виждал моя съпруг, нишадския цар Нала?
Къде се скита той сега? Помни ли ме той? О, зарадвай моето сърце с добра вест за него, а ти сам, в прибежището на гората, цъфти, от никого необиждан, чист, благоухаен утешителю на всякаква скръб.
Като каза това, Дамаянти откъсна едно клонче от чудното дърво. След това се прости с него и добави:
— С това клонче аз вземам със себе си и скръб, и тъга, и грижа, и нужда, а ти си остани и ако видиш моя цар, кажи му, че всичко тъжно съм занесла оттук. Дай му сянка и спокойствие, та под твоя безгрижен покрив да може да си поотдъхне от всички мъки.
И прекрасната царска дъщеря се отдалечи. И отново пред нея почнаха да се мяркат дървета с големи сенки, стръмни планини, разновидни скали, тъмни дъбрави и реки. В клоните на дървесата се гнездяха, шумяха, подхвръкваха и пееха горски птици, а в дивата глухота се срещаха ту глигани и чакали, ту биволи, рисове и пантери. Така се скита Дамаянти дълго. Изведнъж на една широка и равна поляна тя видя един многолюден керван. Гората ечеше от глъчката на хората, скърцането на колите, конското цвилене, тежкия тропот на слоновете и камилите.
Керванът се нижеше край широка река, обрасла с гъста тръстика, дето се криеха щъркели и бели лебеди, а бистрата вода гъмжеше от множество риби, костенурки и змии. Княгинята тръгна към хората. Полугола, покрита с дълги копринени коси, които се развяваха по рамената и гърдите й, бледна, подобна на сянка, изсъхнала от тъга, цяла потънала в прах, но пак прекрасна като слънце — такава им се яви в гората Дамаянти. От страх едни побягнаха, други безмълвно я загледаха, трети се смееха, четвърти състрадателно се приближиха към нея.
— Коя си ти, о, жено, с лъчезарен образ? — питаха те. — Защо си в тази гора? Земен човек ли си, или небесно създание? Дано срещата ни с тебе бъде добър знак и керванът ни да мине безопасно пътя си.
Царската дъщеря въздъхна и отговори:
— Не съм от небето слязла, аз съм земна, бедна, окаяна чужденка. Мой баща е видарбинският цар, мой съпруг е господарят на Нишада, прочутият Нала. С него се разделихме, без да го видя, и не зная де е. Ако сте слушали за моя съпруг, кажете, къде ще мога да се срещна с него?
Главатарят на кервана, богат търговец, по име Зучи, й отговори:
— Из пътищата, по които отдавна вървим, не сме срещали човек, по име Нала. Елени, мечки, биволи, тигри има много в тази гора, но друг човек освен тебе не сме виждали.
— А къде отивате? — попита Дамаянти.
— Отиваме в прочутия град Чеди — отговори Зучи. — Там царува сега Суваху и заедно с него живее добродушната му майка, бисер на женската добродетел.
Като чу това, Дамаянти реши да отиде в Чеди. Зучи я покани да тръгне заедно с кервана и Дамаянти тръгна.
Керванът вървеше през планини, долини и бързи реки. Един ден, при заник слънце, те се озоваха при едно езеро, което се криеше в тъмна гора. Уморените пътници смъкнаха от слоновете и камилите тежкото бреме, легнаха на тревата под открито небе и скоро заспаха. Изведнъж, в полунощ, когато целият керван спеше, от планината със страшно фучене се спусна стадо диви слонове, за да утоли жаждата си в реката. Но когато животните надушиха питомните слонове в кервана, разфучаха се и със свирепа лудост се нахвърляха върху заспалите. Никаква сила не можеше да удържи разярените чудовища. Като откъснати от висок планински връх скали, които чупят дърветата, се втурваха слоновете в кервана и тъпчеха спящите хора.
С плач и викове наскачаха хората. Всичко се размеси: слуги, господари, старци и момчета. В тъмната нощ, замаяни от страх и сън, без да знаят каква е опасността и откъде иде, едни избягаха в гората, а други — към езерото. Като слушаха фучене и тропот, като виждаха в тъмнината мяркане на тежки крака, слисани, шибани от силни хоботи, в диво безумие хора, камили и коне се нахвърлиха едни върху други. И в бъркотията сами се биеха един друг. Някои бяха стъпкани, а пък други се озоваха във водата. В тази минута на всеобща опасност мнозина бидоха обладани от корист. Лукав глас им шепнеше: „Къде бягате? Загиването е общо, общо е всяко богатство: вземайте каквото ви падне на ръцете! Ето куп разсипани диаманти! Ето скъпоценни камъни, ето злато! Смело пипайте: бедният утре ще бъде богат…“ И загинаха всички, които, като се поддадоха на корист, закъсняха да избягат.
В тази минута се събуди и Дамаянти. Като видя такъв ужас, като чу как хвърчи смъртта над главата й, цяла се разтрепера и като се готвеше да загине, тъжеше само за милия си далечен другар. Но когато бурята отмина и гората отново утихна, събраха се малко по-малко спасените.
— С какво сме навлекли на себе си тоя нечуван гняв на боговете? — се питаха те. — Забравили ли сме да почетем с дарове бога, пазителя на съкровищата? Или керванът е срещнал някой хулител на бога на търговията? Враждебни нам птици ли са прехвръкнали нощес над нас? Или това стана под влиянието на зловредните планети?… Цялата беда иде от срещата ни с оная безумна, гола и бледна скитница. Коя е тя? Магьосница, жена или дъщеря на някой великан, прокълната от небето? Ако пак ни се мерне тази вълшебница, с камъни ще я пресрещнем. Тя с магиите си погуби нашия керван.
Като чу тези думи в тъмнината, Дамаянти се скри в гората натъжена, посрамена и уплашена.
— О, аз клетницата! — плачеше тя. — Пак съм изоставена. На кого съм причинила зло с мисли, думи и дела?
Между това утрото настъпи. Бързо се събраха оцелелите пътници и отново потеглиха на път. А Дамаянти отдалеч тръгна след кервана, като се криеше из гората, както месец се крие под облак.
Най-после Дамаянти стигна до града Чеди. Угрижена, тя застана до вратите, без да влезе вътре, защото се срамуваше от бедното си облекло. Жителите на града я срещаха и се чудеха на странния й вид, а децата припкаха след нея с крясък. Преследвана от шумна тълпа, Дамаянти стигна до царския дворец.
Там на висок чардак седеше царската майка. Като я видя, тя каза на старата си слугиня:
— Иди покани тази чужденка. Навярно тя търси прибежище. Аз виждам в нея нещо чисто: тя ще изпълни нашия дом със светлина.
Дамаянти се представи пред старата царица, която любезно й каза:
— В мрачна тъга сияе твоят образ. Коя си ти? Твоето лице е лъчезарно, макар че тялото ти е покрито с бедно и скъсано облекло. Беззащитна, самичка странстваш по земята, без да се боиш от хората. Кажи ми, коя си и отде си?
Ободрена от такава дружелюбна реч, Дамаянти отвърна:
— Оскърбена от тежка раздяла с мъжа си, милостива царице, аз се скитам след него и го търся. Моя храна са плодовете и корените, а прибежище ми е там, дето замръкна. Доблестен, мъдър, прекрасен, от сърце избран, милият ми мъж се раздели с мене. Нещастен беше той, царице. Като изгуби в игра всичките си богатства, той напусна дома си като сетен сиромах и избяга само с една дреха в гората. Аз тръгнах с него, да му бъда утеха в скърбите. И денем, и нощем вървях подире му. Един път се случи, че уморена заспах в гората… Той се скрил, изоставил ме и отнесъл половината от дрехата ми. Оттогава се скитам по дивите тъмни гори, по широките пустини и долини. Той би трябвало или да ми върне половината от дрехата, или да вземе половината бреме на моя тежък живот. Както едната половина от дрехата е потребна на другата, така и аз трябва да намеря другата половина от сърцето си или да умра.
Като изслуша съчувствено разказа, царицата каза:
— Остани при нас! Твоята светла близост ще радва моето сърце. Незабавно ще разпратя аз скороходници да потърсят съпруга ти. Но може и той сам да намине тук, дето ти ще го очакваш в безопасно, спокойно прибежище.
Дамаянти сдържа тъгата си и отговори:
— На драго сърце ще остана, ако ми обещаеш, царице, че няма да имам друга длъжност, освен да служа на тебе. Останки от обяд да ми не дават за храна. Да не влиза при мене мъж. Клетва съм дала да намеря съпруга си и да му бъда вярна.
— Всичко ще изпълня — отговори царицата.
След това тя заповяда да извикат дъщеря й, княгиня Сунанда. Скоро тя се яви, заобиколена от прелестни дружки.
— Виждаш ли, Сунанда — каза майка й, — тази чужденка в бедно облекло? Тя е твоя връстница, но мъките на живота са й дали ранна зрелост. Обичай я като другарка. Любезно се отнасяй с нея и я уважавай, за да й поотлекне на сърцето и да намериш полза за душата си от нейното съжителство.
