Така си говореше Нала и скоро се сроди с мисълта, че трябва да остави Дамаянти. И най-после си каза:
— Но какво да сторя? Аз съм гол. Да взема ли половината от дрехата й? Ала как да го сторя, та да не се разбуди?
И той се луташе с тия нерешителни мисли около колибата. Изведнъж видя един ръждясал нож без ножница; бързо взе ножа, отряза половината от дрехата и се загърна. Подире, уплашен, зажумя и побягна, но скоро се завърна, погледна спящата и горчиво заплака:
— О, светлина на душата ми, какво ще стане с тебе, когато не ме намериш? О, дъще на Бима! Как ще се скиташ из дивите гори, дето лъвове и тигри живеят, дето змии пълзят? О, вие земни богове, духове на горите и пещерите, пазете нейната младост! Най-верният й щит е светлата непорочност.
Туй като каза, отдалечи се от безгрижно спящата си спътница, като плачеше и се късаше от скръб. Кали и този път победи: разтреперан, бледен, Нала тръгна и скоро се скри. А Дамаянти остана сама в гората.
Щом се изгуби Нала, Дамаянти се събуди. Тя го потърси, като се озърна на всички страни. Но като не намери никъде любимия си другар, страх прониза душата й; изведнъж тя извика с отчаян глас:
— Нала! — Но отговор не чу. — Царю мой — извика повторно тя, — нима можа да ме оставиш в такава пустиня? Аз ще умра от страх; върни се, Нала! Как можа да нарушиш думата си и да ме оставиш, докато безгрижно спя? Как можа да оставиш жена си, половината на своя живот? О, не, ти само ме плашиш: стига, мой друже! Но ако ти наистина си ме напуснал, ако не се върнеш вече и не ми подадеш за утеха ръката си, аз не себе си ще оплаквам: аз ще скърбя за тебе, мили, какво ще бъде с тебе, оставен от всички на света, скръбен, уморен, гладен, жаден? Какво ще стане с тебе, когато не ще ме видиш, когато ще ме викаш и не ще те чуя?
Тъй ридаеше Дамаянти в скръбта си. Тя ту плачеше, ту падаше на земята с тежки ридания, ту се задавяше и пълнеше гората със стенания. Най-после уморена извика:
— Който и да бъде този враг, чиято завист и злоба причини такова зло на моя цар, нека той изпита двойно зло; нека изкусителят, който увлече чистата душа на моя цар, почувства всичките мои мъки в нечистата си душа…
След това с бавни крачки тръгна напосоки из гората, пълна със зли люде и чудовища. Тя повтаряше, като слушаше гласа на тъжната гургулица: „Мили, обични, де си?“ Сълзи като град капеха по бузите й, а гърдите й се късаха от въздишки.
Изведнъж от едно високо дърво се хвърли със страшен съсък голяма змия, която — гладна и свита на кълбо в клоните — дебнеше плячката си. Стегната в яките обръчи на чудовището, в часа на своята гибел, Дамаянти мислеше само за Нала:
„Де си, друже! Де си — да ми помогнеш, че загивам? Тежко ще ти бъде, когато се върнеш, че си ме оставил беззащитна в гората. Кой ще те утешава и насърчава, о, мой царю, в горещата пустиня? Мене вече не ще ме има.“
Но жалният плач на Дамаянти стигна до ушите на един ловец, който се скиташе наблизо в гората. Той се притече на помощ на клетницата и умъртви змията с копие. Дамаянти бе спасена. Като освободи нежното й тяло от убийствените обръчи, той учуден попита:
— Откъде си, хубавице? Коя си ти? Девойко с живи очи на антилопа, как си изпаднала в тази пустиня и в такава опасност?
С тъжна усмивка Дамаянти му разказа простодушно всичко. Като я гледаше пред себе си така полуоблечена, със строен стан, с цветящи уста, с разкошно покривало от черни копринени коси, със светъл блясък на черните очи, осенени от прекрасната тънка дъга на веждите — той се усети обладан от любов и я поиска за жена. Но нейните очи пламнаха гневно като небесна светкавица и тя извика:
— Ако волята на безсмъртните е такава, че да ме владее само даденият ми от тях мъж, махни се оттук!
Когато ловецът си отиде, Дамаянти тръгна отново и колкото по-далеч отиваше, гората ставаше все по- тъмна. Дърветата сплитаха клоните си, лъвовете ревяха, а ужасното пращене на сухи клони под краката на тигри, биволи, рисове, мечки се слушаше отдалеч. Навсякъде лежаха паднали, изгнили дървета; между техните дънери растяха диви треви, в които гъмжеха змии.
