Николай Райнов
Лисица хаджийка
Седнала един ден лисицата да се оплаква от орисията си. Премислила си как я гонят отвсякъде хората, та не може никъде да намери що да хапне. „Ох, аз, клетницата! — казвала си тя. — Какво зло време дойде за мене, че не мога да си извадя хляба! Как се изхитриха хората: нищо не оставят наяве, всичко пазят и крият; не мога вече да си уловя ни яренце, ни кокошчица. Отдето мина-замина, все клопки и стъпици сложили — да ме уловят и убият. Няма вече живот за мене, колкото и да съм хитра; каквото и да става, ще трябва да измъдря някаква още по-голяма хитрина, за да преживея.“
Мислила, мислила и най-сетне измислила. Разгласила навред, че вече се е покаяла и че търси двама- трима другари — да тръгне с тях на Божигроб. Но никой не повярвал, че лисицата наистина ще става хаджийка; никой не пожелал да й бъде другар. Накъдето мине, все й се подигравали. Като видяла, че в гората никой не й вярва, лисицата слязла в полето и се промъкнала до едно село. Там чула, че пее петел. По гласа му тя се добрала до двора, дето били кокошките. Петелът видял лисицата и обадил на кокошките да се приберат, а той се покачил на едно дърво да се скрие от нея. Като видяла Кума Лиса, че не ще може да си улови кокошка, ударила го на набожност: извадила едни дълги броеници, па почнала да трака зърната и да дума:
— Господи помилуй, Господи помилуй, Господи помилуй!
Сетне се наведе, направи поклон, хапне си малко тревица и пак затрака броениците. Пак си хапне тревица и рече:
— Ох, ох, ох, колко е сладко това постното! Нали е от Бога благословено — затова е сладко! Да съм знаела досега — все трева да съм пасла!…
Петелът съгледал от дървото, че лисицата трака броеници и пасе трева, и се почудил: де се е видяло лисица да яде трева? Погледал я, погледал, па рекъл:
— Честито, честито, Кумо Лисо! Хайде — на добро да е! Честити броеници! Какво правиш там? Тревица ли си пасеш? Да не искаш да станеш светица?
— Ех, брате петльо — рекла с лицемерна набожност лисицата, — ако е рекъл Господ, и това ще стане. Искам да стана светица, как да не искам, но изпърво трябвало да се простя с петлите и кокошките: тъй ми каза изповедникът. Ами къде ти са кокошките?
— Избягаха, Кумо Лисо, щом те видяха, че идеш: страх ги е да не ги изядеш.
— Пепел ти на езика, брате петльо! — оскърбила се лисицата. — Бива ли да говориш тъй? Мигар мислиш, че аз ям кокошки? От четиридесет деня насам не кокошка, а дори яйце не съм хапнала. Покаяла съм се, та постя; нищо блажно в уста не съм турила, нито пък ще туря. Ако искат Господ и света Богородица, решила съм да отида на Божи гроб, хаджийка да стана.
— Не е лошо — рекъл петелът, но все не му се вярвало, че лисицата ще може да се посвети.
— Та какво, брате петльо? — казала хитро тя. — Ще ида на Божи гроб, ще си взема свидетелство — и ето ме светица: чудно ли ти се види? А бе, петльо, а бе, мило братче, мигар светците са с рога? И те са като нас хора, само че постят, месо в уста не слагат и се молят. Ето и аз четиридесет дена вече близо не съм хапнала месце: все тревица си паса и много ми е по-сладко постното, па и по-леко ми е за ходене и тичане. Та като видях, че ставам от ден на ден все по-бързонога, намислих да отида на Божи гроб, но ми се ще, за да си изплатя греховете, да взема със себе си още неколцина другари; сама ще им тегля разноските. Ако искаш, брате петльо, ела с мене и ти — да те направя хаджия, та да ти се простят греховете.
На петела се и вярвало, и не вярвало, че Кума Лиса ще върви на Божи гроб. А тя продължавала да го предумва:
— Какво му мислиш толкова, брате петльо? Хайде тръгвай с мене! Па да знаеш какво хубаво ядене има по пътя: един сумик — с едри зърна като дренки, да си кълвеш и за нищо да не мислиш, една пшеница — като грозде: сладка, сладка, та ти прималнява от сладост. И на отиване, и на връщане ще си хапнеш, и хаджия ще станеш. Па и свидетелство ще ти дадат: когато умреш, право в рая ще отидеш.
