— Няма да простя никога обидата: ей сега ще се вселя в Нала, за да го тикна към гибел, а ти, Двепара, нали знаеш отдавна какъв е страстен играч на зарове: всели се в заровете и ми бъди помощник.
Коварният Кали се спотаи в царските палати на Нала. Той очакваше удобен случай, за да изпълни замислите си. Шест години чака напразно: чак на седмата настъпи благоприятен случай. Веднъж, преди да си легне, Нала забрави да се помоли и в неговото тяло се всели злият дух. Кали проникна в сърцето на царя и свещеното жилище на кротката невинност почна да се смущава от лоши помисли.
Нала имаше доведен брат, на име Пушкара, който живееше отделно в двореца. Като завладя сърцето на кроткия Нала, злият Кали ето що каза насън на Пушкара: „Вземи по-скоро заровете, иди при Нала и почни с него игра за нишадското царство, и то ще бъде твое — Нала всичко ще изгуби.“
Прелъстен от нечистия дух, Пушкара взе заровете, в които бе вече скрит Двепара, яви се при брата си и го покани да играят. Нала се разпали от луда страст, заровете захванаха да скачат и страшна борба започна. Царят като безумен залагаше всичко: скъпоценни камъни, злато, покъщнина, земи и кули, и всичко едно след друго губеше ослепен от хитрия си враг. Напразно го молеше Дамаянти да остави играта — той не я слушаше.
Всички се смутиха: придворни и велможи, граждани и целият двор. Ето че Дамаянти чува как те всички се събират в двореца на царя, за да му обявят, че тази зла случка силно ги тревожи, а тя, обляна в сълзи, каза на царя: „В палата се е събрал верният ти нишадски народ: очаква те и желае да види светлите ти очи. Покажи се и отговори на тяхната любов с внимание.“
Сълзи бликаха из очите й, но царят, обзет от враждебната сила на мрачния дух, не я дори погледна. Придворните и гражданите, като видяха, че Нала отби тяхната молба, разотидоха се с голям срам и дълбока скръб и си казаха: „Не, той вече не ни е цар!“
А заровете като живи скачаха, играта все по-силно се разгаряше, царят при всяко хвърляне губеше.
Като видя, че мъжът й е полудял в играта, Дамаянти почна да мисли как да спаси и него, и себе си от близката опасност. Тя със скръб каза на умната си съветница, старата кърмачка Врихазена:
— Кърмачко и дружке моя, слушай: събери по-скоро всички царски съветници: аз трябва да пресметна заедно с тях колко богатства са изгубени и какво остава за нас.
Съветниците се събраха; Дамаянти ги отведе при Нала, който играеше непрекъснато. Тогава тя пристъпи към него и плачешком го помоли да ги изслуша, но заблуденият Нала бе глух, сляп и безчувствен; той дори не я погледна, ни дума не каза и като по-напред продължаваше да играе с брата си, без да забележи застаналите наоколо в скръб и страх велможи. Като изгубиха всяка надежда, те с ужас напуснаха царския дом.
А царицата дълго гледа със смъртен страх лицето на безумния Нала.
— Слушай, кърмачко — каза най-после Дамаянти на вярната си Врихазена, — опасността настъпи. По- скоро викни Варшнея, царския колесничар.
Когато дойде Варшнея, Дамаянти му каза:
— Варшнея, верен спътниче на царя, услужи му и сега, когато наближава опасността! Виждам, че всяка загуба разпалва с нова сила страстта му — и като че ли и заровете са заедно с Пушкара против него. Моят цар е обезумял от враждебния дух, забравил е народа, ближните си, и мене дори не поглежда: причината на всичко това са заровете — в тях е скрита сигурно пъклена сила — а сам той е невинен. Послушай, Варшнея! Изпълни моята заповед. Всеки час със страх и трепет виждам, че Нала ще загине; но бързоногите царски коне още не са изгубени: качи се в царската колесница и незабавно, докато още не се е свършило всичко, отведи децата във Видарба, при баща ми Бима. Щом предадеш на Бима децата ми и царските коне с колесницата, ти си свободен или да останеш във Видарба, или да отидеш в друго царство, където сам пожелаеш.
Верният Варшнея, като изслуша Дамаянти, свика царските съветници; когато и те се съгласиха с умното желание на царицата, той взе децата и отиде с тях във Видарба. Тук Варшнея, като сне децата от колесницата, предаде ги на Бима. После се поклони на всички от страна на Дамаянти; след това, наскърбен от тежката участ на Нала, тръгна на път. Той отиде в Айодия и постъпи на служба при цар Ритупарна като колесничар.
