— Ей сега, хаджи Лисо, ей сега! — викнал щъркелът и бръкнал в гърлото й с клюн; а тя си стиснала челюстите и му прехапала главата, па сетне го изяла.
Станала оттам лисицата и отишла в гората. Видяла на едно място диви гълъби, че кълват дива леща. Тя още отдалеч извадила броениците и почнала да мърмори:
— Господи помилуй, Господи помилуй, Господи помилуй!
Мърморела тя и се навеждала да си пасе тревица. Дивите гълъби се подплашили и хвръкнали; кацнали на едно дърво наблизо и оттам почнали да гледат лисицата и да й се чудят. И с тях тя направила като с петела и гъсока: почнала да им се кълне, че се била разкаяла, не ядяла вече месо, готвела се да иде на Божи гроб. Един от гълъбите склонил да й стане другар и тя го повела. Като минавали край гробищата, видял ги един папуняк. Той рекъл още отдалеч на лисицата:
— Със здраве, Кумо Лисо! Добър ти път! Пак си уловила един гълъб — да си нахраниш дечурлигата.
— Ууу бе, брате папунчо, защо думаш тъй? Бива ли да си грешиш душата с такива думи? Но аз не ти се сърдя, защото не знаеш, че вече от четиридесет дена не ям месо. Я ми виж броениците! Не виждаш ли, че съм тръгнала на Божи гроб — да се изповядам и пречестя? Ето, затова постя: само трева ям. Питай гълъба, и той ще ти каже! Хайде, брате, ако искаш, ела и ти с нас; ще вървим другарски, аз ще ви тегля разноските. А пък ако сме живи и здрави и ако ни е писано да се върнем, ще донесем един товар броеници и божигробски свещи — да ги даряваме на приятели и сродници.
Като чул папунякът тия сладки приказки от Кума Лиса, па видял и гълъба с нея, полъгал се и тръгнал заедно с тях. Но все му се не вярвало, че лисицата се е наистина покаяла, та вървял малко по-назад и се пазел — да не го хване водачката. Лисицата ги водила, водила, па ги отвела до дупката си.
— Хайде заповядайте, братя — рекла им тя. — Да влезем за малко вкъщи. Ще похапнем, ще си починем, па сетне — с Бога напред — ще вървим, накъдето сме тръгнали.
Влезли те вътре. Лисицата се хвърлила, та удушила гълъба, но той й се видял дребен, та се спуснала да хване и папуняка. Папунякът се спуснал да бяга, но лисицата се изпречила пред дупката и го не пущала. Той почнал да й се моли:
— Какво ще разбереш от мене, Кумо Лисо? Един залък месо съм. Моля ти се, пусни ме. Аз ще ти доведа една квачка с дванадесет едри пилета. Ще ядеш и ще ме споменуваш.
Лисицата уж хитра-хитра, но се излъгала: пуснала папуняка. А той излязъл отвън и си рекъл:
„Ах ти, лисицо проклета! Ще те наредя аз тебе! Ще видиш ти на кой Божи гроб ще те пратя: или ще умра, или ще ти одера кожата!“
Отлетял папунякът из гората и почнал да мисли какво да направи на лисицата. Както си седял на едно дърво, видял, че под сянката му лежи един хрът. Слязъл папунякът; хрътът бил заспал; почнал да го буди.
— Стани, хръте, стани, че лисица те чака!
Но на хръта се не ставало. Папунякът пак рекъл:
— Стани, хръте, стани, че лисица те чака!
Кучето се помръднало, па рекло:
— Защо ме будиш, папунче, не видиш ли, че съм болен?
— Болен-здрав — рекъл папунякът, — ставай! Ще те отведа при дупката на една лисица — да я уловиш и да се нагостиш. Искаш ли?
