсъние, мащехата й давала вечер цял куп вълна — да я извлачи и изпреде. Куклата казвала на Василиса да си легне и да остави вълната при нея. На сутринта всичката вълна бивала изпредена много тънко — като на машина. Друг път мащехата ще накара момичето да изрони за една нощ цяла кола царевица. И тая работа свършвала куклата, а Василиса си спяла. Мащехата и доведените дъщери не знаели, че завареницата си има такава добра помощница. Куклата помагала на Василиса и в прането, и в готвенето, и в нареждането на къщата, като й казвала кое как да направи и сама вършела най-тежката работа.
Тъй минали няколко години.
Василиса порасла. Станала мома за женене. Всички момци от града се изредили да я искат, а за доведените моми никой не попитвал. Мащехата, ядосана от това, казвала на годежниците:
— Какво сте се развикали: „Василиса, та Василиса?“ Само Василиса ли е мома в тая къща? Додето не омъжа двете други, не ще я дам никому.
И като не можела да си изкара яда на годежарите, тя почвала да крещи на Василиса и да я бие.
Един ден търговецът заминал по работа в друго царство. На тръгване казал на жена си:
— Виждам, че и ти, и дъщерите ти сте отслабнали. Ще бъде добре да прекарате два-три месеца накрай гората. Като летувате там, ще се поправите. Наел съм ви една къща: отидете там.
Още същия ден мащехата се пренесла с момите в къщата край гората. А сред тая гора имало поляна. На поляната се издигала хижа, дето живеела вещица-човекоядка. Тя не пускала никого да се приближи до поляната. Вести ли се човек, изяждала го.
Мащехата знаела това. Тя пращала Василиса в гората — кога за дърва, кога за гъби, кога за ягоди — дано я разкъса вещицата. Но момата се връщала винаги здрава и жива: куклата я учела откъде да мине, за да я не види вещицата.
Тогава мащехата решила да направи друго нещо, за да погуби завареницата си. Тя дала една вечер на трите моми работа и им заповядала да я свършат, па тогава да си легнат. По-голямата си дъщеря накарала да плете дантели, по-малката — чорапи, а на Василиса дала да шие дрехи. После угасила лампата, като оставила да свети само една свещица, колкото да могат момите да виждат в ръцете си, и си легнала.
Момите се заловили за работа. Но по едно време свещта почнала да пуши. Една от доведените дъщери се навела уж да й почисти фитила и нарочно я угасила.
— Какво ще правим сега? — викнали двете доведени дъщери. — Ако си не свършим работата, мама ще ни бие. А на тъмно как ще работим? Някоя от нас трябва да отиде да поиска огън от вещицата.
— Който е угасил свещта, той трябва да отиде да поиска — рекла Василиса.
— Аз виждам и на тъмно — казала момата, която плетяла дантели. — Мене ми светят иглите.
— И мене ми светят моите игли — обадила се оная, която плела чорапи. — Аз няма да вървя. Нека върви Василиса.
— Да, да, Василиса — викнала и другата мома. — Тя да върви. И те станали, изтласкали Василиса от стаята и заключили след нея. Момата си отишла в своята стаичка, дала на куклата си да вечеря и й казала:
— Мила кукличко, пращат ме при вещицата за огън. Що да правя? Няма ли вещицата да ме изяде?
— Не бой се! — казала куклата. — Върви, дето те пращат, но вземи и мене! Додето съм с тебе аз, нищо лошо не ще ти се случи.
Василиса турила куклата в джоба си и тръгнала през тъмната гора.
Дълго вървяла тя. По едно време се уплашила. Цяла се разтре-перала. Спряла се. Изведнъж пред нея минал конник, който препускал коня си. Той бил облечен в бели дрехи. Бял бил и конят му. Без да погледне момата, конникът отлетял през гората. Почнало да се разсъмва.
Василиса тръгнала по-нататък. Втори конник минал пред нея, облечен в червени дрехи, яхнал червен кон. И той препускал, без да я погледне. Изгряло слънцето.
Момата продължила пътя си. Тя вървяла тъй и денем, и нощем. Чак привечер на втория ден стигнала до поляната, дето се издигала къщицата на вещицата. Стоборът на хижата бил от човешки кости. Навръх всеки кол имало по един човешки череп. Вратата била подпряна от човешки нозе, а вместо брава имало отворена човешка челюст.
Василиса замръзнала от страх, като видяла това. Тя се спряла и нозете й се сковали: не можела да пристъпи по-натам. Изведнъж пристигнал трети конник. Той бил облечен в черни дрехи и яздел черен кон. Като стигнал до вратата, изчезнал, сякаш потънал подземи.
Стъмнило се. Но скоро след това очите на всички черепи по оградата почнали да светят и цялата поляна блеснала, като че ли е ден. Василиса се уплашила още повече, но нямало къде да се скрие, та останала сред поляната. Не се минало много и дървесата почнали да се клатят, макар че нямало вятър. Листата зашумели, а колкото сухи пръчки имало наоколо, всички затрещели, сякаш някой ги чупи.
Зачул се шепот:
— Иде си нашата господарка. Връща се нашата господарка. Явила се и самата вещица. Като стигнала до вратата на своята хижа, тя се спряла, почнала да мирише въздуха и рекла:
— Хе, хе, хе! Човек има. На младо месо ми мирише. Кой е дошъл?
Тогава Василиса се престрашила, приближила се до бабата и й рекла:
— Добър вечер, бабичко. Аз съм. Пратиха ме дъщерите на мащехата ми да поискам от тебе огън.
— Добре — казала вещицата. — Знам ги аз тях. И майка им знам. Всеки ще получи, каквото е заслужил: и ти, и те. Но преди да ти дам огън, ще трябва да послугуваш малко при мене — да те видя можеш ли да работиш.
После се обърнала към вратата и рекла:
— Мои здрави подпори, дръпнете се! Моя хубава вратичко, отвори се!
Подпорите от човешки крака се дръпнали, челюстта почнала да трака и вратата се отворила. Вещицата влязла и седнала в един кът да се отмори, като дишала тежко.
— Я виж — рекла тя на момата — що има в пещта! Извади всичко и ми го сложи да се наям, че съм
