Сунанда с детска веселост улови за ръката Дамаянти и я изведе навън. И оттогава Дамаянти стана другарка на княгиня Сунанда.
Като остави Дамаянти, наскърбен и мрачен вървеше Нала из пустинята и, сам пустиня, искаше да се развесели. Когато жаркото слънце го пронизваше, той му казваше:
— Затуй ли, слънце, тъй жестоко ме гориш, защото отхвърлих Дамаянти?
Той се просълзяваше, колчем поглеждаше откраднатия къс от дрехата й. Един път, мъчен от жажда, Нала се приближи до един поток, но като видя образа си във водата, с ужас се дръпна назад.
— О, ако можех да се разделя с това лице, за да бъда непознат и на себе си, и на другите! — извика той и избяга в гората. Изведнъж там видя пламък — не пламък в гората, а гората в пламък — отдето жален глас го викаше:
— Ела, благородни Нала, ела с мъката си, при моята мъка. Бъди ми спасител и ще бъдеш от мене спасен.
Изумен, Нала попита:
— Отде е тоя глас? Какво искаш? Де си ти и кой си?
— Аз съм ей тука, в огъня, благородни Нала. Ще ли стъпиш с твърди нозе в пламъка и ще дойдеш ли при мене?
— Аз се боя само от себе си, от онази минута, когато изневерих на Дамаянти.
С тези думи той влезе право в пламъка. Пламъкът се разля из дълбоките пукнатини на земята и бързо нарасна, та заприлича на разклонени дървета. В тази огнена гора Нала се озова самичък — от всички страни запалени клони се насочваха срещу него и на всяка крачка като гъста трева из земята излизаха остри пламъци. Изведнъж той видя в най-силния пламък върху огромен горящ камък една змия, която се гърчеше и пушеше. Тя тежко дишаше с отворени уста под своите разпалени люспи. Чудовището си надигна тежко главата, увенчана със светла корона, и с пъшкане каза:
— Аз съм Керкота, царят на змиите. Всички земни змии са ми подвластни. Старият пустинник Нарада ме прокълна и обрече на такава мъка за туй, че исках да го излъжа. Изслушай моя разказ! Стой спокойно под страшните пламъци, които те обхващат, за да задушат бурята в душата ти, за да накажат Кали, който я е завладял, и най-после очистен, ти отново да намериш онова, което си изгубил. Слушай моя разказ — продължи Керкота, като се задушаваше от горещина, а Нала внимателно слушаше: — Смиреният пустинник Нарада беше насадил чудна градина около своята килия; в тази градина имаше от всички дървета и треви; имаше светли потоци и сенчесто-прохладни горички. Той покани всички безвредни животни, които ходят, летят, скачат, плуват и пълзят; а всички вредни, които късат със зъби, дерат с нокти или бодат с жило, прокълна и забрани влизането им в градината си. Той позволи да влизат в нея само онези от моите подвластни, които нямат отрова и не хапят, безвредно се вият из тревата, като събират росица по цветята или смучат благовонния сок на ягодите. Веднъж едно незлобно-весело, палаво змийче пълзеше по дърветата из градината, като блестеше ярко на слънцето с люспите си. Изведнъж то видя във въздуха гнездо, изплетено от тревички и мъх, което виси като люлка. Това бе гнездо на една малка птичка. Крилатата стопанка я нямаше дома — тя бе отишла за храна; яйчицата, покрити с мек пух, лежеха в гнездото. Като провря тънка шийка през клончето, змийчето се пъхна в гнездото и видя лазурноцветно яйце. Яйцето му се стори, че е росна капка, и изведнъж му се поиска да се напие: лизна яйцето, то се счупи. В тази минута долетя и птичката в гнездото. Като видя какво е направило змийчето, тя се отправи с жален писък право към Нарада.
Нарада в гнева си е ужасен. Щеше да загине змийчето, ако не се бе скрило бързо в градината. То се избави, като дойде при мене. Но старецът поиска да му дам престъпника. Аз не посмях да му откажа. Попитах го:
— Какво искаш? Как ще ми заповядаш да го накажа? Аз сам трябва да наказвам виновните си поданици.
— Искам утре да го видя увиснало на градинския плет — строго ми отговори Нарада. — А три дни подир това аз сам ще го изгоря пред всички, та занапред никой да не смее да тревожи градината ми с лоши дела.
