прегладняла.
В хижата било тъмно. Василиса намерила борина, запалила я и извадила от пещта ястията, па ги сложила на бабата. Тези ястия били много: имало за десетина души да се наядат. Сетне момата слязла в зимника да донесе на вещицата квас, медовина, вино и ракия.
Бабата изяла и изпила всичко. На момата оставила само чорба от зеле и късче хляб.
— Ти си млада: не бива да ядеш много, че ще надебелееш, а дебелите хора са лениви — казала й тя.
После легнала да спи и поръчала на Василиса:
— Когато утре изляза, ти помети, почисти двора, приготви обед, изпери дрехите. После иди в житницата, вземи една крина жито и го очисти от къклицата. Гледай да свършиш тая работа, че инак ще те изям.
Като рекла това, вещицата захъркала. Момата хапнала малко, нахранила куклата и й се оплакала, че вещицата й е дала много работа.
— Толкова работа — рекла — и трима души не могат свърши за един ден. А тя ме заплаши, че ще ме изяде, ако не изпълня всичко.
— Не се безпокой, Василисо! — рекла й куклата. — Легни си да спиш. Утре всичко ще се нареди.
На заранта момата станала много рано. Като погледнала през прозореца, видяла, че очите на черепите изгасват. Мярнал се белият конник и изчезнал. Почнало да се разсъмва.
Станала и вещицата. Тя излязла на двора, изсвирила с уста и отведнъж се явили една голяма чутура, един дървен чук и една дълга метла. Профучал червеният конник. Изгряло слънцето.
Бабата избъбрала някакви думи, влязла в чутурата и размахала чука. Чутурата почнала да подскача по двора, към вратата. Вещицата почнала да мете след себе си — да измете следите от чутурата, че никой да не я познае накъде е отишла.
Момата останала сама. Тя прегледала цялата къща и с голямо учудване видяла, че вещицата има много богатства. Какви ли не дрехи, пръстени, огърлици, гривни, много злато и скъпоценни камъни. Но Василиса нямала време да разглежда всичко: много работа я чакала. Ала колко се учудила, като се върнала и видяла, че куклата е свършила вече всичката работа! Тя доизчиствала последните зърна жито.
— На тебе остава само да сготвиш обед — рекла куклата и скочила в джоба й. — После можеш да си починеш.
Обедът станал скоро, но бабата се не върнала през целия ден. Надвечер момата сложила трапезата и седнала да чака своята господарка. Когато наченало да се мръква и черният конник минал, черепите засветили отново. Дърветата се разклатили и разприказвали. Листата почнали да шушнат и пръчките — да пращят. Чули се пак гласове:
— Иде си нашата господарка.
И наистина вещицата пристигнала. Василиса излязла да я посрещне.
— Готово ли е всичко? — запитала бабата, излизайки от чутурата.
— Готово е, бабичко, заповядай да видиш.
Вещицата разгледала цялата къща. Учудена много, че всичко е чисто, наредено и притъкмено, тя рекла доволна:
— Няма що, много добре си свършила всичко. Бива те да слугуваш. Не знам защо е недоволна мащехата ти от тебе. Но — нищо: всеки ще получи, каквото е заслужил.
Сетне свирнала и рекла:
— Мои верни слуги, елате, та ми смелете житото!
Явили се три чифта черни ръце, грабнали житото и го изнесли. Бабата седнала на трапезата и изяла всичко сготвено. На момата оставила малко. Преди да си легне, казала й:
— Утре ще направиш същото, каквото направи днес. Но има още една работа: в плевника съм натрупала маково семе. Ще го изнесеш и очистиш от праха.
Като рекла това, тя се обърнала към стената и захъркала. Василиса нахранила куклата и й казала що й е поръчала бабата.
— Лесна работа — рекла куклата. — Утре ще видим. Сега си легни да спиш.
На другия ден бабата отишла по работа, а куклата и Василиса извършили онова, що й било заповядано. Вечерта вещицата се върнала и останала още по-доволна. Тя свирнала и рекла:
— Мои верни слуги, елате да изстискате маслото от мака! Отново се явили три чифта ръце, грабнали маковото семе и го отнесли. Вещицата се нахранила. Василиса стояла пред нея и мълчала.
— Защо си се умълчала? — запитала бабата. — Да не си няма?
— Ако ми позволиш, ще те запитам нещо, бабичко.
— Добре, запитай! Но знай, че човек не бива да пита за всичко, което му дойде на ум. Ако поумнееш много и научиш много неща, скоро ще остарееш.
— Само едно искам да те запитам. Когато идвах насам, мина ми път бял конник в бели дрехи, на бял кон. Кой е и какъв е той?
— Той е моят бял ден — отвърнала вещицата.
— После ми мина път червен конник с червени дрехи, на червен кон. Той пък какъв е?
— Той е моето ясно слънце.
— Ами черният конник, който ми мина път току пред вратата?
— Той е моята тъмна нощ.
Василиса си спомнила трите чифта черни ръце, но не попитала за тях.
— Защо не попиташ още за нещо? — рекла вещицата.
— Стига ми и това, което научих. Нали казваше, че от много знаене човек остарява?
— Ти изглеждаш умна мома — казала бабата. — Добре правиш, че не ме питаш за това, що си видяла тук, а само за онова, що си видяла отвън. Аз не обичам да си издавам тайните. Ако ме беше запитала за трите чифта ръце или за чутурата, чука и метлата, щях да те изям. А сега пък аз ще те запитам нещо. Как успяваш да свършиш толкова много работа за един ден?
— Майчината благословия ми помага.
— А, така ли била работата? Махай се тогава оттук, благословена дъще! Аз не обичам благословени моми. Ти не си за тая къща.
Тя хванала Василиса за ръката, извела я навън и я изтласкала из двора. После грабнала един череп от оградата, забила го на прът и й го дала, като рекла:
— Ето ти огън за дъщерите на твоята мащеха. Вземи го и им го занеси!
Момата тръгнала през гората, като си светела с черепа. Черепът светил чак до съмване. После изгаснал. Василиса вървяла и през целия ден. Едва към мръкване стигнала в къщи.
Когато дошла до прага, намислила да хвърли черепа.
— Защо им е? — рекла си тя. — Те могат да си запалят огън. Па и още е светло.
Но от черепа се чул глас:
— Недей ме хвърля! Занеси ме на мащехата си!
Момата се подвоумила, но като не видяла да свети в къщата, влязла с черепа.
За голямо нейно учудване тоя път я посрещнали много добре.
— Щом излезе ти — рекла мащехата, — угасна и огънят в огнището. Удряхме много пъти огнивото, но не можахме да запалим. На заранта пратих дъщерите да поискат огън от съседите въгли-щари, ония, които живеят хе там, в гората. Но щом внесохме главнята в къщи, угасна, сякаш я поля някой с вода. Дано твоят огън не угасне.
Внесли черепа в къщи. Очите му се загледали в майката и дъщерите. Огненият му поглед бил толкова силен, че почнал да ги пари. Където и да се криели, все не можели да избягат от него: той ги преследвал навред. До вечерта и трите се превърнали на пепел.
Василиса заровила черепа в земята, заключила къщата и отишла в града. Тя имала една стара леля, бездетна бабичка. При нея се прибрала момата, додето се върне баща й.
Един ден Василиса рекла на леля си:
— Не съм свикнала да стоя без работа. Иди ми купи лен, ала гледай да бъде от най-хубавия. Искам да го изпреда.
Бабата й купила лен. Василиса почнала да преде. Работата вървяла бързо. Ленените жици излизали
