— Недейте плака, мили гъски, недейте жали! Недейте скърби за хаджи гъсока: той ще иде на Божи гроб. Хайде сега, дружина, с Бога напред по-скоро да вървим, па оттам на всички ще донесем броеници и други дарове!
Повела Кума Лиса петела и гъсока. Вървели, вървели, стигнали до едно блато. Ето ти един щъркел — прилетял и кацнал всред блатото — да търси жаби. Лисицата разказала и на него за своето покаяние и за намерението си да отиде на Божи гроб. Оплакала му се, че дири за дружина още един-двама.
— Блазе ти на душата, Кума Лисо! — рекъл й щъркелът, — Голяма добрина ще направиш, като отведеш дружина на Божи гроб. Хаджи Лисо, ако може някак и аз да дойда с тебе, не ще да е лошо. Много ми се е приискало, като се върна, да ми викат по блатата „хаджи щърк“. А? Как мислиш? Вземаш ли ме за другар?
— Ууу, брате щъркеле — рекла Кума Лиса, — как да те не взема, когато ти е паднал от Бога късмет — хаджия да станеш? Хайде, брате щъркеле, тръгвай да вървим! Ти си роден за хаджия: имаш глас като на владика, па си висок като дякон, а като си затракаш кълвуна — сякаш броеници прехвърляш. Грях ми на душата, ако те не взема за другар!
— Да вървим тогава с Бога напред! — казал щъркелът и тръгвал с тях.
Ходили, ходили, докато се стъмнило. Стигнали до едно село и решили да преспят в един трънак, а утре заран да станат на ранина и да потеглят за Божи гроб. Сгушили се там да спят: лисицата се свряла до корена, щъркелът срещу нея, петелът кацнал на трънака и си свил главата в перушината, та изведнъж заспал, а гъсокът се свил малко накрай и задрямал. Само лисицата и щъркелът не спели. Щъркелът се бил добре наял в блатото, но лисицата цял ден не могла от сбиране на дружина да хапне нещо. Тревата не я заситила. Месце й се ядяло, но пред щъркела не смеела да изяде ни петела, ни гъсока. Мислила дълго какво да направи, та да се наяде, и най-сетне му намерила леснината.
Тя почнала да си говори с половина глас:
— Ох, аз клетата! Взех тия другари на душата си, уж на Божи гроб да ги водя, а то ще ги отведа, както се вижда, на гробищата, прости ме, Боже Господи, че по моя вина ще загинат. Що ми трябваше и мене — да мъкна тоя грешен петел след себе си! По-добре щеше да е да го не бях взела: нямаше ние тримата да загинем заради него. Моля ти се, Боже Господи, хвърли гръмотевица от небето, та убий тоя петел!
Щъркелът чул тия думи и попитал лисицата:
— Каква мъка имаш на душата си, хаджи Лисо, та се оплакваш на Бога от петела?
— Ох, хаджи щъркеле! — затюхкала се лисицата. — Как няма да ми е мъка! Що ми трябваше да тръгвам с тоя петел? Ето, още час-два ще минат и той ще почне да пее, както му е обичаят, та ще събере селото. Ще го чуят селяните, па ще налетят на нас; като врабци ще ни изтрепят. Мъка ми е, та ще ми се пръсне сърцето…
— Леле, хаджи Лисо, ще погинем! — рекъл уплашено щъркелът. — Ами каква леснина да намерим, че да се отървем?
— Леснината е, хаджи щъркеле — казала хитро лисицата, — един да умре, та трима да останат живи.
— Ааа, право казваш — рекъл щъркелът, — ей сега ще свърша тая работа, не бой се!
Като продумал това, той си подал главата над трънака, чукнал петела с дългия си клюн по главата и го оставил на мястото. После рекъл на лисицата:
— Хайде сега да спим, хаджи Лисо: петелът няма вече да пее.
И той заспал; престорила се на заспала и лисицата; като видяла, че всички спят, тя изяла петела. На сутринта още преди зори събудила щъркела и гъсока — да ги води на Божи гроб.
— Ами къде е петелът? — попитал гъсокът, като поотминали малко.
— Пратих го — рекла лисицата — да види има ли кораб да чака за Божи гроб. По-натам ще ни пресрещне.
Вървели, вървели и тоя ден, а лисицата огладняла пак. Поглежда ту гъсока, ту щъркела и жали, че не може да изяде никого. А те я питат:
— Какво ни гледаш, хаджи Лисо?
— Гледам ви — рекла тя — какви сте ми хубави другари. „Блазе ми, думам си, че с такива съм тръгнала на Божи гроб.“
Стигнали вечерта при едно блато, край друго село. Там имало много гъски. Натъкмила се лисицата накрай блатото, на един голям камък, а щъркелът — до нея. Гъсокът се заровил в тинята, на топло: виждала му се само главата. Щом заспал гъсокът, лисицата пак почнала да кълне сама себе си и да се окайва: сега й бил крив пък гъсокът.
— Какво си говориш, хаджи Лисо? — попитал я щъркелът и тоя път. — Пак ли ти е нещо мъка?
— Как да не ми е мъка — казала тя, — като се сетих за тоя проклет гъсок? Не видиш ли колко са гъски в блатото? Ще гракне нощес някоя гъска и гъсокът ще я чуе, та ще й се обади; ще се разграчат всички гъски в блатото, ще чуят селяните и ще се хвърлят върху нас. Гъсокът ще си отиде в блатата, ти ще хвръкнеш, ами аз какво да правя? Нали уж сме тръгнали на Божи гроб? Бива ли да се делим?
— Ааа, и дума да няма за дележ, хаджи Лисо! — рекъл щъркелът. — Заедно ще вървим, та ако ще, и да се мре. Не се деля аз от тебе. А за гъсока е лесно: по-добре да умре един, отколкото двама. Ти си легни и бъди спокойна: ей сега ще му светя маслото!
И щъркелът нагазил в блатото, па като пернал гъсока с клъвката си по главата, оня вече и не мръднал.
— Е, хаджи Лисо — рекъл той. — И това се свърши. Хайде сега да спим.
Лесно се казва, но как се спи гладно? Лисицата продумала:
— Блазе ти, хаджи щъркеле, че си толкова юнак в клюна! Това е божия дарба. Ти отърва и двама ни от смърт; Господ да те поживи! Ти спи, но аз не мога: боли ме коремът, та мира ми не дава.
И тя почнала да се извива и гърчи. Щъркелът я загледал и като видял мъките й, съжалил я.
— От що те свива корем, хаджи Лисо? — попитал я той. — Да не е от много ход?
— Не е от ход — рекла тя. — Недей ме пита, брате: грях ме е да ти кажа!
— Кажи, кажи, хаджи Лисо, не се бой: между другари тайна не бива.
— Като питаш толкова — рекла тя, — ще ти кажа. Заедно сме тръгнали на път, не искам да крия от тебе. Откак съм запостила, все ме свива корем; страх ме е да ми не стане нещо — да не умра насред път…
— Така ли било, хаджи Лисо? — викнал щъркелът. Ами недей пости вече: и законът дава на болен да блажи. Недей си мъчи душата. Ето го гъсока, той е доста дебел: яж — да оздравееш, па утре пак ще запостиш. Не говори за смърт: как ще вървя аз на Божи гроб без тебе? Пази Боже, да умреш! Облажи се сега, па като стигнеш на Божи гроб, ще се изповядаш и пречестиш, ще си вземеш свидетелство — и греховете ти ще се простят. Яж, яж, не бой се! На болен се прощава.
Лисицата това и чакала. Стегнала се, та изяла гъсока. На заранта тръгнали двама с щъркела за Божи гроб. Ходят, а тя се задавя, кашля, спира се, пак се задавя, остава назад.
— Хайде, хаджи Лисо! — вика щъркелът. — Хайде, да не замине корабът за Божи гроб, а ние да останем! Побързай малко!
А тя все кашля и се задавя. На едно място съвсем спряла. Легнала, почнала да се търкаля от мъка. Гледа я щъркелът — засиняла се, ще умре. Подплашил се оня щъркел — да го не остави лисицата сам — и се притекъл да я свестява.
— Какво ти е, хаджи Лисо? Казвай де, защо мълчиш? Кажи, да ти помогна!
А тя се търкаля и току си тика лапите в устата, сякаш й е заседнала на гърлото кост.
— Кажи ми, хаджи Лисо! — викал щъркелът. — Не ме мъчи, кажи ми! От мъка място не мога да си намеря…
— Ох, хаджи щъркеле — измънкала лисицата, сякаш едва говори. — Грехът ме мъчи, та ще ми раздере гърлото. С кой ум те послушах аз, та изядох оня пусти гъсок! Облажих се, па ми е заседнала и една кост на гърлото, та ни насам, ни натам: ще ме удуши… Ох, ох, умирам!…
— Чакай, чакай, хаджи Лисо! — рекъл щъркелът. — И за това има леснина: отвори си устата, пък аз ще бръкна с клюн в гърлото ти и ще извадя костта.
— Жив да ми си, хаджи щъркеле, ако ме отървеш! — рекла лисицата. — Бръкни по-скоро, моля ти се, та извади костта! Твоят клюн е дълъг, тъкмо за тая работа е. Само по-надълбоко бъркай, не си жали главата!
