— Те са добри коне, господарю — отговори Вахука: — Ето и отличителните им белези: по два на челото, по един на гърдите и по три на копитата. Но ако искаш да избера други, покажи ги — аз съм готов да изпълня волята ти.
— Нека бъде по твоему — отговори царят. — Няма нужда аз да те уча: скоро впрягай, па да вървим.
Нала впрегна в колесницата избраните коне и седна с Ритупарна. По молба на Нала седна и Варшнея. Той събра в могъщата си ръка юздите, размаха ги като извити бразди от светкавица и извика:
— Пригответе се, добри коне, за да бъдем във Видарба!
Конете се разтрепераха и паднаха на колене.
Нала чевръсто ги изправи отново на крака, смекчи си гласа, ободри ги с думи и викна: „Напред!“
И конете полетяха като вихър. Царят Ритупарна гледаше с нямо изумление. В това време Варшнея, като чу тайнствения гърмеж на колесницата и като видя как ремъците с плясък и шум удрят конете отстрани и как бързо, като светкавица, блясват, дълбоко се замисли: „Откъде е могъл Вахука да научи такова изкуство и кой е той? Не е ли сам Метали, повелителят на конете? Или е Нала, който се е скрил под грозното лице? Образа на Нала го няма тук, ала тук е силата на Нала. Но кой ще ми открие истината? Отдавна знам от древните предания, че понякога царе, по волята на съдбата, преобразени тайно, се скитат по земята. Този грозен коняр е сигурно великият Нала. Този, под когото като буря в небесата гърми колесницата, кой ще бъде друг, ако не Нала, моят господар?“
Конете, без криле крилати, под властта на Нала като буря летяха напред по гори, долини, реки и потоци. Ненадейно на Ритупарна падна шапката.
— Вахука, спри! Нека Варшнея ми подаде шапката.
— Късно е — отговори Вахука. — Изминали сме вече много мили: да я оставим.
Царят се зачуди. Изведнъж той съгледа отдалеч вибитака — дърво, покрито с разклонена гъста листовина.
— Слушай, Вахука! — каза той. — Тука, на земята няма никой да знае всичко; в изкуството да управляваш коне ти си първият, а пък на мене е дадено изкуството да смятам и тайната да играя на зарове. Виждаш ли там долу разклонено дърво? Много листа и плодове има на него и много паднали лежат на земята. Знай, приятелю, че падналите листа са 403, а с тях са паднали и 110 узрели плодове, всички клончета са 749, а на тях са останали 5 000 000 листа, узрелите плодове са 1319, сега зреят 843 и 78 са гнили.
В тази минута те бяха вече близо до дънера.
— Стойте, добри коне! — извика Вахука: — Не мога да повярвам такава чудна сметка, преди да преброя сам клончетата, листата и плодовете на това дърво. Варшнея, подръж юздите, докато броя.
Ритупарна изпадна в ужас.
— Какво правиш, Вахука? — каза той. — Има ли време да се бавим?
Но Вахука искаше непременно да провери.
— Почакай, царю — отговори той. — Или ако толкова бързаш, върви сам: Варшнея ще кара конете.
Ритупарна възрази, като се стараеше да смекчи Вахука:
— Не се противи, Вахука: в изкуството да управляваш коне няма равен на тебе и само с тебе ние можем довечера да стигнем във Видарба. Аз, сам виждаш това, съм в твоята власт. Не ме задържай повече: ще направя всичко по угодата ти, ако пристигнем във Видарба преди заник слънце.
Вместо да отговори, Вахука запря конете, слезе от седалището си и спокойно започна да брои плодовете.
— Числото на плодовете е вярно — каза той на Ритупарна. — Да видим не си ли сбъркал в клончетата и листата!
Царят кипна от нетърпение:
— Бъди разумен, Вахука. Нима не ти стига това доказателство?
— Не стига, господарю — каза Вахука. — Но ако искаш всичко да се свърши от един път, обясни ми, как можа в толкова късо време да преброиш толкова нещо?
— Знай — извика царят, — че аз съм надарен със силата да смятам и с тайното изкуство да играя отлично на зарове.
— Като е тъй, ей сега ще ме научиш и на едното, и на другото. В замяна на това ще получиш изкуството да управляваш коне — каза Вахука.
— Добре! — гневно отвърна царят. Аз ти давам силата на броенето и тайната да се играе на зарове; от тебе, Вахука, ще получа дара, когато пристигнем във Видарба.
Щом изговори Ритупарна думите си, на Нала като че се отвориха очите и той от един път можа да преброи всичките листа, плодове и клонове на вибитаката; и в мига, когато почувства в себе си дадената сила, скритият в сърцето му изкусител Кали излезе и с дим и мъгла обхвана вибитаката. При първото чувство на свобода Нала обезумя. Но скоро дойде на себе си, видя се лице с лице със злия си враг и поиска да прокълне нечестивеца. Ала Кали си повдигна ръцете смирено и извика:
— Нала, въздържай се от клетва: стига ми, дето бях наказан от клетвата на твоята жена в минутата на страданието. Оттогава, запрян като в тъмница у тебе и измъчван от твоите мъки, аз денонощно проклинах себе си. Пожали ме, благодушни Нала: отсега съм вече безсилен. Отсега нататък всеки, който прочита повестта за злочестия ти живот, ще бъде неповредим от моите примамки и недостъпен за властта на зловредните духове, подобни на мене.
Смекчен от молбите на победения враг, Нала се въздържа от клетва. Кали се всели във вибитаката и пълното с живот дърво тутакси изсъхна. Цар Ритупарна се изуми при това чудо. Щом се скри изкусителят, Нала, избавен от мъка, светнал от радост и пламнал от новия живот, седна в колесницата двойно могъщ и конете отново полетяха.
Слънцето не беше залязло, когато Ритупарна пристигна във Видарба. Веднага на цар Бима известиха за нечакания гост и той побърза да покани владетеля на Айодия да отиде в двореца. Като гръм ечеше трясъкът на колесницата му към четирите страни на небосклона. Тозчас Наловите коне, впрегнати в Бимовата колесница, дочуха и усетиха, че господарят им иде. С радостно цвилене, като че ли са чули гласа на Нала, те отговориха задружно на познатия им глас; и самата Дамаянти се вслуша в този звук, подобен на ехо от дълбок гръм, и се смути. Нещо близко изведнъж долетя до усетливото й сърце — тъй и жената, и конете познаха от един път Нала по тропота на неговата колесница. Слоновете в царските обори и пауните по царския покрив настръхнаха. Те изведнъж се разтрепераха: слоновете дигнаха хоботи, протегнаха шии в радостен страх, като че ли усещат близка буря, която обещава дъжд, а пауните закрякаха.
Дамаянти си мислеше: „Този тропот на колесница и шумно шумолене, които тревожат небето и земята, пронизват душата ми. Това е Нала, моят съпруг. Ако ме е излъгало сърцето, по-добре ще бъде да не живея; ще се хвърля в жарките обятия на пламъка, за да свърша тъгата на самотния си живот.“
С такива тежки мисли Дамаянти седеше с младата си слугиня Кезина в беседката на двореца. Ето те виждат, че в широкия двор с трясък и гръм влизат коне и колесница, в която има трима души: цар Ритупарна, Вахука и Варшнея. А де е Нала?… С мъчителен страх гледаше Дамаянти. Тя видя царя; след това позна Варшнея; най-после загледа безобразния им спътник — той й е непознат. Тогава Ритупарна слезе от колесницата, Варшнея — също, а Вахука почна да разпряга конете.
От другата колесница слезе и Бима да въведе госта. Царете се поклониха учтиво един другиму, макар че и двамата не знаеха какво да си кажат. Ритупарна се озърна и не забеляза в царския дворец нищо, което да напомня за утрешния голям празник. Той си помисли: „Аз съм лековерно измамен с лъжливо известие“, и каза на Бима:
— Желая ти здраве и дълги години!
Бима отговори със същите любезни думи и след това попита:
— Какво е довело при нас, в столицата ни Видарба, великия гост?
Като чу този въпрос и като не видя никъде никакъв знак, че другите царе и князе са в царския дворец, айодийският цар отговори:
— Аз исках да се видя с тебе, добродушния Бима, и като се запозная, да се науча, всичко ли благоденства в твоето царство?
Такъв отговор се показа чуден на мъдрия Бима и непонятно му бе как е дошло на ум на цар Ритупарна да предприеме такъв дълъг път само да се научи здрав ли е царят на Видарба, когото дори не познава.