— Искам — казал лениво хрътът. — Как да не искам? Но не мога да стана от пуста болест. Краста ме е налегнала, та все на спане ме избива. А съм гладен, гладен — умирам от глад. Но нямам сила да се домъкна до дупката и да уловя лисицата. Излекувай ме, па после!
Хвръкнал папунякът да търси начин как да изцери хръта. Ето ти, че се задал един коняр, който карал по пътя коне, натоварени с дървено масло в мехове. Вървял и си карал конете по пътя. Папунякът кацнал на един мях и се спотаил. Конярят махнал да го пропъди, а папунякът седи и не хвръква.
„Ето ти тебе късмет! — рекъл си конярят. — Ще хвана това папунче и ще го занеса на момчето ми — да му се радва. Види се, че птичето още не може да лети, затова не бяга.“
И той посегнал да го хване, но папунякът подхвръкнал и кацнал на втори мях. Конярят обиколил от другата страна и пак издебнал птичето, но то и сега хвръкнало. От мях на мях, то все подхвръквало и лъгало коняря, а той тичал подире му, дано го улови. Той посегне, папунякът хвръкне и кацне по-натам, пак посегне конярят, птичето пак подхвръкне. Най-сетне човекът се ядосал, та замахнал с тоягата си да го пребие; но папунякът не бил глупав да стои на меха; той хвръкнал, а мехът се пукнал и маслото изтекло. Тогава папунякът отлетял при хръта и го довел да се изтъркаля в маслото — за да му мине крастата. И наистина, кожата на кучето омекнала, а краката му се отпуснали, но било гладно, та нямало сила да тича.
— Ти седи тука, край пътя — рекъл му папунякът, — а аз ще ти намеря нещо да хапнеш.
И той полетял пак. На пътя видял, че върви една жена и носи на главата си погача; тя отивала на гробищата, да раздава за Бог да прости. Пред нея вървяло едно детенце. Папунякът повикал хръта, па му казал да върви след жената и щом тя остави погачата, той да я изяде. Хвръкнало птичето и кацнало на пътя, малко пред детето, па почнало да ситни и да подскача. Навело се детето да го хване, но папунякът подхвръквал и кацнал малко по-натам. Задебнало детето след него — тук да го хване, там да го хване, папунякът все бяга и се не дава. Разплакало се онова дете и почнало да дума на майка си:
— Мамо ма, хвани ми това папунче!
— Я върви напред! — викнала майка му. — Как пък няма да се спра сега насред пътя — папуняци да ти ловя!
Но то се разплакало още повече и не давало мира на майка си. Като видяла, че детето няма да се умири, тя оставила наземи погачата и се емнала да лови птичето. Тук да го хване, там да го хване — то все подрипвало и подхвръквало, а хрътът вече изял половината погача. Папунякът ситни и подскача, жената дебне да го хване, а хрътът яде ли, яде. Като видяло птичето, че кучето се е наяло, хвръкнало, та се не видяло. Върнала се жената ядосана да си вземе погачата, гледа — няма ни погача, ни нищо, хрътът изял дори и трохите.
Като си отминала жената с детето, папунякът прилетял при хръта и го повел към лисичата дупка. Стигнали там, хрътът се притаил пред дупката, а папунякът извикал:
— Излез, Кумо Лисо, че ти водя квачка с дванадесет пиленца!
Лисицата се излъгала, та излязла, а хрътът я хванал и разкъсал. Ял, ял — докато я изял; останала само опашката. Папунякът взел лисичата опашка и си направил от нея шапка: затова и до ден-днешен папуняците имат на главите си китка от пера като лисича опашка.
Информация за текста
© Николай Райнов
Сканиране, разпознаване и редакция: filthy 2010
Издание:
Николай Райнов. Български приказки
Редактор: Иван Гранитски
Графичен дизайн и корица: Петър Добрев
Коректор: Соня Илиева
Издателство „Захарий Стоянов“, 2005
ISBN 954-739-618-8
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15741]
Последна редакция: 2010-04-03 08:30:00
