— Господин съдия, господин съдия! Тоя проклет камък ще ме смаже: страшно взе да ми тежи.
— Недей смущава съда, когато заседава! — викнал строго вуйчо Тарипен.
Съдиата още дълго седял и чертал чудни знакове по пясъка. Полузадушеният вълк се осмелил още веднъж да извика:
— Господин съдия! Ако ме не извадите изпод скалата ей сега, няма да има вече нужда от никакви присъди: след малко ще бъда мъртъв.
— Ти се провиняваш в двукратно непокорство! — викнал вуйчо Тарипен. — Това е бунт срещу държавата. Мълчи, че ще те осъдя на смърт!
Вълкът млъкнал. А съдията се отдалечил на три-четири крачки от канарата и рекъл важно и тържествено:
— Ще бъда справедлив, макар че Зайо Байо ми е приятел и ми е правил много услуги. Зайо Байо, твоя е вината. Дали госпожа Зайка е имала право да полее с вряла вода господина Вълчо, това ще реша после, когато пострадалият подаде тъжба срещу нея. Ако се окаже, че това е станало по твоя подбуда, ти ще бъдеш осъден за подстрекателство. Но сега нека разгледаме това дело. По него ти си виновен. Нашите закони забраняват човек да се меси в чужди работи. Ако Кумчо Вълчо е намерил за удобно да си легне под тоя камък, ти не биваше да му смущаваш спокойствието, колкото и да е тежък камъкът: то си е негова работа. Значи, ти се провиняваш в непростимо любопитство. Никому не е позволено да смущава другите, когато си почиват. Разбра ли, че си виновен?
Зайо Байо се засрамил, като чул това.
Но вуйчо Тарипен продължил:
— Слава богу, че това е първото престъпление през живота ти. Затова ти прощавам. Още повече, че грешката ти може да се поправи. Когато си минавал по тоя път тая сутрин, ти си отивал сигурно някъде. А щом си отивал някъде, най-добре е било да си продължиш пътя, без да пречиш на Кумчо Вълчо. Тогава той не е отивал никъде и сега не отива никъде. Значи, си е почивал и ти не трябваше да му нарушаваш покоя. Ти си го видял под тая скала, че лежи. Добре, че като си се опитал да повдигнеш камъка, не си смазал почиващия си под него. За да поправиш своята грешка, ще оставиш Кумчо Вълчо да си лежи там, дето е легнал.
Тъй вуйчо Тарипен решил делото.
Що се отнася до Кумчо Вълчо, той не можал да изслуша присъдата докрай, защото издъхнал под скалата.
Един ден Кума Лиса се била събрала с приятелки. Една от тях, голяма клюкарка, й рекла:
— Знаеш ли какво е приказвал за тебе Зайо Байо? Хвалел се пред богаташката госпожица Поляна, че баща му те бил яздел, както се язди кон.
— Тъй ли? — викнала обидено Кума Лиса. — Ще му дам да ме разбере! Има да се разкайва за тия думи!
И тръгнала тя веднага към къщата на Зайо Байо — да се скара с него. Но домакинът очаквал това. Той бил залостил яко вратата отвътре. Дошла Кума Лиса, потропала. Никой не й се обадил. Почукала втори път: „Чук! Чук! Чук!“ Пак не й се обадил никой. Ударила трети път, много по-силно: „Дан! Дан! Дан!“
Тоя път Зайо Байо промълвил отвътре със слаб гласец:
— Кой е? Ти ли си, Кума Лисо? Моля ти се, направи ми едно голямо добро: иди повикай лекаря Таралежко! Много съм болен: и глава ме боли, и стомах ме върти, и нозете ми са схванати. Не мога да мръдна.
Лисицата рекла отвън:
— Я отвори, да ти кажа нещо много по-важно от твоята болест.
— Как ще отворя, като не мога да се помръдна? Кажи го оттам!
— Знаеш ли що? Госпожица Поляна ни кани да й отидем на гости. Аз обещах да те отведа. На вечеря ни кани. Хайде приготви се по-скоро, че няма време!
Зайо Байо повторил, че е много болен. Кума Лиса възразила, че е здрав, но се преструва.
— Пък и болен да си, не си болен на умиране. Стани, разходи се: ще ти мине!