Тежка ми се видя тази присъда: като свое чедо обичах това мило змийче; бързи и верни известия ми донасяше то. Превиваше се от страх, горкото, пред мене и с молба ме гледаше. Аз му казах: „По-скоро излез из кожата си!“ Нямаше нужда да повтарям — то мигом се яви с нова кожа, като остави старата си пред мене на земята. Повиках две големи змии, па им заповядах да прострат на плета празната кожа. Когато след три дни Нарада ще я снеме, той навярно ще си помисли, че слънцето я е изсушило; тъй си мислех аз и се надявах, че ще мине лъжата ми. Нарада беше доволен от моето послушание; като видя, че кожата виси на плета и вятърът я люлее, старецът рече: „Като жива е пъргава и подвижна, но цветът на кожата й е тъмен, бледна смърт я е обхванала.“
С това щеше да се свърши всичко, ако напук не бе долетяла птичката. Тя беше недоволна от законното наказание и поиска да се утеши със собствено отмъщение; долетя до висящата кожа, за да изкълве очите. През празните дупки видя, че кожата е също празна. Тозчас тя полетя към Нарада.
— Излъгали са те! Змийският цар не е обесил самото змийче, а кожата му — писна птичката.
Нарада страшно се разгневи. Изведнъж той се яви тук, дето се греех на слънце — при мене в тоя миг ги нямаше нито смока, нито змията, нито ламята — моите стражари. Аз си спях. Като се събудих от гърмовния глас на Нарада, Поисках да стана, но, обезсилен от могъщия му поглед, не можах да се помръдна.
— Измамнико — викна старецът, — удаде ти се да ме излъжеш: аз вместо самата змия празната й кожа предадох на огън и ти спаси виновната. Заради нея ти ще бъдеш наказан. Отсега няма да слезеш от този камък. Но ще се грееш тук не на слънчева светлина — друг пламък ще разпаля около тебе и ти ще гориш в него, като съскаш и пищиш от мъки, ще сменяш кожа след кожа с празна надежда да угасне огънят. Твоите мъки ще се свършат само когато отдалече дойде при тебе някой ненавистен сам на себе си, който иска да изгуби образа си. Ако го повикаш из средата на пламъка и той без страх влезе при тебе, за да избави себе си от мъки, разкъсван от страдания, по-силни от твоите, ако има такава твърдост в него, щото спокойно да изслуша повестта ти всред нетърпимия огън — тогава ти си спасен: в този миг ще се прекрати наказанието ти, и сам той, след изтичане на една година от тоя ден, ще си възвърне всичко, за което се е съкрушавало сърцето му. Но за да можеш в страданията си отдалеч да викаш избавителя, аз ще ти кажа името му — той се казва Нала.
С тези думи Нарада се изгуби. И моите мъки започнаха. Голи скали окръжаваха тоя камък; изведнъж чух шумолене и трясък. Оглеждам се, но какво да видя? — Навред из земните пукнатини, като остри игли, излиза пламък, все повече и повече расте, все по-високо и по-високо се издига, все по-ярко и по-ярко пламти; прикован о камъка, на който лежах, и въздухът, който дишах — малко по малко се обръща на нетърпима горещина. Отначало този пламък беше като тънка тревичка, но скоро се превърна в най-гъст храсталак; после се дигна цяла огнена гора, дето всяко дърво бе огън. С горещи езици листата шумоляха; от всяка страна клоновете се виеха като светкавици; върховете се събираха в огнен вихър и се люлееха, а димът в гърмовни облаци се трупаше над тях. Сега ти изпитваш моята мъка, безстрашни Нала. Напразно се свивах: пламъкът обгръщаше тялото ми, докато ми се пукне кожата, и пак се свивах за минутка, за да претърпя отново същите мъки. Цели седем години лежа на този огнен камък. Аз забелязвах бавния вървеж на времето, като повтарях всеки час. „Ела, о, благородни Нала, ела с мъката си при мене!“
Ето, най-после дойде и ти, но знай, че аз често получавах за тебе известия. Подвластните ми змии, на които са известни всички земни пътища, всеки ден ми пращаха змии скороходци и всяка от тях, щом изпълнеше своя дълг и ми предадеше известието, умираше пред мене в огъня. Виждаш ли колко изтлели кожи лежат тук? От тях аз можах да разбера как си обичал Дамаянти, как царе и князе са били повикани във Видарба; как моят гонител Нарада, преситен от земните плодове, посетил небесната градина на боговете; как той посял семената на сладостни думи, от които в миг израсло в сърцата на боговете желание да слязат на земята; най-сетне как си бил проводен от тях във Видарба. Аз зная, о, благородни Нала, и онова, което досега е било неизвестно на тебе; как Кали се е вмъкнал в непорочното ти сърце. Като се научих, че ти си изгубил царството си, че заедно със съпругата си скиташ гол по горите и степите, че най-после ти си я оставил, аз се утешавах с надеждата, че скоро ще се сбъдне това, което стана сега. Благославям, о, Нала, и тебе, и дохождането ти! Мъчителният пламък, който ме гореше досега, отстъпва вече на сладостната хладина, която иде от небето. Нала, не бой се: приближи се, вземи ме на пръста си и излез из пламъка.
Керкота млъкна, сви се бързо на колело и увисна на Наловия пръст. Царят побягна из пламъка и при
