всяка негова стъпка огънят отслабваше и гаснеше; скоро всичко изчезна, като че ли никога не е било. Като почувства пресния въздух, цяла обхваната от наслада, змията полази към онзи поток, в който Нала бе видял образа си и се бе уплашил сам от себе си. Дълбоко мушна глава във водата и захвана да утолява силната си жажда подир толкова продължителен престой в огъня. Водите на потока пресъхнаха, а змията стана, както по-преди, пълна. Като възвърна силите си, лъсна се на слънцето и каза на Нала:
— Приближи се. Преди да се разделим, ти трябва да ми преброиш зъбите. От дългото им скърцане при страшните мъки възможно е много от тях да съм изхабила и повредила.
Нала приближи: пред него се лъснаха зъби, които почна да брои:
— Един, два, четири…
— Сбърка, сбърка! — с гняв изсъска змийският цар. Ти не каза третия зъб. — С тези думи той удари с тоя зъб Нала по пръста и Нала веднага почувства, като че ли се разделя от себе си. В началото той видя собствения си образ в светлото огледало на щита, висящ на змийската шия; след туй този образ почна постепенно да бледнее и скоро се изгуби. Малко по малко мястото му зае друг, грозен; сега ясно стана на Нала, че е променил своя образ, и вече не беше страшен на себе си.
— Виждаш ли — каза Керкота, — че желанието ти се изпълни? Ти си преобразен, ти се раздели от себе си и отсега нататък от никого, дори и от жена си, не ще бъдеш познат. Нека се простим: иди си и не мисли, че моята отрова ще ти бъде опасна. В твоето чисто сърце тя не проникна, а влезе в оня, който те бе обладал: отсега той ще почне да се мъчи. А ти, преобразен, с надежда продължавай пътя си: търси в чужди страни прехрана, ала не забравяй за дарбите, получени от боговете в брачния ден: те не са изгубени за тебе, Нала, помни ги! Така също и изкуството да караш коне е запазено за тебе. Тръгни право към айодийското царство: там ще намериш цар Ритупарна. На земята няма никой, който би могъл да се равни с него в изкуството да смята и да владее тайната за игране на зарове. „Аз съм Вахука, укротител на коне“ — кажи му ти и ако те попита: — „Много ли можеш да преминаваш на ден?“ — отговори му: — „Цяло царство прекосявам.“ Поискай да научиш изкуството да смяташ, без което изгуби цялото си царство. И колкото по- скоро научиш това изкуство, толкова по-скоро ще се прекратят страданията ти, без да оставят и следа. Щом намериш жената и децата си, ти ще пожелаеш да възвърнеш предишния си образ. Тогава само си науми за сегашния час и се огледай в този щит; който притежава този щит, от него се боят всички змии по земята.
Като каза това, Керкота сне една светла люспа от тези, които украсяваха шията му, подаде я на Нала и продума: „Носи я на гърдите си. В зло време тази люспа ще ти помогне.“ След туй се скри, а Нала остана сам в гората, вече преобразен.
Нала тръгна към айодийското царство да иска служба от Ритупарна, който отдавна вече бе прибрал неговия предишен слуга Варшнея.
Мъдрият цар Ритупарна, голям любител на коне, събираше отвсякъде добри коняри. Щом пристигна в Айодия, Нала се яви пред царя.
— Аз съм конярят Вахука — каза той. — В изкуството да управлявам коне нямам равен на себе си. Аз съм изкусен и в много други неща: по-вкусна храна от онази, която готвя аз, никой не може да сготви. Всяка работа, която иска усилен труд, съм готов да взема върху си. При тебе, царю Ритупарна, искам да постъпя на служба.
Ритупарна му отговори благосклонно:
— Ще те взема на служба, Вахука. Отсега ти ще ми бъдеш главен коняр: наглеждай моите коне и ги учи бързо да бягат; за службата си ще получаваш сто драхми. Другар ще ти бъде Варшнея, досегашният ми най-изкусен коняр, а с него и старият Джевала, и много други. Весело ще прекарваш свободното си време с тях и ще можеш да правиш каквото искаш.
И ето: цар без царство, мъж без жена, изгнаник, лишен дори от лицето си, Нала служи като главен коняр при цар Ритупарна, а Варшнея, който тъй усърдно му служеше преди, сега е негов другар. Под една стряха, но чужди един на друг, и когато са заедно, и когато са отделно, всеки със скръбта си, те непрестанно тъжеха: Варшнея — за жалката гибел на своя цар, а Нала — за отхвърлената си съпруга. Всяка вечер след свършване на работата Нала се затваряше самичък в стаята си пееше все същата песен: „Къде се скиташ сега ти сама, о, светлоока? От горещина и студ, от жажда и глад, измъчвана от дивата пустиня, ти ходиш гола, като вдовица. Де намираш утеха на скръбта си?“ Така пееше той. Един път го зачу Джевала и го попита:
— За кого тъжиш, Вахука? Коя е жената, за която тъй унесено пееш такава жална песен?