— Не, Кума Лисо, кълна ти се, че не мога да се помръдна. Повярвай ми!
— Добре. Ако не можеш да вървиш, аз ще те взема на ръце и ще те отнеса.
— Как ще ме вземеш на ръце? Лесно ли се носи болник? Ами ако ме изпуснеш?
— Че толкова ли ме смяташ за слаба? Кълна ти се, че няма да те изпусна.
— Не може. Не съм съгласен. Ако искаш да ме качиш на гърба си, тръгвам, инак не.
— Съгласна съм и това да направя. Нали знаеш, че приятел в нужда се познава.
— Вярно е. Но как ще те яхна, като нямаш седло?
— Ех, какъв си пък и ти! И без седло може. Не си тежък, та да ми счупиш гръбнака. Ще ме яхнеш и толкова.
— Ти забравяш, Кума Лисо, че съм болен. Без седло не мога.
— Добре най-сетне. И седло ще намеря. Хайде, излизай!
— Донеси седлото, че после. Само недей забравя да вземеш и юзда!
— Юзда ли? Че защо ти е пък и юзда?
— Да има за какво да се държа. Инак ще падна. Ръцете ми са слаби.
— Ех, пък и ти, колко си придирлив! Ще се държиш за ушите ми.
— Къси ти са ушите, Кума Лисо. Юзда ми трябва.
— Харно, Зайо Байо, и юзда ще ти донеса.
— Но ще трябват и наочници.
— Тъй ли? Е, да ти кажа право, на теб не се угажда. Защо ти са пък и наочници? Няма да тегля кола.
— Знам те, че си малко страхлива. Ако нямаш наочници, току-виж, че си се изплашила от някой пън край пътя и си ме хвърлила. Ще се пребия.
— Добре. И наочници ще донеса.
— То се знае, че ще намериш и чифт шпори, нали?
— Шпори ли? Ти ставаш смешен, братко Зайо. Защо ще ти бъдат? Да не мислиш да ме мушкаш с тях? Че аз кон ли съм?
— А, дума да не става за мушкане, Кума Лисо! Кой мисли да те мушка? Няма такова нещо. Нали ти казах, че нозете ми са отслабнали. Като има да ми тежи по нещо на всеки крак, по-добре ще се крепя на гърба ти.
— Най-после, като искаш шпори, и шпори ще ти донеса. Сега чуй пък и аз какво ще ти кажа.
— Какво, Кума Лисо?
— Аз ще те отнеса на гърба си близо до къщата на госпожица Поляна, а ти ще слезеш и пешком ще влезеш в двора. Бива ли?
— Ох, Кума Лисо. Ами ако не мога да сляза и да вървя? Ти ще ме съсипеш от ходене.
— Стига си се преструвал. Нима не ще можеш да извървиш три-четири крачки?
— Добре. Съгласен съм. Само мир да има: да не се караме. Додето Кума Лиса донесе седлото и другите неща, Заио Байо си казвал, като ходел по стаята: „Тая проклета лисица е намислила да ме изиграе, ама и аз не бива да ставам глупав. Ще трябва да си отварям очите на четири.“
Едва Зайо Байо се измил, счесал се и си засукал мустаците, ето ти че иде Кума Лиса, оседлана и обюздана като някое конче от ония, които играят в цирковете. Тя се спряла пред Зайовата къща и почнала да си хапе юздата и да цвили също като някой кон. Зайо Байо и се качил и я подкарал.
Когато стигнали до мястото, където се били наговорили Заио Байо да слезе, Кума Лиса се спряла.
— Хайде — рекла, — слизай: стигнахме.
Но на Зайо Байо се никак не слизало, па той имал и нещо друго наум.
— Карай! — рекъл и мушнал лисицата с шпорите.
Кума Лиса не искала да върви, но я заболяло. Ще не ще, тръгнала отново. Дори препуснала — от страх да не би да усети пак шпорите в ребрата си. Ездачът стигнал досред двора. Госпожица Поляна седяла с гостите и гостенките си на балкона. Зайо Байо се не спрял, а пришпорил лисицата и я препуснал към обора, дето връзват конете. Вързал я и без да каже дума, се върнал, та отишъл при гостите.