Като чуло глупавото петле тия сладки лисини приказки, рекло си на ума:
„Я аз да тръгна с лисицата на Божи гроб! Тя ще ми тегли разноските, па и греховете ще ми се простят. А когато си дойда, кокошките и петлите ще ми викат «хаджи Петльо»“. И петелът слязъл от дървото.
— Добре — казал, — Кума Лисо; щом ще ми теглиш разноските, ще дойда!
— Хубаво, хубаво, брате петльо! — насърчила го лисицата. — Щом ти се дощя от сърце да тръгнеш с мене на Божи гроб, блазе и преблазе на твоята грешна душа! Ами няма ли да повикаш и някоя от кокошките — да ти прислужва по пътя, та и тя да стане хаджийка? Та Божи гроб не е само за мъже: и жени ходят — малко ли хаджийки има по света? Затова ти казвам: викни ги всички; ако искат, нека дойдат, па да се не грижат за из пътя: ядене и пиене има — колкото им душа иска.
Тъй думала лисицата на петела и все подръпвала по малко броениците и викала:
— Господи помилуй, Господи помилуй, Господи помилуй!
Петелът се уверил вече в разкаянието на лисицата. Свикал кокошките — всички да дойдат, че ще ги водят с лисицата на Божи гроб — да ги нравят хаджиики. Добре, но може ли кокошка да се престраши да тръгне с лисица? Като видяла лисицата, че никоя кокошка не ще да дойде с тях, уплашила се да не би и петелът да се отметне и да избяга, та го повела по-скоро със себе си.
— Блазе ти, брате петльо — викала му тя по пътя, — че милееш за душата си! Остави ги тия грешни кокошки: те ще умрат и ще отидат право в пъкъла! Дяволите ще им оскубят перушината перо по перо. Ти върви с мене, па се не бой.
Вървели, вървели, стигнали до един вир. Във вира имало стадо гъски. Като видял гъсокът лисицата, закрякал по гъските:
— Га-га-га! Бягайте, крийте се: лисица иде!
А лисицата рекла:
— Защо се само мъчиш да крякаш бе, приятелю? Защо плашиш гъските? Не са ли ти казали още, че аз съм се покаяла вече отдавна и не ям месо, а постя, паса тревица и хапвам по две-три зърна жито на ден, колкото да не умра от глад? Ако не вярваш мене, питай брат ми петльо: той толкова време върви с мене. Па и друго ще ти кажа, приятелю: аз отивам на Божи гроб — хаджийка да стана, душицата си да спася от тежки грехове. Толкова кокошки, гъски и зайци съм разкъсала, ох, пустата моя грешна душа! Добре, ама досега аз не съм знаяла, че е голям грях кръв да проливаш и месо да ядеш. Не знам как ме насочи Господ — да отида при духовник, да се изповядам; а духовникът ми запрети, додето съм жива, да ям месо и ми поръча да отида на Божи гроб, та да си спася душата. Па не само това: като му казах, че съм убила и изяла толкова животни, той ме закле — да отведа на Божи гроб още двама-трима другари на моя сметка. Та за там съм тръгнала, брате гъсок. Да ме поживи Господ само да отида там, па после и да умра, няма да жаля. Само едно ми е криво: нямам си другари. Ето — само петльо е тръгнал с мене. Ако искаш, подбери гъските — па да вървим! Разноските аз ще ви тегля и натам, и насам. Не берете грижа, само елате.
— Ооо, много добре си намислила, Лисо — рекъл гъсокът. — Колкото за мене, аз ще дойда. Но за гъските не знам.
— Попитай ги, попитай ги, брате гъсок! — казала лисицата. — Може и те да дойдат.
Но гъските не се излъгали.
— Луд ли си ти — рекли му — с лисица на Божи гроб да вървиш? Къде се е чуло — лисица хаджийка да стане?
— Защо бе, глупави гъски? — почнал да се сърди той, че го смятат за толкова лековерен. — Чудно ли е да се покае човек?
— Я си ела ти при нас! — придумвали го гъските. — Ела си, че ще се каеш после!
— Отивам, отивам — казал гъсокът. — Хайде сбогом, прощавайте, ако сме се скарали или сбили някога! Чакайте ме да се върна хаджия!
А те почнали да крякат подир него:
— Га-га-га! Стой тука бе, луд ли си?
— Хайде, хайде! — викала му лисицата. — Тръгвай с мене, братко, недей се бави! Тръгвай, че ще изпуснем кораба!
— Да ни закриля Бог! — рекъл гъсокът и тръгнал с нея.
Гъските още грачели и крякали, а лисицата — уж не разбирала какво говорят — почнала да ги утешава:
