Николай Райнов
Хитрините на Зайо Байо
Приказки на американските негри
Зайо Байо остарял. Ала и на старини той си останал все такъв хитър, какъвто бил на млади години. Един ден станало дума с Кума Лиса за сила. Тя се захвалила пред животните, че е по-силна от котката. Не само от питомната котка, но и от дивата.
Зайо Байо чул това и рекъл:
— Може, Кума Лисо, да си наистина по-силна от всички котки на света, но се пази да не те чуе чичо Тигър, че той е роднина на котката. Какъвто е горделив и гневлив, ще се ядоса и няма да ти прости.
Кума Лиса казала:
— Никак не ме е страх от него. Чичо ти Тигър ми се вижда като муха. Аз съм сто пъти по-силна и от него, и от всичките му роднини. Ако искаш, можеш да му кажеш това.
То се знае, че лисицата говорела тъй, понеже била уверена, че заекът не ще посмее да отиде и да каже това на тигъра: чичо Тигър ще изяде Зайо Байо.
Ето че Зайо Байо намислил да наклевети лисицата пред тигъра. Наистина той се боел от чичо Тигър, но го знаел, че когато се е нахранил добре, не е толкова опасен, колкото когато е гладен. Извар-дил го той веднъж, когато бил изял цяла антилопа. Лежел си чичо Тигър и се облизвал. А Зайо Байо се приближил, накуцвайки. Приближил се той, но не съвсем; застанал на доста голям раздалеч от тигъра. И както се спрял, рекъл:
— Добър ден, ваше височество. Да ви подари бог още три хиляди години живот.
Тия ласкателни думи се харесали на тигъра.
— Защо ме наричаш височество? — запитал той. — Що искаш да кажеш с тая дума?
— Че нали ваше височество е княз? На князете се казва ваше височество, доколкото съм чувал.
— Може и тъй да е. Но откъде накъде аз да съм княз? Това е то, което не разбирам.
— Ваше височество се само преструва, че не разбира. Та нали вие сте брат на нашия император, негово величество Лъва? Значи, ваше височество е княз. А на всеки княз се казва ваше височество.
Чичо Тигър изслушал с гордост и голяма радост това обяснение досежно роднинството му с царя на животните, с когото не се обичали твърде. А после запитал:
— А ти защо накуцваш, моето момче? Да не би да се е случило нещо лошо с тебе? Аз съм готов да те защитя. Само ми кажи кой е посмял да те нарани.
— Да ви кажа, ваше височество. Скарахме се с Кума Лиса. Тя казваше, че била по-силна от вас. Аз пък твърдях, че тя не бива и да смее да се мери по сила с ваше височество. Сбихме се и тя ме удари толкова силно по крака, че го навехна.
— Тъй ли? — викнал ядосано чичо Тигър. — Аз ще й платя ей сега. Как смее да закача моите приятели и да се хвали, че е по-силна от най-близките сродници на императора, моя брат?
Скочил тигърът и право при лисицата. Разбягали се животните, като го видели. А Кума Лиса се разтреперала като лист. Поискала да побегне, но чичо Тигър я сграбчил в лапите си. Те й се сторили железни. Още повече се разтреперала. Забравила си името от страх.
— Ти ли си се хвалила, че си по-силна от мене? — викнал чичо Тигър и стиснал толкова силно лисицата за, единия крак, че го счупил.
Тя изпищяла от болка. Сетне тигърът й казал:
— Да ти не беше толкова вонещо месото, бих те изял. Но знай, че братът на негово величество не яде мърша дори и когато е жива.
От това се вижда, че чичо Тигър е понякога остроумен. Ала Кума Лиса не се оскърбила. Тя само едно желаела — да я пусне тигърът. И щом се намерила свободна, търтила да бяга, колкото й нозе държат.
Разбира се, на три крака се бяга по-бавно, отколкото на четири, но страхът придава сила. Кума Лиса скоро се озовала на поляната, дето се събирали животните на приказка, и им се оплакала от Зайо Байо. Ежко Таралежко й превързал крака, след като го наложил с лековити билки.
