изпод пръстите на момата тънки като косъм. Когато изпрела всичкия лен, намислила да изтъче платно. Но къде да намери толкова малка совалка? Питала, разпитвала, никой не можел да й-каже. Най-после запитала куклата. Тя й намерила една хубава совалка — тъкмо за тая работа.
Към края на зимата платното било готово. То било толкова тънко, че можело да се вдене в игла, като конец. Напролет Василиса го избелила, сдиплила го и казала на леля си:
— Върви го продай в града. Колкото пари вземеш, да бъдат твои. Бабата погледнала платното и рекла:
— Само царят може да купи такова платно: никой друг. Аз ще го занеса право в двореца.
Тя отишла в царския дворец и почнала да се разхожда пред прозореца. Царят я видял и повикал.
— Що искаш, бабичко? — попитал я той.
— Царю честити, донесла съм платно, толкова тънко, че не бих искала да го дам другиму освен на тебе.
Царят заповядал да пуснат бабата. Като видял платното, зачудил се.
— Как е могла човешка ръка да изработи толкова тънко платно? — казал той. — Колко да ти дам за него, бабичко?
— Царю честити — отвърнала бабата, — това платно няма цена. Аз ти го подарявам.
— Благодаря ти — рекъл царят и заповядал да я надарят богато.
Когато си отишла бабата, царят заповядал да накроят от тънкото платно ризи. Скроили царювите ризи, но кой да ги ушие? Нямало ни в двореца, ни в града шивачка, която би се наела да шие такова тънко платно. Дълго питал и разпитвал царят. Най-после пратил да намерят бабата. Като дошла в двореца, той й казал:
— Щом си изпрела и изтъкала платното, ти ще можеш и да го ушиеш. Свърши и тая работа.
— Царю честити — рекла бабата, — аз не съм ни прела, ни тъкала това платно. Изпреде го и го изтъка една хубава мома, моя сродница.
— Добре. Нека тя да го ушие.
Лелята взела накроените ризи и ги отнесла у дома си. Дала ги на Василиса. Момата се затворила в стаята си и започнала да шие.
За няколко дена ушила ризите и леля й ги занесла на царя. Той поискал да види момата, която ги е ушила, и да я награди.
Отвели Василиса в двореца. Царят я толкова харесал, че веднага решил да се ожени за нея. Богата сватба направили. Върнал се и бащата от далечното пътуване. Той се зарадвал много, като се научил каква щастлива участ е имала дъщеря му. Василиса повикала в двореца и баща си, и леля си. Те заживели щастливо с нея.
А тя не се разделяла и след това с куклата си. Когато й се родило момиче, тя му подарила куклата и му казала да я пази като очите си и да се допитва до нея. Когато дъщерята се омъжила и добила момиче, и тя му подарила куклата.
Навярно и днес тая кукла се намира в оная страна. Тя минава още от майка на дъщеря.
Информация за текста
© Николай Райнов
Сканиране, разпознаване и редакция: unicode, 2008
Публикация:
Николай Райнов. Приказки от цял свят
Второ издание
Съставителство и редакция: Богомил Райнов
Литературна група V. Тематичен номер 2587
Редактор на издателството ЛИЛИЯ ИЛИЕВА
Художник ЛЮБЕН ЗИДАРОВ
Художник-редактор ВАСИЛ ЙОНЧЕВ
Макет и технически редактор ТОМА СТАНКУЛОВ
Коректор НАТАЛИЯ КАЦАРОВА
Дадена за набор 18. III. 1972 г. Подписана за печат 30. IX. 1972 г. Излязла от печат 20. XII. 1974 г. Формат 58?84/18 Печатни коли 44,50. Издателски коли 36,93. Тираж 50,125. Цена 3,60 лв.
Издателство „Народна култура“ — София, 1974
ДПК „Димитър Благоев“ — София
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/4842]
Последна редакция: 2008-01-11 12:00:00