Далече бе вече Варшнея, когато злият Пушкара спечели цялото царство на Нала. С отровна подигравка той каза на брата си:
— Ти вече всичко изгуби — да видим сега какво ще поставиш: само Дамаянти ти остава, а всичко друго е мое. Да си опитаме щастието: да видим чия ще бъде Дамаянти — моя ли, или твоя.
Нала, като чу това, въздъхна, настръхна и не бе в сила нито дума да каже, но като погледна мрачно брата си, сне от себе си всички украшения и остана само в едно просто облекло.
Ограбен, благородният цар смирено излезе от пълния с богатства царски дом. Подире му тръгна покорна, без ропот против съдбата, и Дамаянти, останала само с едно облекло. Тази нощ те прекараха без подслон, защото Пушкара заплаши нишадските граждани със смърт, ако някой приеме Нала и Дамаянти; новият цар бе страшен. Никой не даде прибежище на бездомниците.
Три дни и три нощи Нала, жаден и гладен, се скита около града. След туй се отправи за далечен път. Подире му тръгна и Дамаянти; за оскъдна храна те късаха ягоди и корени.
Изминаха няколко дена в скитане. Мъчеше ги силен глад. Неочаквано две златокрили птици кацнаха на тревата до самия Нала.
— Ще имаме за днес храна — каза той, тихо се промъкна до тях, сне от гърба си едничката дреха и бързо ги покри.
Но какво стана? Птиците се издигнаха заедно с дрехата и като видяха изумения Нала съвсем оголял, запяха:
— Знаеш ли кои сме ние, о, безумни? Ние сме заровете, заровете! Нарочно долетяхме тук, за да ти вземем и останалата дреха, след като проигра всичко. Добър ти път!
И птичетата изчезнаха. Нала се обърна тогава към другарката си и й каза:
— Дамаянти, тези, които ме лишиха от царство, покой и щастие, под образа на златокрили птички прилетяха тук, за да ми ограбят и последната дреха. И сега аз съм безсилен от скръб. На тебе, Дамаянти, оставям да избереш. Този път води през нишадските гори право в ивантската земя; там, по склоновете на вандийските планини, обитават отшелници в килии; а оттука води пътят за Видарба.
Тъй каза Нала. Но Дамаянти се задави от мъка и сълзите се лееха по прекрасните й бледни страни. Със слаб глас тя му отвърна:
— Сърцето ми замира, като си помисля: останал без царство и щастие, мъчен от глад и жажда, как можа ти, едничък мой друже, да пожелаеш, как можа да помислиш, че ще имам сили да те оставя? Не, и в диви гори, и в горещи пустини ще те утешавам с дума и поглед. Знай, че няма по-добро лекарство в беда от вярната жена.
— Право казваш, Дамаянти! — с усмивка отговори Нала. — Няма за нещастния по-добър цяр от любяща жена; аз няма да се отделя от тебе.
— Защо ми говориш за видарбския път? Ако искаш да се завърна при родителите си, да отидем заедно. Моят баща, видарбинският цар Бима, радостно ще те приеме и ще ти бъде утешител. Честито ще живеем двама под бащината стряха.
— Дамаянти — отговори Нала, — баща ти ще ме приеме, но бездомен и беден аз не отивам там. Могъщ, славен, богат, създател на твоето щастие, аз излязох оттам. Мога ли сега безсилен, безславен, беден, разрушител на щастието ти, да се върна пак там? По-добре заедно с тебе да се храня с въздух и роса, за да не види никой, освен слънцето и месеца, нашите страдания.
Тъй говореше Нала на своята спътница. Дамаянти се притисна нежно до него и го покри с половината от дрехата си; така търпяха те глад и жажда и под едно покривало и двамата стигнаха до една колиба.
Уморени и прашни, те легнаха без възглавница един до друг на голата земя. Нала заспа; дълбоко заспа и Дамаянти. Но сънят на злополучния цар трая малко — тежко му бе на душата; скитането по дивите гори и пустини го ужасяваше, умът му се размъти и почна да се одумва:
— Какъв ужас! Не е ли по-добре смърт, отколкото изгнание и бедност? Тази клетница, която ми е посветила живота си, длъжна ли е да разделя заслуженото мое страдание? Освободена от мене, тя ще се върне при родителите си, а заедно с мене нейната участ ще бъде само страдание. Та не е ли по-добре да се разделим?