Дълго време лисицата носила превръзката. Раната й заздравяла бавно. Но не това й било най- неприятно: на Кума Лиса се много искало по-скоро да оздравее, за да си отмъсти на Зайо Байо. Като пооздравяла, тя събрала животните и им казала:
— Това, което стана с мене, може да се случи с всекиго от вас, мои мили приятели. Не виждате ли, че Зайо Байо е много опасен? А опасен е той, понеже се е съюзил с чичо Тигър. Кой знае що го е лъгал, но, изглежда, са се сприятелили. Утре тигърът може да нападне всекиго от вас и да го изяде: доста е заекът да го наклевети. Вие знаете що се случи с мене. Как ви се струва: добре ли постъпи Зайо Байо?
Всички животни из един глас осъдили постъпката на заека.
— А-ъъъъ! А-ъъъъ! А-ъъъъ! — изревало магарето. — Не бива да пускаме вече тоя хитрец да пие вода от реката, от която пием ние. Нека, умре от жажда проклетникът!
— Трак! Трак! Трак! — изтропал щъркелът с кълвуна си. — Съгласен съм. Аз няма да му дам вече да мине през поляната, дето ловя жаби. Да разбере, че го презираме.
— Чау! Чау! Чау! — излаял чакалът. — Много умно говориш. Нека познае, че никой от нас не го зачита за нищо. Срещна ли го, няма да му кажа ни „добър ден“, ни „сбогом“. Ще има да взема да го поздравявам.
— Ауууу! Ауууу! Ауууу! Аз няма да го пусна да мине по пътя, отдето минаваме ние. Нека върви да живее при тигъра, Щом са толкова големи приятели. Когато чичо Тигър огладнее, ще го изяде. Той не жали и приятелите си.
Бухалът изкряскал:
— Бухууу! Бухууу! Бухууу! Аз ще го пропъдя от тия места. Скрие ли се в някаква дупка, ще го чакам да му изкълва очите.
Дори и жабата, насърчена от тия думи и горда, че се сдружила с такива важни господа и госпожи, изкряскала:
— Кра! Кра! Кра! Съъъъ-гласна съм. Съъъъ-гласна съм. Ако го видя, че се мие под бързея на реката, ще скоча да го опръскам с кал. Няма да му дам да се умие.
И други животни имало там. Всички се съгласили, че на заека трябва да се отплати, както е редно. Ала ето че на заговора присъствувала една птичка, която заговорниците не видели. На дървото, под което се били събрали животните, било кацнало едно канарче. Както се било скрило между клоните, то слушало всичко, без да се обажда. Щом животните се разотишли, то литнало, та казало всичко на заека.
— Пет пари не давам — рекъл заекът и запушил цигара. — Както и да се заканват, нищо не могат ми направи.
Но все пак той се смутил малко от заплашванията на животните. Когато останал сам, казал си: „Кой ги знае пък? Може и да направят нещо. Особено ме е страх от тоя проклетник — Кумчо Вълчо. Не се шегува той… Ще трябва да се запазя по някакъв начин.“
Той заключил вратата на къщата си и залостил отвътре прозорците с яки дървета. После почнал да носи камъни, греди и дъски и се заел да издигне над къщата висока кула.
И денем, и нощем работел заекът. По едно време кулата се издигнала толкова нависоко, че хората, като минавали по пътя, спирали се, заглеждали се в нея и се запитвали:
— Какъв ли ще да е пък тоя паметник там?
Но Зайо Байо се правел, че не ги чува. Той не губел време. Режел дъски и греди, ковял, дялал камъни, нареждал ги, слагал тухли и ги зидал с вар. Работел човекът — и туйто!
Хора минавали, спирали се, заглеждали се. Той ги и не поглеждал: работел си. Животни минавали също. И те се спирали, вдигали глави нагоре, заглеждали се, чудели се, зяпали го. А той се и не обръщал: работел си, сякаш никого няма. Тъй Зайо Байо работел, работел — от зори до мръкване и от среднощ до пладне. Само на пладне си почивал, за да се наобядва, и вечер — за да се навечеря. През нощта дремвал по десетина минути и ставал отново да работи.
Най-после, когато кулата била свършена, Зайо Байо си отдъхнал. Изтрил си той потното чело, обърнал се към кака Зайка, па й рекъл:
— Невясто, ако животните са измислили с нещо да ми напакостят, бих желал да ги видя. Време е. Зайо им Байо се не бои вече от никого. Нека дойдат да ги видя де!
Сетне той се качил на най-горния кат на кулата, за да погледне през прозореца. Изгледът бил много