По такъв път вървеше Дамаянти, без да знае накъде отива. Тя пристъпяше с мъка и нареждаше:
— Де си, могъщи прекрасни нишадецо? Къде си отишъл, мой владетелю, като ме остави в това пусто място без защита? О, защо наруши думата си? Какъв грях съм сторила? Или не съм ти вече жена? Обади ми, де се веселиш сега, след като ме остави в безутешна скръб? О, Нала, отзови се на твоята Дамаянти: извикай я в тази пустиня, дето я заплашва горският владетел — кървавият и гладен тигър. Няма ли да отговориш на тази, която скърби, плаче и очаква; която е отхвърлена, слаба, покрита с прах, ден и нощ без прибежище и лишена от дрехи? Де си ти? Ах, няма ли кому да кажа: „Не си ли виждал Нала?“
Ето, тича горският господар, острозъбият тигър. Аз без страх ще отида при него и ще му кажа: „Благородни тигре, аз съм Дамаянти, жена на светлия Нала, сама, в тъга, в страх, скитница подир него: де е той? Ако знаеш за него нещо, царю на зверовете, кажи ми; ако ли не, по-скоро ме разкъсай, за да изцериш от мъка душата ми.“ Но царят на зверовете, като чу моите молби и плачове, замина покрай реката, дето се влива в морето, и избяга, без да отговори. Аз виждам там връх, който се докосва до небето, обвит с разкошен венец от дървета и благовонни храсти, с най-пъстри цветя; той блести като слънце, излян от твърди скали, вековен баща на реките и потоците, непристъпна кула, страж на пустинята. Аз ще отида при него и ще му кажа: „О, покровителю на девствените гори, със сълзи ти се моля — кажи, не си ли виждал Нала? Аз съм Дамаянти, дъщеря на благодушния цар Бима. Ти, господарю на горите, който виждаш всичко от височините, кажи: не си ли виждал Нала? Де е моят прекрасен, по-мил от живота ми спътник? О! Кога ще чуя пак от неговите уста милата дума: «Дамаянти!»“
Така редеше клетата царска дъщеря в пустата планина, но никой не й отговори.
Дамаянти тръгна на север из гората. Тя вървя три дена и три нощи. Изведнъж пред нея се яви чудна гъста дъбрава от райски дъбове, наоколо градина с хубави цветя, пълна с небесно сияние. Там обитаваха отшелници.
Дамаянти с учудване гледаше: плодове и цветя блестяха между тъмните листа, бистри потоци подскачаха, а по техните брегове тичаха антилопи и пъргави сърни; по клончетата бяха накацали пъстри папагали. Свободно си въздъхна царската дъщеря, като видя спокойната обител. Дамаянти се приближи до старците; те я приеха любезно и запитаха:
— Кажи ни, коя си ти и какво искаш? Светлият ти образ изуми всички ни. Почини си и ни кажи: коя си? Богиня на горите ли си, или на полетата, или пък на реките?
Дамаянти въздъхна тихо и каза:
— Аз не съм богиня на горите, полетата и реките, а слаба, измъчена от скръб жена. На вас, благодушни старци, всичко ще разкажа. Господарят на Видарба е мой баща; владетелят на Нишада — Нала — е мой съпруг. От изкусноковарен играч бе повикан мъжът ми да играе на зарове; и той изигра цялото си царство. Аз се скитам по горите и пустините след Нала, разбита от скръб, и при вас дохождам, старци смирени, за да узная, не сте ли срещали някъде моя избраник? Кажете ми, дали ще го срещна? Ако не, не ще ли бъде по- добре да свърша с живота? Животът е нетърпимо бреме без него, усладителя на живота ми.
А старците отговориха:
— Светли, тихи и чисти, като твоите очи, пълни с невинност, ще бъдат следните дни за тебе. Ето що ни явява бъдещето: ти отново ще видиш мъжа си. Отново ще бъде цар, страшен за враговете, утешение на ближните, изцелител на твоите скърби, украшение на твоя живот, спътник, съветник, защитник, всичко това ще се сбъдне, ако у тебе не отслабнат търпението и верността.
Като казаха това, пустинниците изчезнаха.
Дамаянти си рече:
— Дали това не е сън? Де са добрите старци, де е тяхната градина, де са техните живи извори, техните птици и зверове? Де са техните благовонни цветя?
Дълго време Дамаянти се скита тъжна по гората. Ненадейно й попадна пред очите едно кичесто дърво, надарено с чудна сила да лекува душата: хората го наричат дърво усладител, а боговете — азока. То издава приятна миризма, покрито е с цвят, дава гъста сянка.
Дамаянти се обърна към него с тия думи:
— Блажено дърво, чудни, прекрасни утешителю, утеши ме в моята тъга; цветущи азока, кажи, не си ли