— Пея за жената на един обезумял съпруг, избран и любим от нея, но изгубил и ум, и богатство; за мъжа, който й измени, който забрави свещената клетва, дадена пред боговете; от нея разделен, той отдавна вече се лута в тъга, разкаяние и страх, без да знае облекчение на скръбта си ни ден, ни нощ, скита се като бездомен чужденец. И всяка нощ си мисли все за нея и пее тази песен. Скитник, окъсан като просяк, той пие с търпение капка по капка горчивата си чаша, напълнена с престъпления, чашата на раздялата. А тя, която и в опасностите не се е разделяла от мъжа си в пустинята… Де е тя? Какво е станало с нея? Само по чудо е избавила може би живота си. Тази повест той сам ми разказа. Оттогава пея песента му.
Видарбинският цар Бима, като узна за нещастието на Нала, незабавно събра всички видарбински брамини и им каза:
— Намерете дъщеря ми Дамаянти и цар Нала. Който се научи де са моите деца и ми ги доведе, ще получи сто най-добри вола и едно село, богато като многолюден град. Тъй също сто вола ще получи и онзи, който ги не доведе, но с вярно известие се върне при мене.
Брамините веднага тръгнаха на изток, запад, север и юг да търсят Нала и жена му. Дълго ходиха те по всички области, градове и села, по всички безлюдни гори, планини, равнини и пътища; но напразно: никакво известие нямаше ни за Нала, ни за вярната му жена.
Най-после браминът Судева пристигна в Чеди и на царския празник в двореца съгледа Дамаянти. До княгиня Сунанда, в дрехи на тъжна вдовица, близо до светлата и радостна мома, стоеше тя — като мрачна жена, която скърби по мъжа си, като сянка близо до светлината, като елмаз без сияние, като ден без слънце, покрита с двойно покривало, закрита от погледите — с черни дрехи и черна тъга. Като я видя, Судева тозчас разбра кой стои пред него.
Той си помисли: „Аз гледам същия образ, който толкова сладко светеше онази сутрин, когато всички земни царе и владетели в тревога смирено чакаха на кого ще подаде ръка Дамаянти. Тя е, пълноснажна, тъмнокоса, която весели душата с райския блясък на очите си и служи за утешение на света. Да, тя е — също като млада лилия, лишена от корена, като лотос, смазан от слонова стъпка; тя е, която скърби за съпруга си, изгубила заедно с него целия си живот, като пресъхнал извор, като лунна нощ след пълно затъмнение. Но де е той, могъщият Нала? Дали е можал да понесе раздялата с такава жена, или се е погубил? Мъка пронизва цялото ми тяло, като гледам нейната съкрушена хубост и като срещам огненотъмните й погледи, които гаснат в сълзи. След като е пребродил всички пътища на изпитанията, скоро ли ще се срещне с обичния си съпруг, както се среща звездата с месеца?“
Подир това той се приближи до мястото, дето стоеше замислена Дамаянти.
— Поздравявам те, видарбински трендафиле — каза й той, — аз съм Судева, видарбински брамин: баща ти Бима е жив и здрав и си царува мирно. Жива и здрава е и добродушната ти майка. Живи са и братята ти, и децата, които цъфтят мирно под защитата на дядо си. Но всички са съкрушени от тъга по тебе. Днес всички брамини те търсят по целия свят. Най-сетне боговете позволиха на мен да те намеря.
Като позна добрия брамин, Дамаянти се заля в сълзи и захвана да разпитва за родителите си, дружките, ближните и познатите си.
— Пораснаха ли децата? — попита най-после тя.
При тези думи гърдите й се разтърсиха от плач и от прекрасните й дълги клепачи закапаха едри сълзи. Като видя, че тя плаче от разговора с брамина, Сунанда се много разтревожи и каза на майка си:
— Нашата гостенка плаче; тя приказва с един брамин, който трябва да й е познат, и неговите думи й докарват тъга.
Тогава майката царица излезе от вътрешните стаи и като видя брамина, заповяда да й го доведат. Тя почна да го разпитва:
— Разкажи ми какво знаеш за нея. Чия дъщеря е? Чия жена? По каква чудна случка се е разделила от родителите си и по какъв таен признак ти можа да я познаеш? Разкажи ми всичко.
Като седна на посоченото място, многомъдрият брамин Судева почна своя разказ:
